Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (45) (Знакът на хилядолетието)

2

Сюзан Гарнет разположи оборудването си в края на двора, само на няколко крачки от сеноте, кръглата яма в средата на древния комплекс. Обедното слънце огряваше района през кръглия отвор и лъчите му обливаха каменните сгради с жълта светлина, под която те изглеждаха златни.

„Злато.“

Компютърната специалистка въздъхна. По време на едночасовата обиколка на района заедно с Камерон и двама тюлени Сюзан беше видяла повече злато и нефрит, отколкото през целия си живот, особено при големия храм оттатък кратера, на чийто стъпала сега седеше археологът, разчиташе йероглифите по камъка и си водеше подробни бележки. Три от стелите на Киник Ахау, които охраняваха церемониалната сграда, имаха златни маски с обсидианови очи и нефритени зъби. Дебели златни ленти покриваха основите им, както и тези на квадратните колони пред храма. Сюзан бе докоснала лъскавия метал, за да опита гъвкавостта му. Според обясненията на Камерон това всъщност не било злато, а „тумбага“, сплав от злато и мед с по-ниска температура на топене. Занаятчиите й придавали вид на масивно злато, като отнемали медта от повърхността с киселина. Лентите от тумбага, които украсяваха колоните, също бяха покрити с йероглифи.

„Йероглифи.“

Те също сякаш бяха навсякъде. Йероглифите царуваха над това място. Виждаше ги гравирани в камък и дърво, нарисувани по мазилката, изсечени в плочите, по колоните, дори по двайсетте стъпала, които водеха към храма. Числото двайсет изглеждаше вездесъщо. Броят на стелите пред храма. Броят на стъпалата на малката пирамида. Броят на колоните, поддържащи портика пред храма, в който дълго и безрезултатно бяха търсили нещо, напомнящо на вход. Сградата изглеждаше затворена отвсякъде.

Камерон разглеждаше йероглифите по стъпалата пред храма. Накрая се изправи, погледна в бележника си, после към храма, отново в бележника и след това застана под един от стъпаловидните сводове между колоните, поддържащи покрива, също украсени с фигури на различни богове, украсени със злато и нефрит. Бе й обяснил, че сводът няма ключов камък като европейските арки и затова повече прилича на тесен триъгълник.

Археологът приклекна и докосна варовиковия под, после се премести по-нататък. Движенията му говореха за богат опит. Очевидно го беше правил много пъти. От момента, в който слязоха от хеликоптера, Камерон изглеждаше по-запознат с джунглата, отколкото тюлените — винаги предпазлив, винаги наясно какво трябва да се направи. Бе се втурнал, за да спаси живота на един от войниците, докато всички останали се движеха сякаш в забавен кадър, все едно че мястото им не е в джунглата. Но не и той, и това изпълваше Сюзан с желание да е близо до него. Невъоръженият Камерон Слейтър излъчваше естествено усещане за сигурност, с което не можеха да се сравняват дори въоръжените до зъби тюлени.

Тя въздъхна и размаха ръка пред лицето си. Комарите бръмчаха наблизо, но не кацаха благодарение на репелента, който си носеше от Вашингтон. И все пак я дразнеха. Сюзан плъзна очи по войниците от елитната военноморска част, разгърнати по двойки из комплекса. Двама стояха в подножието на пирамидата, отчасти скрити под храстите. Други двама охраняваха района около Камерон и гледаха барелефите по голямата колона пред храма, която бележеше главния вход на комплекса откъм джунглата по просеката, която бяха замаскирали с мъх. Трета двойка патрулираше край двореца от дясната й страна, едноетажна сграда, построена като храма, но върху ниска платформа без стъпала и покрита само с варовик и мазилка, преплетена с лиани. Лобо седеше сам край дърветата и тракаше на клавишите на сателитния си комуникатор.

