Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (39) (Знакът на хилядолетието)

2

От бавните води на Рио Сан Педро се надигаше лека мъгла, стелеше се над брега и прохладният ветрец я отнасяше към джунглата. Лунният полумесец висеше високо в изсветляващото кристално небе и придаваше на мъглата бледосивкаво сияние. Тъмносиният нощен саван бавно отстъпваше мястото си на тъмночервените и мътнооранжеви утринни краски. Чуруликаха птици. Виеха маймуни. Джунглата постепенно оживяваше и звуците й се сливаха с тихото бръмчене на трите лодки.

Бавно, като призраци, изплуващи от сивия облак над водната повърхност, трите гумени лодки разкъсаха воала на мъглата. Антонио Строк беше на носа на първата и наблюдаваше брега с бинокъл.

Търсеше място за дебаркиране на групата си — двайсет и петима от най-опитните и верни помощници, които бе успял да събере, повечето бивши десантници от Спецназ. Сестра му Селина седеше до него и проучваше кехлибарения дисплей на ръчното си устройство за определяне на местоположението.

Строк си погледна часовника. Според изчисленията му американците трябваше да са стигнали до целта преди няколко часа. Разбира се, те бяха използвали хеликоптери, нещо, което даже той не бе успял да уреди за толкова кратко време. Вместо това трябваше да се задоволи с товарен самолет, който излетя от тайно летище в южна Флорида и се приземи на писта край мексиканския град Теносике на границата с Гватемала. Нямаше проблем да подкупи местните власти да си затворят очите, докато хората му свалят лодките и прехвърлят екипировката си в тях.

И сега, след десет часа пътуване по тази река, след няколко схватки с кайманите, след като от надвиснал клон в последната лодка падна змия и под постоянния съпровод на бръмченето на комарите, устройството на Селина най-после показваше, че са стигнали до целта си — поне дотам, докъдето можеха да отидат с лодки, без да наближават величествения, но смъртоносен водопад Агуа Дулче. Строк чуваше далечния грохот на водата.

Беше време да слязат на брега и да продължат пеш.

— Колко път ни остава? — попита Антонио, когато кормчията угаси двигателя и го повдигна нагоре, за да не оплете витлото в корените по тъмното дъно.

Селина вдигна поглед към него. Русите й коси бяха боядисани в тъмнокестеняво, за да се сливат с джунглата.

— По-малко от три километра на североизток.

Лодката потъна в сенките на надвисналите над реката клони и заора в песъчливото дъно на три метра от брега. Двама от хората му се приготвиха да скочат, за да я избутат, но Строк ги спря, взе халогенната лампа, насочи я към водата и освети пет-шест чифта пламтящи очи, изплували на повърхността.

— Каймани — каза Селина.

Брат й погледна към най-близкия си боец, кореняк московчанин, който до днес никога не бе виждал жив кайман и привечер, още в самото начало на пътуването им, насмалко да преобърне лодката, стреснат от приближилите се към тях каймани. Сега реагира по същия начин. Строк го хвана за ръката.

— Оръжието ти, Петров.

Високият як десантник, почти два пъти по-едър от командира си, му подаде узито си с монтиран заглушител. Антонио го насочи към влечугите и натисна спусъка. Спокойната речна повърхност се превърна в кипящ хаос от тъмни опашки и тела, които бързо започнаха да се отдалечават към отсрещния бряг.

Строк върна автомата на Петров.

— А сега скачай и бутай.

Преди да се подчини, гигантът погледна към все още димящото оръжие в ръцете си.

Трябваха им десет минути, за да слязат на брега, да замаскират лодките с клони и листа и да поемат към целта.

Водеше Селина — с помощта на електронното си устройство за определяне на местоположението и вродената си способност да се ориентира в джунглата. В началото на осемдесетте в продължение на пет години тя беше оказвала техническа помощ на централноамерикански бунтовници и знаеше предостатъчно за воденето на бойни действия в такива условия.

Утринният ветрец галеше лицето и шията на Антонио със същия ритъм, с който се олюляваше мъхът над главата му. Покрил лицето си с маскировъчна боя, той безшумно, но бързо напредваше през гората. Хората му го следваха в колона по един.

Слънчевите лъчи, проникващи през тесните пролуки в плътната растителност, им осигуряваха достатъчно светлина. Строк съсредоточи мислите си върху акцията. Сетивата му все повече свикваха със звуците и му ставаше по-лесно да ги имитира. Но не можеше да се сравнява със сестра си, която вървеше ниско приведена на няколко крачки пред него и си пробиваше път през джунглата без мачете — и съответно без съпътстващия го шум. Селина бързо отместваше клоните настрани и се провираше през тях, като извиваше гъвкавото си тяло. Антонио използваше отворилите се пролуки и подражаваше на нейните движения, внимателно подаваше клона на човека зад себе си, после хващаше следващия. По този начин вървяха близо два часа и изминаха около две трети от разстоянието до целта си.

Строк усещаше поклащането на мачетето на широкия си колан и му се искаше да може да го използва, вместо да отмества растителността с голи ръце, особено листата на черните палми, но вече бяха прекалено близо. Въпреки че нямаше голяма вероятност да ги чуят, не искаше да рискува да издадат присъствието си, при това на опитните американски тюлени.

Цената за безшумното им приближаване обаче бяха парещите рани по ръцете и китките им, въпреки ръкавиците, които носеха. Болеше го глава и освен това имаше няколко наранявания по лицето от клоните, които не бе успявал да…

— Стой — прошепна Строк и високо вдигна юмрук, за да даде знак на хората си да спрат. После приклекна и се завъртя, насочил автомата си към джунглата. Селина го последва. Боядисаното й лице се сливаше със здрача. Очите й като че ли плуваха във въздуха.

— Какво има, hermano?

— Струва ми се, че някой ни наблюдава.

Тя се огледа, после затвори очи и се вслуша. Накрая сви рамене.

— Може да е просто от главоболието — рече Антонио и заразтрива с показалец лявото си слепоочие.

— Сигурно е от влагата — предположи сестра му.

Той кимна, бръкна в предния джоб на униформата си и извади вакуумирано пакетче с десет капсули тиленол. Извади две и ги изпи с глътка вода от манерката си, после даде знак да продължат.

Но чувството, че някой ги дебне, не го оставяше. Пет минути по-късно Строк отново вдигна юмрук и прошепна на Селина:

— Чакай!

— Какво има?

— Чувствам, че ни наблюдават. — Антонио дълбоко си пое дъх и бавно огледа гъстата гора, но не забеляза нищо. Затвори очи и се заслуша, но със същия резултат.

Сестра му се намръщи.

— Това не ми харесва, hermano.

— Аз ще мина пръв — отвърна Строк. — Ти върви след мен.