Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (24) (Знакът на хилядолетието)

1

15 декември 1999 г.

Вашингтон

Сюзан Гарнет шофираше в центъра на Вашингтон. Усещаше аромата на афтършейва на съпруга си, чувстваше присъствието му в буса, чуваше песента на Ребека на задната седалка. Видя знака за отбивка от магистралата и включи мигача, също както безброй други утрини, намали скоростта и пое по рампата, която се спускаше надолу към улицата. Погледът й попадна върху скоростомера, заковал на шейсет и пет, обичайната й скорост. После задната броня на автомобил изпълни предното стъкло. Първият удар дойде внезапно и усещанията й се сляха с писъците на Ребека. Времето като че ли забави ход, въздушната възглавница се изду и тя заби лице в нея въпреки предпазния колан. После полетя назад и удари глава в облегалката. Започна шеметно въртене, светът потъна в неясна мъгла, от разбития радиатор съскаше пара, дъщеря й пищеше, Том й викаше да се държи здраво. Макар че всичко продължи само една-две секунди, времето сякаш се удължи до безкрайност, умът й поглъщаше всяка гледка, всеки звук, всяка миризма. После втори удар спря въртенето и полетяха през мантинелата. Писъците и виковете се усилиха. Том протегна ръка, за да я докосне за последен път, последен допир на кожата му до нейната преди сблъсъка, преди покривът да смаже главата му, преди бетонът да спре падащата кола и да превърне енергията й в убийствена сила.

Последва мрак, заместен от болка, мъчителна, нетърпима болка, която от време на време изчезваше. Отначало тези периоди й носеха облекчение, но после я ужасяваха, караха я да се чуди дали не е умряла. Болката означаваше, че все още е жива, и тя полагаше всички усилия да я върне в тялото си отнякъде, защото това означаваше надежда, възможност отново да види любимите си същества. И болката се връщаше, по-силна отпреди, всепоглъщаща, непоносима. Но Сюзан я посрещаше с радост. След това се събуди и научи за смъртта на семейството си, за погребението, на което не беше присъствала, за сбогуването, което съдбата й бе отнела. Плака дял следобед и следващата седмица, и по-следващата, докато подутите й очи не пресъхнаха и докато мъката й не се превърна в гняв, а гневът — в непреодолимо желание за възмездие, да отмъсти за тях, да почете паметта им, да придаде някакъв смисъл на тленните останки, заровени под вледенената пръст на северна Вирджиния.

Озова се на заснежено гробище, седнала в инвалидна количка. Тялото й беше сглобено с достатъчно титан, за да задейства детектори за метал от километър и половина. Бе настояла да го направи сама. Сестрата стоеше до дърветата над безкрайните редове надгробни паметници. С треперещи ръце, с посипани със сняг две рози в скута си, тя въртеше колелата сред гранитните плочи, бележещи мястото на вечен покой на толкова много различни имена, толкова много непознати, всички завинаги свързани с любимите й. После стигна до два нови мраморни камъка, сив и бял, един до друг, с гравирани имена, които приковаваха очите й и караха света да се върти. Дълбоко в нея оживя демон, бързо набра сила, заизмъква се от най-мрачните кътчета на душата й и стигна до гърлото й като буца горещи въглени; пареше я, издаваше сърцераздирателен вой, гневен писък, отчаян вик на отчаяна жена.

Подгизнала от пот, Сюзан скочи от леглото, внезапно осъзнала, че всичко е било сън. Тя дълбоко си пое дъх и впери очи в мрака на спалнята.

После погледна будилника на нощното шкафче.

Наближаваше шест сутринта.

Беше спала почти седем часа, истински лукс в сравнение с последните няколко дни.

