Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (48) (Знакът на хилядолетието)

2

Електромагнитният датчик на екрана започна да се движи няколко секунди преди блокирането, почти недоловимо, но достатъчно силно, за да го забележи. Постепенно активността достигна равнище от 2 децибела.

Сюзан се беше чудила дали системата й ще замръзне и сега виждаше, че компютърът продължава да работи, навярно защото се намираше в центъра на тази небесна сила, като в спокойното око на ураган, в безопасност от бурята, изолирана от ветровете, но точно на пътя на вируса.

Камерон Слейтър седеше до нея край кратера. Сивкавите лъчи на оранжевата луна хвърляха бледо сияние, което се сливаше с блясъка на екрана. Лобо стоеше зад тях и надзърташе над раменете им.

Дигиталният брояч на компютъра се задейства и отбеляза началото на блокирането, което трябваше да продължи петнайсет секунди. Електромагнитната активност се усили, особено в горната граница на честотите. В сектора между 900 мегахерца и 1 гигахерц тя достигна 20 децибела. Сюзан не забеляза промени в температурата и влажността. Харддискът качваше дигитален образ на електромагнитния шум, като засичаше данните на всяка милисекунда. Получи се огромен файл с бинарен код, дълъг четиринайсет милиона реда и широко отразяващ горния край на избрания честотен спектър.

Накрая, точно преди електромагнитната активност да изчезне, за стотна от секундата целият спектър скочи до 20 децибела.

— Да видим сега какво имаме. — Тя затрака по клавишите и отвори бинарния файл. Екранът се изпълни с безкрайни редове единици и нули.

Сюзан активира превеждащата програма.

— Супер — каза тя и натисна „НЕ“. После погледна Камерон. — Програмата ми не го разпознава. Ще опитам по друг начин.

Сюзан влезе в мрежата на ФБР и проследи пътя на „следотърсачите“. Също като по-рано, те се бяха слели при сателита на „Хюз“ и сочеха старите координати. Тя стартира изолиращата програма, за да подложи на дисекция уловения от софтуерните й паяжини вирус.

Сюзан разгледа първите шест повторения на мутационната последователност на вируса, много сходни с онези от предишните дни. Всяко следващо копие имаше съвсем различна сигнатура.

— Тук няма нищо ново — по-скоро на себе си, отколкото на малобройната си публика каза тя. Освен Камерон и Лобо, работата й наблюдаваха и двама тюлени.

Сюзан анализира основното тяло на вируса.

— Съвсем същият е като преди — поклати глава тя. — Могат да се преведат само седем процента. Същите проклети седем процента, които виждам вече шест дни!

Все пак направи проверка, отвори всяка преведена част и откри брояча, който всеки ден активираше вируса по едно и също време със съответната компенсация за оставащите до края на хилядолетието дни. Прочете сектора, който контролираше времетраенето на ежедневните блокирания, и разочаровано видя, че операцията, определяща действието в полунощ на 31 декември по Гринуич, е останала неразшифрована.

Отметна назад мократа си от пот коса. Влажността достигаше 82%. Вече се безпокоеше за надеждността на техниката в такава среда. Ако влагата проникнеше в лаптопа й, можеше да предизвика късо съединение и да унищожи работата й.

Реши да продължи до влажност 85%. После щеше да изключи компютъра и да изчака утринното слънце.

Лобо и другите тюлени изгубиха интерес и се разотидоха. Камерон остана до нея.

— Трябва да побързам — каза Сюзан и без да престава да трака по клавиатурата, му обясни въздействието на високата влажност върху електрониката.

Тя сравни неразшифрованата операция от новия вирус с тези от предишните дни и установи, че не се е променила. Всички единици и нули бяха в абсолютно същия ред. И също като предишните вечери, не отговаряха 260 байта.

— Странно — наведе се напред Слейтър. — Значи във вируса, който се активира всяка вечер, има двеста и шейсет независими байта, така ли?

— Струва ми се, че съм забравила да го спомена. Защо?

— Ами, маите са използвали два календара. Разказах ти за дългия, който подобно на нашия Григориански календар, се основава на движението на слънцето. Но има и религиозно летоброене. Според него месеците са тринайсет и се състоят от по двайсет дни, с други думи, общо двеста и шейсет дни.

