Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (4) (Знакът на хилядолетието)

1

13 декември 1999 г.

За залавянето на хакери се изискваха умения, които не се преподаваха в училище. Често се налагаше с тази задача да се заеме друг хакер. ФБР го знаеше и разполагаше с хакери в списъка си с тайни консултанти. Мнозина от тях бяха заловени от хора на Трой Рийд. На онези, които бяха извършили безвредни престъпления от рода на проникване в секретна държавна информация, само за да докажат на приятели, че е възможно, обикновено даваха възможност за избор: затвор или условна присъда и доживотно оказване на безплатни консултантски услуги, винаги и навсякъде. Повечето изобщо не се колебаеха.

Сюзан включи компютъра си и затърси името на един хакер, когото беше заловила преди половин година в един от сървърите на ЦРУ. Преди няколко години хлапето, студент предпоследна година в Калифорнийския университет, щеше да получи най-малко пет години в затвор със строг режим и престъплението завинаги щеше да остане в досието му, което нямаше да му позволи да постъпи на работа в компютърната област. Днес такива хакери се измъкваха лесно, стига да се откажеха от миналото си и да приемеха условията на Бюрото.

Седеше на бюрото си до прозореца на шестия етаж на сградата „Дж. Едгар Хувър“ в центъра на Вашингтон. Погледна към облаците, който се трупаха на хоризонта — гледка, която не бе очаквала да види отново. Всъщност снощи си бе мислила, че вижда залеза за последен път. Жадно беше поглъщала оранжевите и жълто-златисти огньове над паметника на Вашингтон, Белия дом и Капитолия. Бе плъзнала очи към далечния силует на магистрала 195, която се виеше в южната част на столицата. Спомняше си, представяше си и мислеше. После се прибра вкъщи — за последен път.

Или поне така смяташе.

Тя поклати глава. Не знаеше какво прави тук, зад това бюро, пред клавиатурата на портативния си компютър. Навън се разсъмваше и градът се раздвижваше. Премигваха светофари. Трафикът се усилваше. Виеха клаксони. От изходите на метрото излизаха пешеходци. Сюзан наблюдаваше всичко това отдалеч, сякаш вече не принадлежеше на този свят.

„Тази вечер — каза си тя. — Просто ще оставя Трой да продължи с разследването и си отивам. Завинаги.“

Откри номера на пейджъра на Крис Логан, вече студент последна година и доживотен роб на Федералното бюро за разследване. Прати му съобщение да й се обади веднага. Избра него от всички други хакери в списъка поради същата причина, поради която хлапакът беше получил само леко пошляпване преди ФБР да го върне обратно в университета: той бе гений. Беше успял да проникне през десетина защитни пластове на Централното разузнавателно управление и не само да разбие пасивните софтуерни прегради, но и да избегне активни програми, създадени от най-добрите мозъци на Америка, за да пазят от незаконни потребители безбройните директории в Лангли. С помощта на програма, която отразяваше образа на заобикалящите я програми, Логан се бе промъкнал незабелязано в сървъра. Но беше подценил активната софтуерна полиция, усъвършенствана само месец по-рано от самата Сюзан Гарнет в рамките на федерална програма за повишаване на сигурността в най-важните държавни инстанции. Защитната система проверяваше случайно избрани файлове, даже да изглеждаха нормални, със скорост хиляда файла в секунда, и търсеше ключов бинарен код, скрит във всеки файл на ЦРУ — дълбоко под софтуерната обвивка, която копираше отразяващата програма на Логан. Програмата на Сюзан проникна под хамелеоновата кожа на браузъра му и след като не откри кода, незабавно се задейства друга програма, която го копира и без да предупреждава продължаващия да обикаля из директориите натрапник, го подложи на дисекция. След секунди произходът на незаконния достъп беше проследен до едно от общежитията в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Тя затвори програмата и с помощта на комбинация от общодостъпен антивирусен софтуер, търсещи програми и разработен от нея код започна да проверява интернет-доставчиците в радиус от осем километра за следи от вируса. Програмите сравняваха бинарните кодове на сървърите с файл в нейната директория за вируси. В зависимост от способността си да се самовъзпроизвеждат, крият и нанасят щети, вирусите можеха да достигат до няколко хиляди байта. Макар и досадни, някои макровируси бяха почти безвредни, като „Кънсепт“ в Майкрософт Уърд, който принуждаваше потребителя да записва документите като маски. Други текстообработващи вируси променяха шрифтовете, полетата и форматирането или атакуваха операционните системи или файловете. По-сложните дебнеха на входа на някоя от мрежите в очакване на законни потребители и копираха номерата и паролите им. Те бяха особено опасни, ако проникнеха в системата на банка или инвеститорска фирма. Някои от незаконните копия съдържаха мощни пароли, например на системни администратори, които осигуряваха на хакера неограничен достъп до мрежата. Всички известни вируси съдържаха специфичен бинарен код, обикновено не повече от пет до двайсет байта, известен в бранша като „вирусна сигнатура“.

