Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (72) (Знакът на хилядолетието)

4

Антонио Строк пръв стигна до лявата група и усети, че в стомаха му потича разтопено олово. Петимата наемници го настигнаха само след секунди.

— Вижте ги — ужасено промълви един от хората му.

Четирима бяха мъртви. Пяна се стичаше от устите и ноздрите им, изцъклените им очи се взираха в гъстите клони над тях. Един все още беше жив, но агонизираше, сякаш имаше епилептичен припадък. Няколко мига по-късно умря и той.

— По бузата на този има следи от ухапване — каза един от наемниците.

Друг посочи отровната стреличка.

Строк потърка наболата си брада и мъчително преглътна.

— Проклети диваци.

— Насам — обади се трети наемник и кимна към счупените клони над един покрит с мъх камък, заобиколен от буйни папрати. — Вижте.

— Повикай другите — нареди му Антонио. — Веднага да дойдат. Има промяна на плана.

— Слу… слушам. Веднага.

Строк мислено прокле късмета си. Вече не се сражаваше с професионални войници. Наемниците му си имаха работа с нов враг, който не спазваше никакви познати закони. За да оцелее и да победи, той трябваше сам да промени тези закони, да определи собствена стратегия, да принуди диваците да реагират на неговите ходове — и да го направи незабавно, докато още е в състояние. Врагът вече беше преполовил броя на хората му. С тази скорост до сутринта щеше да очисти всички.