Сюзан го погледна.

— Наистина е странно. Мислиш ли, че тук има нещо, което може да ни помогне да разшифроваме кода?

— Колко такива независими бинарни сегменти имаш?

— Блокиранията започнаха на дванайсети, но аз пуснах паяжините на тринайсети, което означава, че са пет, включително от тази вечер.

През следващите няколко минути прегледаха кодовете на екрана, но не откриха нищо особено. После Сюзан забеляза, че влажността се е повишила до 85%.

Камерон й помогна да прибере техниката във водонепроницаеми куфари. Навън оставиха само слънчевия акумулатор, за да заредят батериите на сутринта.

Седнаха един до друг и се загледаха към звездите. Всички тюлени вече спяха, освен двамата часови, които патрулираха между храма и двора, за да покриват двата входа на комплекса.

Луната продължаваше да хвърля нежното си сияние върху полирания варовик. Ехото подхващаше далечния вой на маймуни и серенадата на птиците.

— Прекрасно е — каза Сюзан.

— Съвършенството на архитектурата на маите се изразява не само във външната красота, но и в хармонията с природата. Тук хармонията струи с невидима, но мощна енергия, която се излъчва от самия камък, от подреждането на сградите около кратера, просто, но с удивителна акустика, улавяща естествените звуци на джунглата. По този начин комплексът се превръща в част от нея. Нашите общества се разграничават от дивото. Имаме бетон, имаме и трева, небостъргачи и паркове, паркинги и зелени площи. Винаги поляризираме, разделяме, установяваме граници. Маите са правели тъкмо обратното, въплъщавали са в творенията си своята концепция за безкрайността, като тези естествени звуци, които отекват от варовика, дошъл от същата джунгла, като сладкия аромат на орхидеи, като отразяването на светлината от каменната повърхност към околната растителност. Всичко това носи единение в техния свят.

Сюзан мълчеше. Удивляваше я този човек, който можеше да види толкова много неща и да ги изрази с такива насочващи към размисъл думи. Както и начинът, по който я гледаше през последните два дни, никога очевидно, никога натрапчиво, и в същото време винаги любезно, почтително, често с периферното си зрение, дори когато се любуваше на звездите през кръглия отвор в дърветата.

Сюзан сплете пръсти, обгърна с ръце коленете си и сведе очи към ноктите си — и внезапно й се прииска да ги е поддържала по-добре, макар и не прекалено, може би само с малко лак. Тази мисъл я накара да присвие очи. До този момент маникюрът й изобщо не я беше интересувал.

Камерон извади цигарите си и й предложи.

— Една няма да те убие.

Сюзан го изгледа озадачено.

— Откъде знаеш, че съм…

— От изражението ти, когато запалих цигара заради кърлежите. И когато после ти я подадох, за да почистиш другия си крак. Хвана я като стара пушачка.

Тя си взе цигара, а Камерон извади запалка и я щракна. Сюзан се наведе, пръстите й се докоснаха до дланта му и допирът я изпълни със забравено удоволствие. Той също запали, като автоматично заслони запалката с шепа. Мъждукащото пламъче хвърли жълта светлина върху суровото му лице. Движенията му бяха също толкова плавни и опитни, както докато проучваше йероглифите или когато бе спасил онзи войник от ужасна смърт. Какъв беше този човек, който я караше да се чувства толкова сигурна, толкова спокойна? Който в един миг без колебание рискуваше живота си заради друг, а в следващия забелязваше дребни неща като изражението й и движенията й, докато пали цигара?

— Беше много отдавна — каза тя и си дръпна, изпълни дробовете си, задържа дима и после бавно издиша.

— Зная.

Сюзан го погледна. Не я беше попитал преди колко време. Или защо се е отказала. Каза само „зная“. Отново четеше мислите й.

— Защо имам чувството, че не мога да запазя нищо в тайна от теб?

— Надявам се, че не ме смяташ за досадник.

Тя продължи да го гледа заинтригувано.

— Никога не би могъл да ми досадиш.