Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (9)

7

„Квебек — Рой А. Роудс, роден през 1917 г. в Ойлтаун в Оклахома, сега щаб сержант в американското Министерство на войната, а по-рано работещ към щаба на военно аташе на Съединените щати в нашата страна като началник на гаража на американското посолство.

Регистрирахме го през януари 1952 година. През юли 1953 година отпътува от страната. Завербувахме го посредством компрометиращ материал, но е обвързан и с това, че подписваше разписки за получаване на определени суми и предаде собственоръчно написани сведения.

Преди да бъде назначен в посолството, той преминал в министерството подготовка по шифровъчна техника, но в посолството длъжността му не позволяваше да приложи знанията си. След като напусна нашата страна, попаднал в разузнавателна школа към военната контрашпионажна служба в Сейнт Луис в Калифорния. Там трябвало да се подготви за техник на шифровъчни машини. Заяви, че е готов при всички обстоятелства да работи за нас било в Съединените щати, било в която и да е друга страна. Уговорихме се с него, че ще изпраща на адреса на нашето посолство някои писма, но през цялата минала година не получихме нито едно. Неотдавна научихме, че Квебек живее сега в Ред Банк в Ню Джърси и е собственик на три гаража. За тяхната експлоатация се грижела съпругата му. Не ни е известно къде работи сега Роудс.

Баща му, мистър У. А. Роудс, живее в Съединените щати. Братът на Рой А. Роудс е също в Съединените щати и е инженер в Атомния изследователски център в Кемп Джорджия заедно с баща си и шурея си.“

Господин Фредерик Е. Уеб дочита, изважда от чантата няколко доста увеличени снимки и ги предлага на съдебните заседатели. На тях е заснет болт в неестествена големина. Отначало целият, после разполовен и накрая до него лежи някакво черно късче, което изглежда като гланцирана хартия. Агентът Фредерик Е. Уеб е специалист от вашингтонската централа на ФБР по почерците и машинописа и се представя на съда като съдебен експерт. Той лично прочита на съдебните заседатели и на слушателите в съдебната зала компрометиращия текст на микрофилма може би само заради това, че е обработвал филма технически.

Микрофилмът бил намерен при обиска в дома на Хейханен в Пийкскил. Бил скрит в кухия болт. В показанията си пред съда свидетелят Хейханен признава, че получил задачата да издири щаб сержанта Роудс и затова му изпратили микрофилм с неговите данни, но както повечето от другите, така не изпълнил и тази задача. Не успял да намери Роудс.

Сержантът се явява пред съда като свидетел в понеделник, на двадесет и първи октомври, и още след първите думи се оказва в центъра на вниманието на печата. Заглавията обещават сензация, подготвят почвата за извънредно важно съобщение, най-после на свидетелския подиум застава военнослужещ от американската армия и дори обучен разузнавач, т.е. специалист, който сигурно ще има какво да каже за хитрите ходове на съветските разузнавачи.

Няколкото изкусни заглавия подготвят читателя за сензацията и показанията на сержант Роудс се очакват с напрежение дори само заради това, че още преди разпита се разчува: в действителност Роудс е американски агент, тоест антипод на полковник Абел. Защитникът Донован цитира от едно списание: „Наистина не можем с нищо да обосновем тази теория, но почти всички наблюдатели на процеса са на мнение, че по време на съдебните заседания от сержант Роудс ще се излюпи контрашпионин, който е водил русите за носа.“

Роудс стои разкрачен като каубой от някой филм, с големи червени уши и си придава мъжествен вид. Отговаря като войник, държи се като войник, малко е недодялан и на моменти изглежда като момче, което са хванали на дървото да краде сливи. От петнадесет години е военнослужещ и е преживял какво ли не, преди да стигне до щаб сержант в службата за далечна връзка. Само че сега е цивилен и поради липса на навик непрекъснато си придърпва вратовръзката. Не е така несимпатичен като Хейханен, макар че по-късно ще се окаже, че имат много общи черти.