Всички бяха поели ролите си. Сюзан се върна към работата си и включи електромагнитен сензор в един от двата PCMCIA-слота отстрани на лаптопа. Щеше да използва уреда, за да измери електромагнитната активност в района при следващото блокиране, до което оставаха осем часа. Сателит на военновъздушните сили, минал над Гватемала по време на предишното активиране на вируса, бе регистрирал голямо електромагнитно поле. Това бе накарало Сюзан да донесе допълнително оборудване с надеждата да засече нещо ново.

Ударът от предишната вечер, който Трой Рийд и останалите от отдела във Вашингтон бяха проследили със „следотърсачите“ и „миризмите“, им бе посочил същите координати. С помощта на преносимата сателитна връзка на тюлените Сюзан се свърза с шефа си в Интернет и Рийд й прати имейл с досегашните копия, като й посочи двеста и шейсетте байта неподлежащ на разшифроване бинарен код, който, за разлика от останалите части, всеки ден се променяше.

Тя избърса с ръкав потта от челото си. Също като Камерон, Сюзан носеше къси панталони и обикновена бяла тениска — много по-удобно облекло, отколкото униформата, която лейтенантът ги бе накарал да облекат на идване. Не разбираше как тюлените могат да се навличат с толкова много дрехи при такава влажност, но войниците не се оплакваха. Всъщност те почти не разговаряха, освен Лобо, който периодично проверяваше дали не се нуждаят от някаква помощ.

Сюзан използва втория PCMCIA-слот, за да включи устройство за измерване на температурата и влажността. Софтуерните драйвери вече бяха инсталирани. Два прозореца на екрана показваха статуса на външните сензори. Температурата бе 29 по Целзий, влажността — 89%. Като съдеше по стичащата се по тялото й пот, Сюзан не се съмняваше в данните. Електромагнитната активност достигаше по-малко от 0.01 децибела в избрания от нея честотен спектър от 1 мегахерц до 1 гигахерц. Информацията беше представена като графика: честотата по хоризонталната ос на координатната система с деления от 100 мегахерца, равнището на електромагнитния шум по вертикала с деления от 1 децибел. Електромагнетизмът съществуваше навсякъде, където по проводник течеше електрически ток, от мълниите и електропроводите до електрическите играчки. Класическите електромагнитни спецификации в компютърната промишленост се контролираха със строги правила от Федералната комисия по комуникациите и определяха граници за компютърно генерираните електромагнитни смущения на конкретни честоти, за да не може електронният шум на домашния компютър да пречи на други домашни уреди, като безжични телефони, пейджъри и дистанционни управления.

Системите й показваха, че в джунглата всичко е спокойно.

— Нищо не помръдва — измърмори тя.

— Даже мишка.

Сепната, Сюзан вдигна глава и видя усмихнатия Камерон Слейтър. Потта беше образувала на тениската му триъгълник, който се виждаше през разкопчаното яке. Подгизналата тъкан прилепваше към гърдите му и очертаваше мускулите. Тя осъзна, че се е зазяпала, и извърна очи.

— Май си във весело настроение.

— Това място е удивително — отвърна археологът. — Много прилича на паметниците на маите, но в някои отношения е съвсем различно.

Тя изключи компютъра и се изправи.

— Различно ли? Защо?

— Тумбагата напри… — започна Камерон, но замълча и за миг се втренчи в гърдите на Сюзан, само че не се извърна, а посочи с ръка. — Може би няма да е зле да се покриеш с нещо.

Тя погледна надолу и забеляза, че също като неговата, тениската й е мокра от пот и е прилепнала към гърдите й, ясно очертавайки зърната. Сюзан се изчерви и се покри с ръце.

Слейтър си съблече якето, наметна го на раменете й и й намигна.

— Няма нужда да смущаваме войничетата.

Тя засрамено се усмихна.

— Задръж го — продължи Камерон, докато й помагаше да се закопчае. — Имам още едно в раницата.

— Благодаря. — Якето бе удобно и пропускаше въздух, като в същото време скриваше гърдите й.

— Тумбагата — повтори той.

Сюзан възвърна самообладанието си и присви очи.

— Моля?

