Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (69) (Знакът на хилядолетието)

1

18 декември 1999 г.

Ишигуро пръв чу пронизителните писъци. Двамата с Джаки проверяваха оцелялото си оборудване в една от колибите. Макар че всички уреди бяха грижливо опаковани в добре тапицирани контейнери, повече от половината бяха повредени при падането. Останалите бяха захвърлили по време на престрелката.

Той се втурна навън и запримигва под късното следобедно слънце. Джаки го последва. Виковете и крясъците се усилваха. Трима въоръжени мъже, облечени в маскировъчни униформи, разблъскваха жените и децата пред една колиба от отсрещната страна на площадчето. Пищяха деца. Виеха жени. Жоао и хората му не се виждаха никъде.

Тримата старейшини приближиха до въоръжените непознати и се опитаха да надвикат глъчката. Мъжете насочиха оръжията си към старците и изстреляха няколко откоса към двама от тях, като улучиха също две жени и малко дете. Третият старейшина беше повален в безсъзнание с удар на приклад. Главорезът се канеше да стреля в продълговатата му глава, когато друг войник забеляза учените и лицето му се напрегна.

Той извика нещо, което звучеше на руски, и другарите му обърнаха автоматите си към Ишигуро и Джаки. В същия миг един от тях се свлече на колене, изпусна оръжието си и се хвана за шията преди да се строполи и да изпадне в гърчове. Последваха го други двама, жертви на същата невидима сила. Четвъртият отпраши към джунглата, като стреляше по дърветата. Миг по-късно падна и той и започна да размахва ръце и крака.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Джаки.

Преди Ишигуро да успее да отговори, на площадчето между колибите се появи Жоао Пеиксото. Носеше някаква дълга тръба. Японецът се запъти към него, но вождът не му обърна внимание, а коленичи до падналите старейшини, върховните жреци. Останалите от хората му изплуваха като сенки от джунглата. Неколцина от тях влачеха труповете на още четирима войници, които струпаха един върху друг. От гората започнаха да излизат жени и деца. Някои предпазливо гледаха към площадчето, други тичаха към убитите. Трима мъже внимателно вдигнаха на ръце изпадналия в безсъзнание жрец и го отнесоха в една от колибите.

— Господи! — каза Джаки. — Какво ще правим?

— Нищо — отвърна Ишигуро. Гледаше войниците. Някои от тях още бяха живи и продължаваха да се гърчат с изцъклени очи и пяна на устата. — Убити са двама старейшини и още две жени и дете. Третият жрец е в безсъзнание. Трябва да платят страшна цена за това.

Омразата, пламтяща в очите на Жоао, потвърди думите му. Вождът стоеше насред площадчето и гледаше племето си, мъртвите жени, младата майка, която притискаше към себе си убитото си дете и вдигнала очи към небето, надаваше смразяващ кръвта вой. Две жени отведоха клетницата в съседна колиба.

Учените останаха неподвижни. Не можеха да помогнат с нищо. Войниците най-вероятно ги бяха проследили до селото. В известен смисъл Ишигуро се чувстваше виновен. Искаше му се да е в състояние да направи нещо за мъртвите маи, да върне часовника назад, изобщо да не е идвал тук.

Снопове тъмночервени и жълто-златисти лъчи се процеждаха през клоните на дърветата и хвърляха сенки над прашното площадче и мъртъвците. Но сред скръбните викове, сред облака прах, който танцуваше под пламтящата светлина, през пелената от ужас, обгърнала селцето, Ишигуро видя, че Жоао се приближава към тях и от блесналите му очи струи гняв. Ученият усети яростта му, копнежа му да получи пълно възмездие.

— Отиваме в свещения храм — каза вождът. — Пригответе нещата си. Тръгваме веднага.