Сюзан Гарнет провери всички обществени сървъри във Вашингтон, като търсеше специфичните бинарни кодове. Използваше скриптове или малки програми, които влизаха в Интернет, проникваха в конкретния сървър и търсеха вирусната сигнатура. Вместо да извършва всичко това на ръка и сървър по сървър, тя задействаше много скриптове, които автоматично постигаха същото, но едновременно, при това само за няколко минути.

Докато чакаше резултатите от проверката, Сюзан отново зарея поглед към облаците. Изпълни я безразличие към всичко наоколо. Чувстваше се като пътник, пропуснал транзитния полет, който просто чака на портала на чуждо летище следващия самолет.

Извади от задния си джоб сгънатия плик и го погледна. Написването на предсмъртно писмо беше едно от най-трудните неща в живота й. „В крайна сметка, как бих могла да обясня на приятелите и роднините си защо съм го направила, особено след като всички си мислят, че съм успяла да се преборя с мъката?“ През седмиците след изписването й от болницата родителите й се бяха преместили във Вашингтон. Но дори тяхната обич и подкрепа не успяха да надделеят над желанието й да сложи край. Приятелите й също се опитваха да помогнат и постоянно я посещаваха. В онези дни й се струваше, че не искат да я оставят сама, защото се боят, че може да направи нещо глупаво.

Бе успяла да ги заблуди, че е преодоляла скръбта по смъртта на Том и Ребека, че с постъпването на нова работа е започнала нов живот. Беше се справила с работата. Но що се отнасяше до личния й живот… е, някои рани не заздравяваха толкова лесно.

Сюзан удари с плика по бюрото и си пое дъх, примирила се с факта, че не е в състояние да се пребори с непреодолимото желание незабавно да сложи край на всичко. Съжаляваше, че предишната вечер е вдигнала телефона. Трябваше просто да натисне спусъка. Вече всичко щеше да е свършило. И този плик щеше да е стигнал до родителите й в Мериланд.

Тя се намръщи. Това беше единствената част от проблема, която я измъчваше. След загубата на Ребека вече знаеше какво ще преживеят родителите й, ако се самоубие. Но не можеше да направи нищо. Болката я задушаваше и бавно щеше да я убива като някакъв емоционален рак, щеше да къса парче по парче разума й, докато тя не изпаднеше в такова състояние, че да се наложи да се грижат за нея. Това щеше да е още по-тежко бреме за семейството й, отколкото погребението.

„Щом трябва да си ида, ще го направя, без да обременявам никого.“

Но предишната вечер не беше успяла да реши проблема. Вместо това отново гледаше към същото проклето небе над същия проклет град и от същия проклет прозорец. Дълбоко в себе си обаче знаеше защо е устояла на порива да се самоубие, макар и за кратко: въпреки че Ханс Кървавата брадва лежеше в затвора, желанието да залавя хакери очевидно продължаваше да има превес над емоционалния удар, който щеше да нанесе на родителите си. Това й даваше възможност да вдъхне нова сила на решението да остане жива.

„Особено залавянето на хакер, който явно е в състояние да нанесе ужасни щети по целия свят.“

Когато на екрана се появиха резултатите от първите няколко скрипта, тя прибра плика в джоба си. Проверките не бяха установили нищо необичайно, с други думи, в сървърите не бяха регистрирани известни вируси. Разбира се, имаше голяма вероятност там да се крие нов вирус в очакване да нанесе следващия си удар. Това бе едно от най-големите предизвикателства за производителите на антивирусен софтуер: засичането на нови вируси с неизвестни сигнатури. Обикновено трябваше да чакат вируса да се активира, да копират някоя от мутациите, да я анализират, да извлекат сигнатурата и да пуснат антидот по Интернет. Това означаваше, че преди да го хванат, вирусът нанася известни поражения. Наистина опасните вируси се таяха седмици наред, понякога дори месеци, и през това време просто се самовъзпроизвеждаха, копираха се в различни файлове и мрежи, докато не настанеше моментът да се активират. Ловците на вируси разполагаха със съвсем малко време, за да реагират.

Докато четеше информацията на екрана, Сюзан се намръщи.

Нищо. Абсолютно нищо.

