Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (64) (Знакът на хилядолетието)

1

18 декември 1999 г.

От памтивека нашественици бяха грабили земята на Жоао. Първите испанци, пристигнали на юкатанския бряг в самото начало на шестнайсети век, не само бяха предявили претенции към чужда територия, но и бяха донесли болести в Новия свят. Непознати дотогава сред маите, едрата шарка, грипът и морбилите бяха взели повече жертви, отколкото стоманените мечове на конквистадорите, и за един век бяха изтребили деветдесет процента от местното население. Нашествениците бяха отнели земята на маите, техните жени и традиции, достойнството им. Бяха наложили чужда религия и вярвания. Бяха изнасилвали жените, поробвали мъжете, покръствали децата. Бяха горили книгите им, осквернявали храмовете им, плячкосвали дворците им, ограбвали злато и скъпоценни камъни, бяха се подигравали с културата им и бяха налагали начин на живот, ценящ трупането на богатство вместо възвисяването на човешкия дух. Но маите бяха отвръщали с изненадваща сила, смело бяха отказвали да се покорят, бяха се борили с прииждащите нашественици, бяха всявали страх в сърцата им. Ала доблестната им съпротива не бе могла да отблъсне непреодолимата вълна, заливаща земята им, опустошаваща я с яростта на най-страшните горски пожари, опитваща се да изкорени културата им като нежелано семе в градините на поредната завладяна от испанците територия. Само че тази градина беше прекалено огромна, за да я подчинят изцяло. Оцелелите маи се бяха оттеглили в Петен, скрили се бяха дълбоко в безкрайната джунгла, пълна с блата, ягуари и каймани, далеч от безпощадния юмрук на конквистадорите. И бяха останали нащрек, готови да се изправят срещу всеки нашественик, достатъчно глупав, за да навлезе в тяхното зелено убежище. Мнозина го бяха правили, особено след обявяването на мексиканската независимост през 1821 година, когато новото правителство се бе опитало да превърне маите в работници в плантациите и с това бе предизвикало така наречената Война на замъците. Въоръжени от британците в съседен Белиз, разбунтувалите се местни не само бяха отблъснали мексиканската армия, но и бяха успели да завладеят целия полуостров Юкатан до 1901 година, когато нова правителствена кампания бе унищожила много от културните им традиции. И истинските маи за пореден път се бяха оттеглили в любимия си Петен, бяха се скрили в гъстата джунгла, за да съхранят оцелелите си вярвания, наследството си, културата си. Но и запомнили нашествениците и техните зверства, жестокостта, с която се бяха опитали да унищожат цялата им цивилизация.

„Зверство. Жестокост.“

Сърцето на Жоао Пеиксото, който се взираше в древното светилище, скрит в зелените клони на едно огромно дърво, се изпълни с ярост. В него закипя гневът на предците му, ярост, разпалена от вида на толкова много смърт, толкова много светотатство. Бе видял как новите войници изхвърлят труповете на първите в чистите води на сеноте — те бяха омърсили девствения кладенец. Сега същите мъже оскверняваха свещения храм на Киник Ахау, слънчевия бог ягуар. Освен това изкъртваха скъпоценни камъни и метали от стените на космическото чудовище Чак, бога на дъжда, и на Икс Чел, лунната богиня на магията, лечителството и раждането.

Жоао затвори насълзените си очи и овладя желанието си да нападне нашествениците, да отмъсти за това непростимо престъпление, да омилостиви разярените богове. Но не можеше да го направи без разрешението на висшите жреци, без тяхното съгласие. Той беше наком, военен вожд, предан на жреците, носителите на традициите на народа му, пазителите на неговите неопетнени културни ценности, на тайните за входовете към варовиковата сграда и нейните смъртоносни капани.

Забеляза, че сянката на дърветата се приближава към сеноте. Слънцето започваше да клони към запад, което означаваше, че пленниците му вече би трябвало да са в селото. Надяваше се да научи много неща от тях, навярно дори достатъчно, за да препоръча на висшите жреци начин на действие.

Преди да се върне в селото си Жоао с радост видя, че дългокосият мъж, който през последните два дни почтително бе разглеждал светилището, вече се е изправил на крака. Непознатият бе проявил изключителна храброст с опита си да предотврати оскверняването на голямата стела в чест на Хунафу и Кбаланке, героите близнаци, които играеха на покаток.

Този човек беше доблестен — както и жената, хвърлила се да го защити.