Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (82) (Знакът на хилядолетието)

6

Антонио Строк стреля към някакъв олюлял се клон. Сетивата му бяха притъпени от страх от онези безшумни непобедими воини. Бившият офицер от Спецназ тичаше през непроходимата джунгла към лодките. Ако успееше да стигне до реката, все още имаше шанс.

Двата резервни пълнителя за пистолета му, както и дългогодишният опит го изпълваха с увереност за перспективата му да оцелее, да се върне в цивилизацията. Имаше достатъчно пари, за да си купи малък остров и да живее като цар през остатъка от живота си. Може би този провал беше знак, че е време да се оттегли.

И той тичаше, като се водеше по дисплея на устройството за определяне на местоположението. Хората му бяха мъртви. Не можеше да се свърже с никого по радиостанцията. Диваците навярно бяха убили сестра му заедно с Петров и учените.

Строк за миг се разсея, препъна се в трупа на някакво животно и се блъсна във висока купчина пръст. Главата му проби твърдата повърхност и спря, когато раменете му заседнаха в отвора. Терористът се помъчи да се освободи, но не успя от първия път и това му отне няколко жизненоважни секунди. Накрая се измъкна, но по главата му вече бяха плъзнали безброй мравки, които сякаш забиваха хиляди нажежени до бяло игли в лицето, ноздрите, ушите, шията и раменете му.

Стиснал клепачи, полудял от болка, терористът започна да рита с крака, вече покрити с плътен пласт насекоми, които бързо се изкачваха по бедрата му. Успя да се освободи от мравуняка и запълзя назад, като се опитваше да махне с ръце разлютените мравки, пълзящи под дрехите му, по гърба и гърдите му, под панталоните. Отвори уста и извика, само за да усети нови ухапвания по езика, небцето и гърлото си. Падна на колене, закашля се и допусна грешката да отвори очи. Миг по-късно се разтрепери от ослепителна болка, когато десетки гадинки се впиха в очните му ябълки. Колкото и бързо да ги смачкваше с пръсти, мястото им заемаха други. Силите му отслабваха, мерна му се ужасяващата мисъл, че ще го изядат жив.

През страшните, влудяващи болки Строк полу видя, полу чу, че от двете му страни приближават двама туземци — но останаха на безопасно разстояние, докато той се гърчеше на покритата с мравки земя и разхвърляше оголените кости край могилката, неспособен да овладее движенията си. Искаше му се да умре, дори да го мъчат хиляди афганистански жени, да го кастрират десетки пъти, всичко друго, само не тази всепоглъщаща болка.

Езикът му се поду от стотиците ухапвания и той започна да се задушава. Пълзеше, търкаляше се, удряше впилите се в лицето му мравки, разкъсваше ризата си, за да разкрие дебел пласт насекоми, разкъсващи гърдите му.

Разтърсван от невъобразима болка, терористът извади пистолета си и се опита да го притисне под брадичката си и да вдигне предпазителя с палец, но болката му пречеше да направи дори това.

Гърчещ се, ослепял, разтреперан, Антонио изпусна оръжието и го чу да изтраква върху някакъв камък. Звукът се сля с постоянното шумолене на мравките, които се вмъкнаха в ушите му и изстреляха чиста болка право в мозъка му. В този миг той се молеше на смъртта да го вземе, защото нищо, абсолютно нищо не можеше да се сравнява с адските мъки, на които беше подложен.