Роден на 11 март 1917 г. в Ройълтон в Оклахома, а не в Ойлтаун, както се говори в микрофилма. Баща му У. А. Роудс живял с него и трите му сестри през 1955 г. в Хауард в щата Колорадо, недалеч от град Салид. Сестра му Арлина била омъжена за някой си Браун и живее в Рейдио в Колорадо.

Щаб сержантът служил във Форт Монмаут в Ню Джърси, в Итънтоун, недалеч от Ред Банк и в гарнизона във Форт Хуачука в Аризона. Оттук на двадесет и втори май 1951 г. заминал за Москва. Хубав дълъг скок през половината свят, но не и по-голяма кариера, макар че го пращат по-нагоре, на дипломатическа служба, Става началник на гаража в посолството в Москва.

Москва не е Ню Йорк, нито Париж, нито пък обезумелият Лас Вегас. Тук няма нито военни танцувални зали, нито главозамайващи стриптийзи. Тъкмо обратното, това е пост на предна позиция, поне така си представя нещата сержант Роудс, а когато най-после пристига на място и започва да тъгува за приятелите и може би за семейството си, търси загубеното си самочувствие в бутилката уиски и си помага с водка, която тук е евтина и безусловно стопроцентова.

Естествено господата от посолството не намират общ език с него, че къде другаде ще се поставят прегради между нисшестоящите и висшестоящите, ако не сред дипломатите. Приятели няма. Само двамата руски автомонтьори, които работят в гаража на посолството. Само че Иван и Василий знаят само няколко английски думи, а руски език той не ще може да научи до края на живота си. И тъй, отчаян от самотата си, се опитва да доведе семейството си в Москва. Пише да дойдат съпругата и дъщеря му и иска виза. Преди коледните празници получава съобщение, че могат да пристигнат. Сержант Роудс е свикнал „да полива“ далеч по-малки събития и затова тогава си пийва за успеха и от радост, че няма да бъде вече сам.

После слиза долу в гаража с недопита бутилка в ръка.

„През обедната почивка отскочих до момчетата от морската част. Заедно си пийнахме. Всъщност доста бях пил, преди да се върна в гаража. Там бяха двамата руснаци, автомонтьорите, които работеха при мен. Когато разбраха какво ме радва, веднага скочиха — е, това трябва здравата «да се полее». И тъй пихме наздравици цял следобед. Някъде около три и половина или може би беше четири се появи приятелката на по-младия автомонтьор, докара колата чак пред гаража, за да го вземе, щом удари звънецът в края на работното време. В бутилката имаше още малко водка, не бяхме я изпили цялата и затова рекох:

— Защо не я поканиш за малко в гаража?

Дойде и не беше сама. С нея бе приятелката й. Никога преди това не бях я виждал.

Изпихме остатъка от водката и неочаквано на някого му хрумна, бога ми, не мога да си спомня на кого, да отидем заедно да вечеряме. Кой знае дали аз не предложих това. Ами че аз сега изобщо не мога да си спомня подробностите, нито пък как стана всичко това, но зная, че пътувахме с неговата кола и с нас бяха двете момичета, мисля, че отидохме в неговата квартира.

Не влязох вътре. Нито зная що за сграда беше. Той изчезна за около петнадесет-двадесет минути. Беше са измил, преоблякъл и като се върна, седна в колата и значи четиримата потеглихме за един московски хотел, където изкарахме до зори. Помня само, че танцувах, пих и седях. Нямам и понятие дали съм напускал хотела. Дявол знае, сигурно съм паднал под масата и те са ме изнесли. Само знам, че на следващата сутрин се събудих с това момиче в една стая — мислех си, че е нейната стая — и лежахме заедно в леглото.“

По всяка вероятност в онази сутрин сержант Роудс се е сбогувал, изразил е благодарността си и се е върнал в гаража. Било е доста късно и двамата автомонтьори отдавна вече работели. Сигурно са казали на сержанта няколко солени думи за вчерашната прогуляна нощ, както това умеят само мъжете, единият е похвалил другия за невижданите рицарски трикове с бутилката и после са обменили опит по лекуване на махмурлука. Животът си продължил, сякаш нищо не се е случило, и сигурно сержант Роудс е чакал вече с нетърпение да целуне жена си и посрещне дъщеря си.

