Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (86) (Знакът на хилядолетието)

3

Масивната плоча започна да потъва в стената като мозайките, но хлътна много по-навътре, завъртя се наляво и разкри не само голямата зала, която компютърната специалистка си спомняше от по-предишната нощ, но и невероятно дебелата външна стена — близо два метра плътен варовик.

— А ти искаше да я взривиш, а? — измърмори Камерон. Отвътре полъхваше студен въздух и развяваше косата му. Сюзан продължаваше да го държи за ръка. — Ще ни трябват фенери.

Няколко минути по-късно, въоръжени с три лампи, петимата влязоха в храма. Водеше Камерон, последен вървеше вождът. Ишигуро носеше третия фенер и оглеждаше залата със същата смесица от благоговение и страх, която се бе изписала на лицата на Джаки, Жоао и Сюзан, но не и на Слейтър.

Той вдигна лампата към най-близката стена и освети невероятни барелефи, които обхващаха цялото правоъгълно помещение, приблизително петнайсет на десет метра.

— Почакайте тук — каза Камерон. Сюзан стоеше до него, изненадана колкото от сложните изображения, толкова и от спокойното му изражение.

— Мили Боже — промълви той и отстъпи няколко крачки. Погледна наляво, после надясно и накрая към фигурата в средата.

— Какво има? — попита Сюзан. — Какво виждаш?

Археологът посочи наляво към релеф на млада майка с бебе в ръце, заобиколена от огън, летящи кетцали и пернати змии. Тя протягаше детето към слънцето, а в краката й бяха коленичили обикновени хора с прости набедрени препаски или къси полички.

— Това е господарката Зак-Кук, майката на Пакал. Представено е раждането на прочутия вожд през шестстотин трийсет и първа година.

Камерон насочи съскащия фенер към следващия релеф, изобразяващ дванайсетинагодишно момче в церемониална роба и сложна шапка, седнало на трон. От дясната му страна стоеше жена с деформирано лице. В краката му отново бяха коленичили поданиците му.

— Младият Пакал — поясни ученият. — Майка му е до него, за да го съветва и да укрепва властта му, точно както е описано в йероглифите по терасата и стъпалата, както и на релефите от Паленке.

— Защо жената изглежда така? — попита Ишигуро и посочи уголемената челюст и изпъкналото чело.

— Майката на Пакал страдала от синдром, известен като акромегалия. Костите и меките й тъкани прогресивно се деформирали в резултат на заболяване на хипофизата. По-нататък е възрастният Пакал, почитан от народа му заради неговата мъдрост, справедливост и прозорливост. Ето там е представен как строи Храма на надписите. Виж, това е много странно. Елате — каза той и се запъти към дясната страна на релефа.

— Пакал наистина е умрял в Паленке през шестстотин осемдесет и трета, както показва датата под тялото му, положено върху олтар и заобиколено от летящи кетцали. Но тук не го внасят в Храма на надписите, в гробницата, построена специално за него и уникална за цяла Централна Америка. Никоя друга сграда на маите не е била използвана като гробница, както е в Египет.

Сюзан присви очи. На релефа беше представено отнасянето на Пакал от Паленке, от храма, в който се предполагаше, че е погребан.

— Но щом Пакал не е бил погребан там, кого е открил през петдесет и втора година Рус? Кой е бил в Паленке?

Археологът сви рамене и промърмори:

— Това определено обяснява нещата.

— Какво обяснява? — попита Сюзан.

— Спомняш ли си какво ти разказвах за благородниците на маите? За това как деформирали черепите си и запълвали зъбите си с нефрит и злато?

— Да.

— Откритите от Алберто Рус в Храма на надписите мумифицирани останки бяха съвсем обикновени. Защо Пакал Вотан, най-великият вожд на маите, не е бил с издължен череп и изпилени зъби, нещо типично за онова време? Археолозите отдавна спорят по този въпрос. Сега най-после разбирам причината. В Паленке не е бил погребан той.

— Тогава къде са го погребали? — попита Ишигуро, който вече стоеше до него и протягаше лампата си към най-дясната част на релефа.

Камерон посочи последните две изображения. На едното бе представена процесия, носеща нещо като ковчег в джунглата, а на второто — същата група, спряла край голямо сеноте на открито пространство сред гората.

— Искаш да кажеш, че…

— Погребан е тук — отвърна Слейтър. — Според последния релеф и придружаващите го йероглифи.

— Но къде? — попита Жоао, който за пръв път пристъпи напред. Вождът очевидно внимателно беше слушал обясненията. — Не виждам гробница.