Тя си погледна часовника и прати второ съобщение на Логан. Реши да му даде десет минути. После щеше да се свърже с лосанджелиския офис на Бюрото, който щеше да прати кола с двама агенти да го вземат от университета.

В момента, в който затваряше програмата, телефонът иззвъня.

— Гарнет слуша — каза Сюзан.

— Здрасти, Сю.

— Крайно време беше, Крис. Защо се забави толкова?

— Ами… тук е четири сутринта. Първия път докато чуя пейджъра…

Тя затвори очи. Беше забравила за часовата разлика. Седем сутринта във Вашингтон означаваше едва четири в Лос Анджелис. И все пак сключената от ФБР сделка покриваше цялото денонощие седем дни седмично, така че Сюзан не се извини.

— Търсиш ме заради проблема, нали?

— Какво знаеш по въпроса?

— Нищо. Чист съм.

— Не ме баламосвай, Крис. Кажи ми какво знаеш.

— Сериозно бе. Нищо друго, освен онова, което видях по новините. Изглежда гаден номер.

Сюзан сведе поглед към нелакираните си нокти, докато обмисляше следващия си въпрос. Спомняше си този хлапак — нисък, слаб, луничав, но адски умен. Дори прекалено умен.

— Добре, Крис. Ще опитам по друг начин. Ако искаше да пуснеш такъв глобален вирус, какво щеше да направиш, за да не те хванат?

— Хм… щях да напиша някакъв код за самоунищожаване, за да прикрия следите си.

В това нямаше нищо ново. Кодът за самоунищожаване се използваше от години.

— Друго?

— Виж сега как виждам нещата. Този тип трябва да е вкарал кода в конкретните адреси, понеже според новините вирусът е плъзнал по света, но не навсякъде, нали?

— Да.

— Добре. Значи вирусът се разпространява почти по целия свят. Това само по себе си е страхотно постижение. Този пич е майстор. Сигурно са му трябвали месеци да напише кода, да го усъвършенства, да направи опити в някой малък град, да успее да не го засекат, пак да го усъвършенства и накрая да е готов за големия удар. Значи той праща копията на различни интернет-адреси. На негово място аз щях да ги синхронизирам по Гринуич. И после, бам, активирам ги едновременно, след като съм им дал около месец да се самовъзпроизвеждат, да си направят много бебенца и да се заровят надълбоко.

Сюзан се отегчи. Гледаше ноктите си, които бе престанала да лакира преди много време.

— Всичко това ми е ясно, Крис. Какво знаеш за кода за самоунищожаване?

— Не е трудно да се напише. Значи в края на вируса прибавяш команда да изтрие всеки ред след като изпълни основната си цел. Сигурен съм, че този пич трябва да е използвал двайсетте секунди, по време на които компютрите са блокирали, за да унищожи всички следи от работата си.

Сюзан Гарнет въздъхна.

— Крис, ако не престанеш да ми дрънкаш глупости за начинаещи, ще пратя агентите да те хвърлят в затвора.

— Ама аз не съм направил нищо!

Тя се усмихна.

— Тогава ми кажи нещо, което не зная.

Мълчание, последвано от:

— Обещаваш ли, че за известно време ще ме оставиш на мира?

— Обещавам ти, че ако не изплюеш камъчето, след петнайсет минути ще пратя в общежитието агенти. И ще ти сложат белезници и ще те хвърлят в пандиза — в килия с един-двама бабаити. Налага ли се да продължавам?

— Не. Единствената възможност да спипаш този пич е, ако се опита пак да го направи.

— Как?

— Като заложиш софтуерни капани на входовете на Интернет в някой от засегнатите градове, например във Вашингтон.

— И аз така си помислих. А как ще си сигурен, че вирусът няма да се самоунищожи в софтуерния капан? — Софтуерният капан представляваше нещо като ловджийска клопка — чакаше отворен, докато не се появи жертвата. После щракваше и не й позволяваше да избяга.

— Ще напиша капана така, че в момента на затварянето да направи пасивно копие на вируса.

Въпреки настроението си, Сюзан Гарнет се усмихна. Пасивното копие не притежаваше връзките на активния вирус и следователно не можеше да се самоунищожи.

И в същото време я изпълни разочарование. Трябваше да се сети сама и преди половин година навярно щеше да го направи. Но напоследък я занимаваха други неща. Сюзан благодари на младежа, предупреди го да внимава и затвори.

