Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (49) (Знакът на хилядолетието)

3

Ишигуро Накамура разглобяваше петнайсетсантиметровия телескоп върху една голяма скала, където бяха решили да прекарат нощта. Джаки беше разположила оборудването си до него, включително микровълновия приемник, който сканираше същите честоти като радиотелескопа в „Черо Толо“, но нямаше астрономически обхват. Според техните изчисления, щом попаднеха под небесния лъч, щяха да засекат сигнала само с приемника.

Джаки изключи захранваните си с батерии уреди и внимателно ги прибра във водонепроницаеми контейнери, а след това в огромните им раници. На нежното й лице се бе изписало разочарование.

— Утре вечер ще сме там — опита се да я успокои Ишигуро.

Джаки се намръщи и укоризнено изгледа Куоши Хоничи, който кротко похъркваше в спалния си чувал. Само час след като потеглиха от речния бряг бизнесменът си изкълчи глезена и мускулестият Порфирио трябваше да му помага да върви, а Ишигуро да носи и неговата раница.

— Истинска напаст е — каза тя. — Дори не може да ходи само това копеле.

— Стига, стига — каза Ишигуро и я погали по гърба. — Такъв език е непристоен за прочут астроном като теб, откривателката на първото доказано послание от далечния космос.

— Да бе.

— Само се надявам да не ме забравиш, когато станеш богата и известна.

— Престани.

— Ще изглеждаш страхотно на корицата на „Нюзуик“ и „Сайънтифик Американ“.

— Мери си приказките, господинчо.

— Може би ще ми позволиш да почиствам лабораторията ти.

— Предупреждавам те…

Той я целуна. Джаки се съпротивлява няколко секунди, после меките й устни се разтвориха. Миг по-късно двамата се загледаха в звездите. Луната обливаше в сиянието си голямата варовикова скала, която се издигаше от джунглата като блестящ остров в тъмнозелено море.

— Каква великолепна гледка — каза Ишигуро. — И някой на тези звезди се опитва да се свърже с нас. Поразително.

— Какво ли е посланието?

— Мила моя, имам чувството, че съвсем, съвсем скоро ще разберем.