Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (88) (Знакът на хилядолетието)

1

19 декември 1999 г.

Стените на древното стълбище оживяваха под светлината на фенера. Археологът жадно поглъщаше с очи красотата на сложните релефи, които превръщаха вертикалните каменни плочи в поразителни изображения на различни моменти от живота на великия владетел на маите — застанал върху церемониален олтар, седнал на трона си, ръководещ игра на покаток.

Камерон се замисли за Алберто Рус Лулиер, човека, открил през 1952 година първата гробница на Пакал Вотан в Паленке. Представи си вълнението, страха, нетърпението му, докато се бе спускал по подобно стълбище към сърцето на сграда от друга епоха, друга култура.

Археологът предпазливо слизаше по варовиковите стъпала, едно по едно, бавно и почтително, попиваше детайлите на релефите, които продължаваха картинния разказ от горната зала. Всъщност не го продължаваха, а го допълваха, представяха погребването на владетеля Пакал в Храма на надписите в Паленке от неговия син Чан-Балум. Но на хоризонта се чернеело мрачно бъдеще за някога кипящия от живот град, бъдеще на нашествия, оскверняване, плячкосване и опустошение. И затова през 688 година Чан-Балум наредил да извадят баща му от гробницата, само пет години след смъртта му, и да потърсят сигурно място в буйните джунгли на Петен, далеч от наближаващата вълна нашественици. Решението му да съхрани тленните останки на Пакал Вотан трябвало да остане в тайна. Към всички краища на Юкатан потеглили пратеници и накрая било избрано това място. Гробницата била завършена в края на 689 година и тялото на владетеля било преместено тук, както показваше последното изображение в залата.

Камерон продължаваше да тълкува релефите, мъчеше се да овладее вълнението си, еуфорията, която през петдесет и втора трябваше да е изпитвал и Рус от мисълта, че прави откритието на живота си, че достига кулминацията на своята кариера. Той говореше високо и ясно, обясняваше на Сюзан всичко, което виждаше, всичко, което чувстваше. Разказа й как през 693 година най-после издигнали целия комплекс и владетелят наредил да бъде пазен през вековете от поколения висши жреци под охраната на опитни воини.

— За колко време? Завинаги ли? — попита тя.

Археологът сви рамене.

— Не зная.

Двайсет стъпала по-надолу стигнаха на площадка с обратен завой, следвана от още тринайсет стъпала, където Слейтър видя нови релефи, представящи началото на посткласическия период, според датите от 792 докъм 1201 година.

— Това обяснява пернатата змия и другите характерни за посткласическия период образи. Наследниците на Пакал и Чан-Балум известно време са продължили да документират историята си — отбеляза той.

Стигнаха до втора площадка и пред тях се разкри широк коридор с триъгълен стъпаловиден свод. Камерон бе поразен, че всичко това е издържало изпитанието на времето, недокоснато от развитието на техниката, от нашественическите вълни, опустошили Централна Америка и унищожили местната култура. Но храмът не беше останал съвсем изолиран. През вековете други цивилизации някак бяха оказали влияние върху предците на Жоао, може би в резултат на традицията военните вождове на маите да се отправят на пътешествия, за да опознаят външния свят. Това обясняваше връзките с Уксмал и други древни култури, включително методите за обработка на златото, заети от инките в Перу и ацтеките в централно и северно Мексико.

— Разбирам да са повлияни от ацтеките, които не са били толкова далеч. Но чак от перуанските инки? — удивено отбеляза Сюзан. — Разстоянието дотам е огромно.

— Забравяш, че първите испанци са стъпили на Юкатан почти петстотин години след построяването на тази гробница. Това е много време. За толкова години могат да се случат много неща.

— Изобщо не помислих за това — отвърна тя и погледна надолу към тъмното стълбище. — Нямах представа, че е толкова дълбоко.

— Дай да видим. Трийсет и три стъпала правят десетина метра под равнището на горната зала. Този храм е по-дълбок, отколкото висок. Построен е така, за да остане скрит от външния свят. Навярно са използвали целия варовик, който са изкопали, за да издигнат частта над земята, както и пирамидата, двореца и двора.

— Усещам ветрец — отбеляза Сюзан.

Камерон кимна.

— На това се надявах. Също като в Паленке, архитектите са прокарали вентилационни тръби отвън, за да контролират влажността на въздуха.

— Божичко, толкова се радвам!

— Естествено. Това означава, че няма да умрем от задушаване.

— Но можем да умрем от студ.

— Студено ли ти е?

Сюзан кимна.