„Софтуерен капан с вграден пасивен репликатор.“

Върна се при лаптопа си и влезе в библиотека с кратки програми с общо предназначение, които бе създала, за да може бързо да пише скриптове или други програми. През следващите няколко часа отваряше стотици файлове, редееше и пействаше, пренареждаше и преформатираше, прибавяше и триеше. Софтуерният капан бавно започна да се оформя. Вратата му щеше да остане отворена, докато някоя програма не се опиташе да се закачи за него, както обикновено действаха вирусите. Тогава щеше да се захлопне и да хване вируса, да го копира и да скрие копието от оригинала. Този изкуствен метод на възпроизвеждане даваше резултат, различен от копирането на вируса в съответствие с оригиналното му програмиране. Всички негови мутиращи елементи, включително основната му цел и способността му за по-нататъшно самовъзпроизводство, се прехвърляха в копието, но в пасивно състояние.

Сюзан изпита софтуерната си паяжина с „пробен“ вирус от библиотеката си, като преди това изключи кабела от компютъра, за да не позволи на вируса случайно да проникне в мрежата. Вече беше създала специална директория, нещо като колба, в която можеха да се обработват вируси. Ако нещо се объркаше и програмата започнеше да се самовъзпроизвежда, директорията щеше да я задържи в себе си. Ако вирусът успееше да се измъкне от нея, изолираната система нямаше да допусне разпространяването му в мрежата.

Колбата съдържаше десетина файла, които трябваше да примамят вируса. Един от тях бе софтуерният капан. Вирусът незабавно се закачи за най-близкия и започна да се самовъзпроизвежда, като зарази файла за хилядна от секундата. Той беше изключително токсичен, рожба на хакер от Флорида, който в момента работеше в „Майкрософт“, но завинаги щеше да остане длъжник на Сюзан Гарнет и ФБР, след като преди година го бяха хванали в крачка. В изпълнение на основната си цел, вирусът поглъщаше всеки файл, до който се докоснеше, и го превръщаше в случайни поредици от единици и нули. Докато вършеше унищожителното си дело, специалният файл се превърна в паяжина, обгърна вируса, незабавно го копира и го изолира от копието.

„Пипнах те.“

Сюзан доволно кимна, протегна се и се прозя. Коремът й къркореше. Почти цяло денонощие не бе слагала нищо в уста. Беше възнамерявала да се самоубие на празен стомах, за да улесни хората, които щяха да чистят след нея. Съпругът й бе казвал, че убитите с огнестрелно оръжие винаги изпразват червата си.

Тя отново насочи вниманието си към екрана и написа скрипт, който автоматично направи копия на софтуерните й паяжини, всяка с различен интернет-адрес в района на Вашингтон. Опита се да покрие всички входни точки в столицата.

Докато паяжините проникваха в местната мрежа и образуваха пръстен около града, Сюзан прати имейли с молба за помощ на всички хакери, сътрудничещи на ФБР. Знаеше, че в този момент поне още десетина държавни инстанции в страната и други в чужбина също се опитват да проследят произхода на вируса. Засега никой не съобщаваше за успех.

Сюзан се насочи към автоматите за закуски и пътьом надникна в кабинета на Трой Рийд.

— Чук-чук.

Седнал с гръб към прозореца, той повдигна сбръчканото си лице от пръснатите по бюрото документи и я погледна над сребърната рамка на кацналите на върха на носа му очила. Имаше вид на десет години по-възрастен и беше започнал кариерата си в Бюрото през последните месеци от управлението на Дж. Едгар Хувър. Бе завършил инженерство в Университета на Вирджиния и криминология в Джорджтаунския университет. Макар и вечно заобиколени от тъмни кръгове, сините му очи излъчваха изключителен интелект. Десетте години зад бюрото обаче бяха превърнали някога атлетичното му тяло в маса от тлъстина, която засега височината му компенсираше. В съчетание с ръста му, плешивата му глава и покритото му с дълбоки бръчки лице напомняха на Сюзан за баща й. Рийд трябваше да се пенсионира следващата година.

— Откри ли нещо? — попита той с дрезгавия глас на закоравял пушач и посочи с незапалената пура в дясната си ръка един от столовете срещу бюрото.

— Всъщност почти нищо. — Сюзан влезе в кабинета и седна. Усещаше плика в задния си джоб, но за момента се опитваше да не мисли за него. През следващите няколко минути тя му обясни тактиката си на Рийд.

Облегнат на въртящия се стол, Рийд тежко въздъхна и прокара длан по лъскавото си теме. Навярно е бил красив мъж на млади години, но трите десетилетия на стрес и напрегнат живот на оперативен работник, а после и работата зад бюро бяха взели своето.

— Страх ме е от хакерите, Сю. Тези копелета всеки ден измислят нови трикове и като че ли не можем да вървим в крачка.

Сюзан кръстоса крака.

— По-скоро сме им по петите, особено откакто започнахме да ги привличаме, вместо да ги хвърляме зад решетките.