Като на грижливо подготвена сцена в последния момент, по-точно казано, няколко дни преди пристигането на госпожа Роудс, в гаража звънва телефонът, чува се мил, но малко натъжен момински глас, сержант Роудо се усмихва, но мигом става отново сериозен. Девойката, с която тогава е спал и която оттогава не е виждал, нито пък е мислил за нея, желае пак да се срещнат.

Обръсва се, облича се елегантно и тръгва. Бог знае какво си е мислил за себе си, за нея и за съпругата си. Може би го е поласкал интересът на това толкова хубаво момиче. Срещат се в метрото и тръгват из улиците. Разхождат се. За разлика от онази нощ девойката е тъжна, непрекъснато го поглежда със сведени очи, сякаш го наблюдава скрито, и в един миг му се доверява:

— Бременна съм.

— Невъзможно е! — извиква неволно.

— Сигурна съм и зная, че е от теб.

Съобщението никак не го радва. А и видът му е като на борсук. Но още повече посърва, когато девойката внезапно спира, виждайки двама мъже. Приближават, поздравяват, представят се и се ръкуват с него. Единият от тях, като че ли брат на нещастницата, може само да поздрави на английски, но затова пък другият говори свободно и дори с истински американски акцент. Казва се Боб Дей или Боб Смит, по-късно щаб сержантът Роудс не може да си спомни точно името му, макар че се е срещал с него.

Според думите на Роудс пред съда, изглежда, че не е настъпила бурна сцена, както би могло да се очаква. Братът на девойката не се ядосвал, а тромавият Боб Дей също не го заплашвал. Само му припомнили няколко подробности: всеки момент ще пристигне съпругата му и тогава дреболията може да се превърне в голяма неприятност, за нея не трябва да научи и шефът му, господин военният аташе, защото сигурно не би му простил големия позор. Нека запазим достоверността на следващата сцена, нека я разиграем точно както е отразена в съдебния протокол.

Томпкинс:

— Е, добре, значи се срещнахте с онези двамата мъже, но какво правихте после? Моля, без подробности за това, какво сте си говорили, разказвайте само какво правихте.

Роудс:

— Отидохме в една къща. Мисля, че бе в същата стая, в която се бях събудил след нощния гуляй.

Томпкинс:

— И тримата ли влязохте вътре?

Роудс:

— Двамата мъже и аз, сър. Момичето остана навън.

Томпкинс:

— Спомняте ли си какво правеше тя?

Роудс:

— Разхождаше се през това време из хола, а ние се качихме горе.

Томпкинс:

— Срещнахте ли се след това с нея?

Роудс:

— Не, никога.

Томпкинс:

— Боб Смит, или човекът, който според вас се е наричал така, другият мъж и вие значи влязохте в стаята. Разкажете, моля, какво стана после. Разговаряхте ли?

Роудс:

— Разговаряхме.

Томпкинс:

— Колко време?

Роудс:

— Може би два часа или малко повече.

Томпкинс:

— После тръгнахте ли си?

Роудс:

— Да, моля.

Томпкинс:

— Къде отидохте?

Роудс:

— Не зная точно, но мисля, че си тръгнах пеш към посолството.

Томпкинс:

— По-късно виждахте ли се с някого от двамата?

Роудс:

— Да, този, който казваше, че се нарича Боб Дей. Срещнах се с него след около три дни.

Томпкинс:

— Можете ли да ни кажете какво правихте в присъствието на тъй наречения Боб Смит?

Роудс:

— По време на срещата ли? Това вече не си спомням. Тогава знам, че седях, пиех, но какво всъщност е ставало, това вече не зная. Не мога да си спомня.

Томпкинс:

— Можете ли поне да си спомните къде стана срещата?

Роудс:

— В един хотел. Но не си спомням кой точно.

Роудс е военен, има дългогодишна практика и солидна подготовка за разузнавач, знае добре какво значи разузнавателна служба и въпреки това и през ум не му минава да се опита да се измъкне от неприятното положение по най-лесния начин: просто да отиде при шефа си и да му разкаже всичко. Стигаме до единствения извод: не го е направил, защото е искал да сътрудничи, защото е държал на парите, защото е очаквал нещо от връзката си с Боб Дей и останалите. И веднага се договаря с тях. Ще им доставя информации, а те ще му плащат добре.

