Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (46) (Знакът на хилядолетието)

3

Покрит с наметало от мъх, Антонио Строк си свали слушалките и погледна към сестра си. Маскирана по същия начин, тя лежеше до него зад гъсталака между дънерите на мощните памукови и махагонови дървета, които обграждаха отвсякъде величествения комплекс. Бившият руски офицер беше разгърнал хората си около района, точно както го бяха учили преди много години. Групата му покриваше всеки от тюлените. По негова заповед двайсет и петимата опитни бойци щяха да стрелят и да ги очистят още преди американците да се усетят. Оставените от тях капани щяха да заблудят всеки друг, но Антонио Строк и неговите хора бяха участвали в прекалено много операции, за да попаднат в тях.

Селина, която също бе със слушалки, прибра малката антена на подслушвателното устройство. Благодарение на невероятната акустика на комплекса можеха да слушат разговорите почти без да изразходват батериите.

Тя също си свали слушалките и прошепна:

— Какво мислиш?

— Не съм сигурен. Засега трябва да чакаме. Ще видим как ще се развият събитията. — Строк знаеше стойността на чакането и наблюдението. С една-единствена команда можеше да завладее мястото за по-малко от минута, като пощади учените и техниката им от безшумната канонада, която щеше да отнеме живота на тюлените. Но се боеше, че това ще окаже неблагоприятен ефект. Слейтър и Гарнет явно напредваха с разследването. Намесата на Строк в този момент само щеше да ги забави.

От собствен опит знаеше, че търпението е оръжие, много по-мощно от автоматичния пистолет на колана му. През живота си Антонио Строк бе проявявал крайно търпение не само по време на операции, но и с началниците си в КГБ, който определяше задачите на неговия взвод по време на войната в Афганистан и по-късно, през годините, довели до разпадането на Съветския съюз. Именно тогава реши да стане независим и да продава услугите си, вместо да ги предлага на нова Русия за жълти стотинки и жалко апартаментче в Москва. През изтеклото оттогава десетилетие Строк натрупа голямо състояние, което използваше не само за да живее царски, но и за да финансира разгръщането на сила като тази около странния комплекс на маите в този горещ и влажен следобед. И ставаше все по-горещо. Пот се стичаше по лицето му и пареше в очите му. Покривалото от мъх не само му тежеше, но и ужасно го спарваше. Той обаче търпеше, също както беше устоял през кошмарните години в афганистанските планини…

„Афганистан.“

Антонио се намръщи, спомнил си болката и абсолютния ужас. Мускулите на слабините му се напрегнаха, когато долови високия вой на афганистанските жени и видя забулените им лица, омразата, пламтяща в очите им. Към него се бяха протегнали десетки ръце, събуха панталона му и притиснаха собствения му нож към тестисите му. Обзе го ужас, когато острието проби кожата и ги отряза.

Агонията бе неописуема. Стиснал клепачи, той нададе страшен, смразяващ кръвта вой и ръцете и краката му изтръпнаха от силата, с която опъна въжето. През сълзи видя очертания на слънцето силует на афганистанска жена, която стискаше в една ръка окървавения нож, а с другата размахваше високо във въздуха мъжествеността му и надаваше онзи зловещ писък, все още вледеняващ го със силата на хиляди руски зими. После захвърли тестисите му на земята и започна да ги тъпче.

Изтерзан, кастриран, умиращ, Антонио Строк задавено дишаше и усещаше нови ръце, които притискаха лицето му към земята, пръсти, които се впиваха в бузите му и го принуждаваха да отвори уста. Като крещяха неразбираеми думи, жените го накараха да лапне тестисите си.

Усети вкуса на плътта си, на пясък, пръст и собствената си кръв. Стомахът му се сви и той повърна. Но ножът отново се насочи към слабините му и се притисна към члена му, докато женските ръце напъхваха мръсните му тестиси обратно в устата му. Сгърченият му от болка ум разбра посланието и му прати команда да дъвче, да не обръща внимание, да гълта и отново да дъвче. Но осъзна още нещо — звук на приближаващи хеликоптери, раздвижване на въздух от перки, чу крясъците на афганистанките и тракане на автомати. Земята около него избухна, забулените фигури се пръснаха във всички посоки и натискът върху слабините му изчезна…

Строк запримигва, за да отпъди спомена, дълбоко си пое дъх и погледна сестра си — бе си сложила слушалките и следеше лагера. Той последва примера й и се заслуша в далечния разговор, но все още чуваше афганистанските жени, които крещяха и го проклинаха.

Антонио Строк знаеше, че ще чува гласовете им до смъртта си.