Сюзан запримигва, за да прогони спомените от гробището и да изхвърли кошмара от главата си. Избърса потта от челото си, стана, отиде в кухнята, взе си бутилка студена кола и се загледа в звездното небе през прозореца на апартамента си на петия етаж, докато не се успокои и пулсът й не се нормализира. После си съблече нощницата, влезе в банята и спря пред огледалото, за да огледа фигурата си, все още стройна въпреки трийсет и петте й години. Гърдите, коремът и краката й бяха запазили твърдостта си благодарение на няколкото часа седмично, които прекарваше в спортната зала на ФБР. Правеше го не заради външния си вид, а просто защото упражненията бяха едно от малкото неща, които наистина я караха да се чувства добре, напомпваха я с достатъчно енергия, за да посрещне иначе ужасните си дни.

Тя влезе във ваната и внезапно осъзна, че вече не изпитва желание да сложи край на живота си. Тъкмо обратното, с нетърпение очакваше да използва усъвършенстваните търсещи програми, които Ханс Кървавата брадва вече трябваше да й е пратил.

„Какво става с мен? Защо е тази промяна? Наистина ли вече преживявам смъртта им? Ами постоянният кошмар?“

След като изсуши косата си с хавлия и си облече чисти дънки и пуловер, Сюзан включи ноутбука си, стартира имейл-програмата и прегледа пощата си. Вниманието й незабавно привлече имейлът от Кървавата брадва.

Тъкмо се канеше да го отвори, когато получи съобщение, че [email protected] иска да разговаря с нея в Интернет.

[email protected]:	Току-що видях, че си в мрежата. Получи ли файла?
sgarnett@fbi:	Ти изобщо ли не ставаш от компютъра?
[email protected]:	Какво друго да правя?

Сюзан поклати глава.

sgarnett@fbi:	Още не съм го прочела. Бива ли го?
[email protected]:	Страхотен е и е готов за действие. Миризмите вече са мутирали и създават индивидуални кодове, които отговарят само на един следотърсач. Истинско произведение на изкуството.

„Сто на сто“ — загледана в цветния екран, си помисли тя. Дълбоко в себе си преценяваше вероятността Кървавата брадва или да е автор на вируса, или да го използва, за да постигне някаква, тайна цел.

sgarnett@fbi:	Нещо особено, което трябва да зная?
[email protected]:	Не. Просто стартирай програмата като предишната. Тя автоматично ще започне да се самовъзпроизвежда и копията ще се закачат за вирусите царици. Можеш да пуснеш следотърсачите след блокирането и да видиш къде ще те отведат.
sgarnett@fbi:	Ами ако резултатът е същият като снощи?
[email protected]:	Тогава със сигурност ще знаеш произхода на вируса. Като стана дума за това, провери ли мястото със сателитите?
sgarnett@fbi:	В службата вече би трябвало да ме очакват няколко снимки.
[email protected]:	Чудесно. Съобщи ми какво си видяла. Междувременно аз ще продължавам да работя по онази част от вируса, която не отговаря на нищо. Все още ми прилича на случайна бинарна последователност.

Сюзан си спомни за кода, който не бе успяла да преведе и който щеше да се изпълни на 01.01.00. Предния ден го беше пратила на Кървавата брадва с надеждата, че той ще успее да го разшифрова.

sgarnett@fbi:	Разбра ли някоя друга част?
[email protected]:	Не. Костелив орех. Ще ти съобщя, ако открия нещо. Вече трябва да свършвам. Време е за закуска.

Тя прекъсна връзката, прегледа пощата си и качи написаната на С-плюс програма, съдържаща усъвършенстваните „следотърсачи“ и „миризми“. После я провери в изолирана директория и проследи как „мирисният“ код заразява файловете. За разлика от предишната, тази „миризма“ мутираше всеки път, когато се възпроизвеждаше. Сюзан зареди „следотърсачите“, които също се самовъзпроизвеждаха като самия вирус, но вместо да атакуват случайни файлове, търсеха специфичните си „миризми“. Поради близостта им, те незабавно започнаха да „лаят“ и за хилядна от секундата се сляха в една точка.

Сюзан реши, че кодът изглежда готов, и го пусна в Интернет. След това изключи компютъра. Започваше поредният дълъг ден.