При разпита пред съда излизат наяве подробностите от споразумението. Щаб сержантът Роудс не е имал достъп до истинските секретни, военни и стратегически материали. Но за неговите партньори явно е било достатъчно да им разказва какво се говори в кулоарите, да научават подробности за личния живот на някои членове от американското дипломатическо тяло. Не знаел много неща, но опитният специалист е в състояние да сглоби интересна мозайка и от нищожни късчета.

Възпроизвеждането на по-нататъшното развитие на случая Роудс не може да се приеме за напълно обективно, макар че може да е правдиво. Гради се единствено върху това, което самият Роудс е разкрил за разузнавателната си дейност. Никой не е имал възможността да провери истинността на неговите показания, никога не е било възможно да се изслуша контрасвидетел. Може и да е говорил истината, но по-скоро е пазел кожата си, защото вече е знаел отлично, че военните съдии само чакат да му дойде редът. Междувременно той все още играе ролята на свидетел, не е арестуван, само е под домашен арест, ходи цивилен и никой не трябва да се обръща към него с „господин сержант“. Веднага щом удари гонгът след края на случая с полковник Абел, Роудс ще бъде изправен пред военен съд.

Бил сътрудничел на русите редовно, но не им казвал кой знае колко. Срещал се обикновено в някаква частна квартира с няколко души, но винаги сред тях бил и неговият познат Боб Дей. Разговаряли, пушели и пийвали, той им разказвал някои клюки, за които бил чувал през последната седмица, разкривал по някоя интимност за господата, казвал по нещо за личните слабости на персонала и предавал сведения от личен характер: кой с кого се бил любил. За информациите му плащали. По-късно заявява, че е получил общо около три хиляди долара. Но става ясно, че сумата сигурно е била много по-голяма. От заплатата, която е получавал като щаб сержант, едва ли би могъл да спести деветнадесет хиляди долара, които имал на сметка, още повече че почти половината от нея пропивал и прахосвал за гуляи. Стигаме до извода, че Роудс според познатия маниер далеч не всичко е казал, а служителите от ФБР са се съгласили с това.

Като военнослужещ Роудс години наред е бил обучаван. В Абърдийн в щата Мериленд, във Форт Белвоар в щата Вирджиния и в Пентагона, където преминава специална подготовка по шифровъчна техника. За всички тези институции той е осведомявал срещу пари. Продавал е всяка незначителна информация, за която си е спомнил, само и само да получи нещо.

Возил някои господа от посолството и тук-там подочувал в колата откъслечни разговори. Сглобявал от тях информации. Возил военновъздушния аташе извън Москва и след няколко дни докладвал, че господин военният аташе, преоблечен в цивилни дрехи, снимал завода за реактивни управляеми снаряди и веднага получил пари за предателството. Необяснимо е защо той се е съгласил за всяка сума да подписва специална разписка. Така се появяват редица компрометиращи документи, които несъмнено са означавали постоянна опасност за него.

Така както Роудс описва срещите с мнимите съветски разузнавачи, изглежда, че са били приятни мъжки срещи, по време на които се е разговаряло по-малко, повечко се е пило, по някой път цялата компания е започвала да буйствува и да вдига врява и от време на време се е мяркала по някоя прелъстителка. Роудс посещавал гуляите, забавлявал се, а и му плащали. Имал чувството, че прави изключително изгоден бизнес.

Донован:

— Господин Роудс, във вчерашното си показание казахте, че сте се срещнали с руското момиче непосредствено преди да пристигнат жена ви и дъщеря ви в Русия. Така ли беше?

Роудс:

— Доколкото си спомням, така.

Донован:

— Истина ли е, че дори и след пристигането на семейството ви в Москва сте участвували в празненство в един московски хотел, на което са присъствували и съветски служители?

Роудс:

— Истина е.

Донован:

— Значи признавате, че сте се оказали същата тази вечер в леглото с някакво друго момиче?

Роудс:

— Бях с нея сам, но не си спомням да съм бил с нея в леглото.