— Това отчасти беше твоя идея.

Тя сви рамене. Нямаше значение. Всъщност вече нищо нямаше значение. За пореден път се запита какво прави в този офис, защо обсъжда поредното престъпление с шефа си. Бе се заклела предният ден да й е последен. Плати всичките си сметки, купи парцел в градското гробище, сложи всичките си дела в ред и дори включи номерата на банковите си сметки в завещанието си. Парите щяха да покрият не само погребението, но и пътните разходи на роднините й. Дори опакова личните си вещи, за да улесни родителите си да ги откарат в Мериланд.

— А сега? — попита Рийд.

— Ще чакаме хакерът да нанесе нов удар.

— Това също ме безпокои — рече той, остави пурата, сплете пръсти и отпусна ръце върху документите, които четеше. — Какво е искал да направи този тип? Защо просто е блокирал системите? Щом е бил в състояние да го направи, спокойно е можел да пусне някакво съобщение по екраните, да каже нещо. Освен това няма никаква загуба на данни. Никакви щети. Не разбирам. И защо само за двайсет секунди, вместо за час или повече? Има ли някакъв смисъл?

Сюзан не се бе замисляла за мотивите. Беше залавяла толкова много хакери, че вече просто не обръщаше внимание на това. А този случай я интересуваше още по-малко. Все пак смяташе, че е задължена на Трой Рийд заради подкрепата му през последната година и половина. Може би тъкмо заради отношението му днес тя седеше тук, вместо да лежи гола в моргата преди да пристигнат родителите й, за да я идентифицират.

Побиха я тръпки, когато си представи сивкавото си тяло, покрито с чаршаф в една от онези хладилни камери, навярно с отнесено от куршума лице.

„Наистина ли го искаш?“

Тя се насили да се съсредоточи върху разговора. Рийд разсъждаваше за вероятността атаката да е дело на терорист, опитващ се да хвърли в хаос Интернет в навечерието на новото хилядолетие.

— Виж статистиката, Сю. Само Съединените щати почти напълно са решили „Проблема 2000“. Франция и Германия все още са на равнището на седемдесетте процента. Япония е някъде около осемдесет. Държавите в Югоизточна Азия едва минават шейсет процента. И Господ да е на помощ на страните от Южна Америка и Източна Европа, които по последни данни са на нивото на петдесетте процента. Възможно е някоя от тях да саботира усилията ни, за да изравни донякъде резултата.

Сюзан за миг се замисли и реши, че Трой Рийд определено има основания за безпокойство.

— Може би си прав. Но все още се надявам да е само хакерска банда, която се опитва да привлече вниманието.

— Ако е така, защо не са заявили целите си? Защо не са ни пратили съобщение?

Тя наклони глава.

— Е, със или без съобщение, те определено привлякоха вниманието ни.

— Боя се, че наистина успяха. И не само нашето. Тази сутрин директорът още два пъти разговаря с Белия дом. Президентът се свързал с лидерите на десетина държави и всички били много загрижени. Някои страни обвинявали враговете си, че атакували мрежите им. Всъщност Ирак и Иран вече направили изявления срещу Израел. Северна Корея обвинила Южна Корея. Китай обвинил Тайван. Япония обвинила Китай. Даже ЦРУ подозират някого.

— Кого?

— Не казват. Нали ги знаеш какви са шпионите.

— А може би тъкмо това са се опитали да постигнат, Трой. Да всеят смут, да накарат всеки да подозира останалите.

Рийд захапа пурата си и се загледа в стената вдясно от бюрото. Там, освен университетските му дипломи висяха различни грамоти, награди и няколко поставени в рамки снимки, на които той се ръкуваше с видни личности, включително двама президенти.

— Може и да си права. Това странно събитие определено раздвижи духовете.

— Е, засега това са само предположения. Ако последва нов удар, би трябвало да успеем поне да извлечем някаква информация. — Червата й изкъркориха.

Рийд се усмихна и се изправи.

— Кога си яла за последен път?

Сюзан сви рамене.

— Хайде да идем до кафенето. Аз черпя.

Тя въздъхна и също стана. Вече не знаеше какво да прави и какво да мисли. Очевидно бе гладна, но не искаше да слага нищо в уста, защото нямаше да може да извърши чисто самоубийство. От друга страна, ако скоро не се нахранеше, сигурно щеше да припадне. Тази сутрин вече на няколко пъти пред очите й бяха плували черни петна и й се бе налагало да седне.

Примирила се с факта, че ще трябва да поживее малко повече, отколкото е очаквала, Сюзан последва шефа си към асансьорите.