— Тумбагата изобщо не е типична за маите. За разлика от ацтеките и инките, те не са проявявали интерес към златото и са предпочитали да използват твърдия нефрит. И все пак тук е пълно с тумбага. Достатъчно, за да ми се струва, че се намирам в Перу, но от друга страна, има и много нефрит. Тумбагата на една от стелите е инкрустирана с тюркоази, което е по-характерно за инките. Адски странно. Както и да е. Мисля, че открих входа на храма.

— Наистина ли? Къде?

— Ще ти покажа.

Тя го последва до един от сводовете, който разделяше стълбището от терасата на храма с размери около трийсет на десет метра. Подът на терасата и стените на сградата бяха покрити с варовикови плочи. Между колоните се процеждаха снопове слънчеви лъчи. По стената срещу сводовете не се забелязваха отвори, през които да се влезе вътре. Камерон посочи една от вертикалните плочи, които образуваха предната стена. Тя малко се различаваше от другите, защото по двете й дълги страни от пода до тавана бяха пробити дупки.

— Приличат на места за хващане — каза той и пъхна пръсти в отворите.

— Не трябва ли да повикаме хората на Лобо, за да ни помогнат да я отместим?

Намръщен, археологът потърка брадичката си.

— Може би по-късно. Остава ми да свърша още малко работа преди да реша как да продължа. Това място гъмжи от предупреждения.

— Предупреждения ли?

Слейтър кимна, спусна се по стълбището и седна на едно от средните стъпала. Сюзан се настани до него. Той посочи към ред йероглифи, които прочете отляво надясно.

— Доколкото мога да кажа, този надпис е някакво предупреждение да се почита светостта на мястото, което също е доста странно, защото маите са използвали йероглифите най-често, за да документират исторически събития, движенията на звездите, делата на конкретна династия, а също и като мощно средство за пропаганда.

— Какво гласи предупреждението?

— Не зная. Разшифроването на йероглифите на маите е истинско предизвикателство, защото не разполагаме с достатъчно кодекси. Обикновено разбираме между трийсет и шейсет процента от текста. Но днес откривам толкова много нови йероглифи, че едва стигам до половината.

— Какво е кодекс?

— Майският еквивалент на нашите книги. Правели са ги или от еленова кожа, или от избелена хартия от смокиново дърво. След като писарите завършели кодекса, той се покривал с пласт предпазващо вещество и се сгъвал като акордеон. По този начин са щели да се съхранят до наши дни. За съжаление през шестнайсети век испанците унищожили повечето. Един францискански мисионер на име Диего де Ланда лично изгорил огромно количество. Оцелели са само триста кодекса, спасени от испанци, които ги занесли в родината си като сувенири. Носят имената на европейските градове, в които накрая са се появили. Дрезденски кодекс, Мадридски кодекс и Парижки кодекс. Друг бил открит в началото на седемдесетте години в пещера в Чиапас, Мексико, и го изложили в Гролие Клъб в Ню Йорк, затова е наречен кодексът „Гролие“. Та така, заради тъпоумието на испанските нашественици, съвременният археолог разполага само с нищожна частица от информацията, необходима за разгадаването на многобройните мистерии на маите. Ето защо не мога да разбера точния смисъл на това предупреждение, както много често се случва в работата ни. Липсата на достатъчно основни данни, съдържащи се в онези изгубени кодекси, оставя вратата отворена за всевъзможни мнения, теории и интерпретации. Тези предупреждения например може да са просто блъфове на древните жреци, целящи да подплашат враговете. Или пък да са действителни и да са ги взимали на сериозно. Така или иначе, йероглифното предупреждение е поредната необикновена находка на това извънредно необикновено място. Остава и въпросът къде са пазителите му.

Сюзан се огледа. От всички страни я заобикаляше гъста джунгла.

— Сериозен въпрос. Възможно ли е да идват тук само за ритуалите си, но всъщност да живеят другаде?

Той кимна.

— Всъщност и аз предполагам така. Сигурно живеят някъде наблизо. Може дори да имат наблюдатели.

— В случай на нашественици ли?

Камерон отново кимна.