— Ще ти покажа един номер — каза той, пресегна се към лявото си рамо и откопча цип, скрит под плата на якето. — Прави като мен. — Слейтър извади отвътре сгънатия найлонов ръкав и го опъна до китката си.

Тя се усмихна и последва примера му.

— Хитро. Благодаря ти. Така е по-добре.

— И това не е всичко. — Той се приближи до нея, откопча четирите ремъка на якето й, обърна ги наопаки и разкри дълъг цип, минаващ от кръста до шията й. Археологът го вдигна догоре, после свали друг цип под яката й и извади качулка.

— Това е нещо нормално за моята професия. Пържиш се в страхотна жега, после влизаш в някаква пещера и температурата изведнъж пада до нулата. С тези якета резките климатични промени стават малко по-поносими.

Продължиха по коридора покрай дълги маси с жертвоприношения: миди, пълни с перли, мъниста от нефрит, десетки керамични съдове, златни върхове на стрели и няколко нефритени статуетки.

— Точно като в Паленке — отбеляза Камерон и й обясни, че Рус попаднал на подобни находки в подземието на Храма на надписите.

Стигнаха до края на коридора и откриха трета плоча, която затваряше изхода. На стената до нея имаше релеф с мозайки. Учените отново се хванаха на работа.

— Системата е същата, но както обикновено, с малка промяна — посочи Сюзан.

Камерон се усмихна. Рядко беше срещал жена, която да е не само красива и интелигентна, но и с която би могъл да се свърже.

— Искаш ли този път да го направиш ти? — попита той.

Сюзан с готовност прие и натисна числата, като започна от долния десен квадрант и продължи по посока на часовниковата стрелка. Откъм стълбището, по което току-що се бяха спуснали, се разнесоха стържещи звуци.

— Отворът в пода — рече Слейтър. — Затваря се.

Очите й се разшириха.

— Спокойно — каза той и я прегърна. Тя силно се притисна към него. — Запомни първото правило в археологическото проучване — прошепна в ухото й Камерон. — Докато можеш да продължаваш напред, не си попаднала в капан. Освен това, независимо дали пътят ни назад е затворен с една или хиляди плочи, крайният резултат си остава същият — не можеш да се върнеш по същия маршрут. Трябва да продължим и да открием нещо, което да отвори каменните блокове или да ни покаже друг изход.

Точно в този момент плочата пред тях със стържене потъна в стената. Чу се съскащият звук на въздуха, който излизаше от следващата зала, за да изравни налягането в двете помещения. Тъпанчетата им изпукаха.

Камерон влезе вътре и замръзна. Пред него се разкриваше пълно копие на гробната камера, открита от Алберто Рус Лулиер в Паленке, чак до капака на големия саркофаг, който изобразяваше Пакал, управляващ космически кораб към звездите. В хода на работата си ученият бе запомнил наизуст много от творбите на централноамериканското изкуство. Един от тези шедьоври беше саркофагът на великия владетел на маите, петтонен варовиков блок, широк два и половина, дълъг три и половина метра и дебел почти трийсет сантиметра. Релефното изображение бе заобиколено от йероглифи, които разказваха за основната мисия на Пакал Вотан.

Слейтър заобиколи саркофага, разгледа йероглифите и се увери, че са същите като в Паленке.

— Какво пише? — попита Сюзан.

— Пакал Вотан, галактически пратеник тринайсет, шейсет и шест, петдесет и шест, нула, получил заповед от онези над него да напусне родния си дом край хунаб ку и да отиде на Юкатан, страната на маите на Земята, като пътува по куксан суум. Пристигнал при реката Усуамасинта близо до мястото, което станало в Паленке, град, основан от него. Пакал издигнал Храма на надписите, предназначен за обратното му пътуване към хунаб ку, където трябвало да съобщи, че земните маи са готови за хармоничния синхрон през петте хиляди и двеста години на Великия цикъл, завършващ в края на тринайсетия бактун или нула първи, нула първи, нула нула.

Сюзан се намръщи — не бе сигурна как да възприема обяснението му. После посочи една двайсет и пет сантиметров отвор от отсрещната страна на камерата, който сякаш водеше нагоре към повърхността.

— Какво е това?

— Поразително! — възкликна археологът. — Дори са построили съобщителна шахта, която археолозите наричат „психодукт“, свързваща гробницата с храма над нас, също като в Паленке.

— Съобщителна шахта… — повтори Сюзан. — Къде води?

— Към… хм — Камерон поглади брадичката си.

— Смяташ ли, че още работи?

— Има само един начин да проверим. — Той посочи отвора. — Заповядай.