— Аз също — съгласи се Ишигуро и вдигна фенера по-високо.

Камерон поклати глава.

— Не трябва да подценявате поданиците на Пакал. Не биха го погребали тук. Щом са положили толкова усилия в Паленке, за да погребат друг човек в камера на четири нива под земята, определено трябва да са направили нещо подобно и тук, където очевидно е погребан истинският Пакал.

— Но къде? — настоя Сюзан.

Археологът също се огледа и усмихнато посочи друга матрица с числа на стената до релефното изображение на маите, носещи тялото на Пакал.

— Ето го и следващия ни сейф. Най-вероятно и той крие някакъв капан.

Сюзан се приближи и с облекчение видя, че последователността на числата изглежда същата като на външната стена на храма.

— Един и същ ключ за две ключалки, така ли?

Камерон не отговори. Поглаждаше наболата си брада и внимателно наблюдаваше матрицата.

Тя записа числата в бележника си.

— Малко по-различна е — каза Сюзан, когато забеляза, че неповтарящите се числа са преместени с един квадрант по посока на часовниковата стрелка. — Гаден номер, за да проверят дали внимаваш.

— Такива са маите, винаги поставят на изпитание човешкия ум. И ако изобщо зная нещо за начина им на мислене, предполагам, че грешната комбинация незабавно ще затвори главния вход и ще ни хване в капан. За няколко часа ще умрем от задушаване. Така че за всеки случай защо не ме почакате навън? Така, ако остана вътре, не само ще имам въздух за повече време, но и можете пак да наберете комбинацията и да отворите вратата.

Ишигуро и Джаки кимнаха и излязоха от храма. Жоао ги последва, като остави фенера си на пода. Сюзан го вдигна и се приближи до Камерон.

— Не мога да те убедя да не участваш, нали? — попита Слейтър.

Тя се усмихна и сви рамене.

— Нали сме един отбор?

Археологът не отговори и натисна с длан първото число. Мозайката хлътна. Той продължи с второто, третото и четвъртото.

Сякаш задвижена от пружини, масивната плоча на входа бързо се плъзна обратно. Точно изсеченият каменен блок се захлопна и остави учените втренчени един в друг под жълтата светлина на лампите.

Звукът накара Сюзан да настръхне.

— Какво ще правим? — Гласът й отекна в голямата зала.

— Пази кислорода. — Камерон незабавно намали пламъчето на лампата си и угаси другата.

Внезапният сумрак още повече усили паниката, която Сюзан се опитваше да овладее. Бяха заключени в стотици тонове древен камък.

— Имаш ли кибрит, за да я запалиш, когато се наложи?

— Бившите пушачи винаги носят запалка — отвърна той и сбърчи лице. — Но май съм допуснал грешка.

Тя отвори уста да отговори, но в този момент се разнесе вече познатото стържене като от камък, който се търка в бетон.

— Мисля… мисля, че не. — Сюзан с треперещ показалец посочи пода вдясно от тях, където започваше да потъва голям квадратен каменен блок. Отдолу се показа тунел.

Камерон я погали по лицето.

— Успокой се. Ще ти кажа кога да започнеш да се молиш, разбрахме ли се?

Тя кимна.

Когато камъкът престана да се движи, двамата предпазливо се приближиха до отвора и го осветиха с фенера.

— Стъпала — каза Сюзан. От прохода се издигаше сух студен въздух. Миришеше на нещо старо и застояло. — Маите наистина са били много изобретателни.

— Сега вече схващаш картинката.

— Ако я схващах, нямаше да съм в този капан.

На лицето му се изписа познатото й спокойно изражение.

— Кой казва, че сме в капан?

— Миличък — саркастично рече тя, — главният вход е затворен. Ясно ли ти е? Затворен. Заключен.

— Докато можем да продължаваме напред, не сме хванати в капан. Натам — Камерон посочи с палец през рамо към входа на храма — е назад, а не напред.

— Казвала ли съм ти колко странно разсъждаваш понякога, Камерон Слейтър? — прихна тя.

Смехът я изпълни с облекчение, въпреки страха й, че завинаги ще остане тук, като жените на древните фараони, погребвани живи, за да придружат съпрузите си в отвъдния свят. Тази мисъл й се стори смешна, но й напомни и за живота й след смъртта на Том.

Тя дълбоко вдиша мъртвия въздух, който струеше от отвора, и посочи мрачния проход.

— След теб съм, скъпи.

— Брой стъпалата. Аз ще направя същото — каза Камерон, протегна фенера напред и направи първата крачка надолу.