— Това е една от причините, поради които не искам да размествам нищо. Цивилизацията на маите има невероятни постижения в математиката, астрономията и архитектурата, но те били и отлични воини, безмилостни с враговете си. Често ги принасяли в жертва на боговете. Строшавали им гръбнака върху олтара и после им изтръгвали сърцето.

— Вчера вече минахме този урок, благодаря.

Той постави дланта си върху нейната и лекичко я притисна. Сюзан не възрази.

— Просто се опитвам да ти обясня защо не искам да осквернявам това място. Не ми се ще да ги ядосам.

— Ами тюлените? Те би трябвало да са в състояние да ни защитят, нали?

Слейтър сви рамене.

— Определено изглеждат страшни с оръжията и униформите си. Не съм сигурен обаче дали ще издържат на нападение от маите. Както казах, те са феноменални воини и са на своя територия. Съмнявам се, че Лобо и хората му ще устоят дълго.

Камерон отвори бутилка минерална вода и й разказа за миналото си. Син на американски посланик в Гватемала, той живял в тази страна до шестнайсетгодишна възраст, когато баща му се пенсионирал и се установил в Сан Диего, Калифорния. Дотогава младият Камерон Слейтър бил станал любител археолог и прекарвал повечето си време в експедиции из околните обекти, свързани с маите.

— После постъпих в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и получих бакалавърска и магистърска степен по археология, но специализирах доколумбови култури. Накрая защитих докторат в Станфорд, започнах да преподавам и продължих да ходя на експедиции, пишех статии, участвах в конференции. Сега живея и дишам с работата си. Преди да го осъзная се местех от университет в университет, получавах стипендии, малко преподавах, между другото написах няколко учебника, но прекарвах много време в експедиции. Ето защо напуснах университета в Джорджия и постъпих в Джорджтаунския. Заради две страхотни изследователски стипендии.

— Родителите ти още ли живеят в Сан Диего?

Камерон поклати глава и погледна туристическите си обувки, същите, които преди няколко дни Сюзан беше видяла в стаята му.

— Татко почина преди почти десет години. Беше само на шейсет и три. — Той замълча. — От рак. Мама умря от скръб една година след него, въпреки че преди това беше в отлично физическо здраве. Бяха женени близо четирийсет години.

Сюзан кимна и постави ръка на рамото му.

— Съжалявам.

— Никога не съм виждал двама души да са толкова близки. Тя просто не можеше да живее без него. Загуби желание за живот и една нощ умря в съня си. Естествени причини, така ми казаха, ако скръбта може да се нарече „естествена причина“. Но хайде да поговорим за нещо по-весело. Например за теб. Сигурен съм, че при теб нещата не са толкова мрачни.

Тя едва не се засмя. После въздъхна.

— Де да беше така. — В известен смисъл й се искаше да му каже, че съдбата й много прилича на тази на майка му. — Родителите ми са живи, но не ги виждам толкова често, колкото ми се иска, особено след… след като съпругът и дъщеря ми загинаха при автомобилна катастрофа.

Камерон я прегърна през раменете.

— Ужасно съжалявам, Сюзан. Не знаех. Меткалф изобщо не ми спомена за това, когато ми позвъни, за да ме предупреди за идването ти.

Тя кимна.

— Това не е нещо, което бих разправяла на всеки срещнат. Всъщност, освен родителите ми, Меткалф и Рийд не знае почти никой. Джонатан Меткалф ми помогна да преодолея кризата след катастрофата. И когато изразих желание да правя нещо друго, ме свърза с Рийд във ФБР.

— Наистина съжалявам, Сюзан. Освен това съм много впечатлен, че си успяла да се възстановиш след всичко това. Мога само да си представя колко ужасно си се чувствала.

— Преживях наистина тежки моменти — отвърна тя и се изправи. — Както и да е. Вече трябва да се връщам при компютъра.

Камерон също стана.

— Надявам се, че не съм те обидил. Аз…

— Струва ми се, че никога не би могъл да ме обидиш, Камерон Слейтър. И ти благодаря за това. — Сюзан му се усмихна и посочи якето. После се отдалечи.