Донован:

— Ще ви помогне ли да си спомните, ако ви прочета вашето показание, което лично сте подписали и предали на ФБР на 2 юли 1957 година? В него заявявате: по време на този гуляи в хотелската стая много се яде и пи и аз се напих. Спомням си, че някой влезе с една девойка и аз после разговарях с нея. Бях вече съвсем „на градус“ и не си спомням подробности, но зная, че по-късно всички излязоха от стаята, а аз лежах с момичето в леглото.

Роудс:

— Да, мисля, че беше така.

Донован:

— Това е станало по времето, когато съпругата и дъщеря ви са били вече в Москва, нали?

Роудс:

— Да.

Донован:

— Пиехте ли алкохол и по време на работа в американското посолство?

Роудс:

— Да.

Донован:

— Какъв?

Роудс:

— Уиски, водка, каквото ми се пиеше в момента.

Донован:

— Отговаря ли на истината твърдението, че по времето, когато сте работили в американското посолство, особено през последните два месеца, всеки ден сте бил пиян?

Роудс:

— Мисля, че отговаря.

После научил, че ще го местят. Трябвало да замине за базата Сейнт Луис Обиспо в Калифорния. Казал това на приятелите си. Естествено нямали нищо против тази възможност — та нали на новата служба в Съединените щати Роудс може да бъде двойно по-полезен.

Нито по време на предварителните разпити, нито пред съда се установи дали щаб сержантът от американската армия с псевдоним Квебек е имал намерение да продължи дейността си на новата месторабота и дали наистина е продължил да работи. Признал обаче, че бил уговорил с московските си приятели начина, по който да влезе във връзка със съветските разузнавачи в Съединените щати.

Щаб сержантът Роудс бил обещал в Москва, че ще събира интересни сведения и че ще изчака да му се обади свръзката. Но ако се случело така, че в срок до една година не влезе във връзка със съветското доверено лице, щял да даде уговорения знак. Роудс заявява, че в този случай трябвало да изреже статия от „Ню Йорк Таймс“, в която се критикува съветската икономическа политика, да постави въпросителен знак върху нея и да я изпрати на уговорения адрес. През втората и третата седмица трябвало да направи същото и в същия ден. След това, без да чака какъвто и да е знак, през четвъртата седмица в същия ден трябвало да отиде в Мексико Сити, да застане пред едно предварително определено кино с лула в уста. Свръзката, която трябвало да се срещне с него тук, трябвало да го помоли за огън, Роудс да даде на непознатия кутия кибрит, онзи да си запали, като при това размени кутиите, и в другата, която щял да му даде, трябвало да има инструкция за бъдещата дейност на Роудс с точно описание на начина за свързване.

Много романтичен разказ. При това неправдоподобен. Според изявлението на Роудс той трябвало да изпрати трите антисъветски статии на адреса на съветското посолство във Вашингтон.

Трудно е да се повярва на човек, който също като Хейханен е известен като непоправим пияница и лабилен индивид, готов да се завърти накъдето задуха вятърът. На процеса допълнително се установява, че Роудс наистина е натрупал почти двадесет хиляди долара, което за този кратък период е доста голяма сума и навярно е била още по-голяма, след като е известно колко много е харчел за пиене. Същевременно обаче излиза наяве, че това не са били хонорари за секретни информации.

Освен другите му пороци щаб сержантът от американската армия се е занимавал и с валутни афери и част от тази сума е натрупал от сделки с валута на черната борса. Кой знае дали му е оставало време за мнимата шпионска дейност.

Роудс и Хейханен имат много общи черти като характери. И то не най-добрите човешки качества. Роудс научава, че трябва да напусне Москва, и започва да пие, по-точно казано, продължава да пие. Кой знае дали от мъка или от радост. Той е в такова окаяно състояние, че едва се държи на крака. При това ходи на работа и изпълнява военната и „дипломатическата“ си служба. Може би никой не обръща внимание на това или пък отдавна са вдигнали ръце от него — все едно, след няколко седмици той се връща в Щатите. Не му провървяло на щаб сержанта.

Съвсем пиян карал кола и катастрофирал. Бърза помощ, полиция, тълпа хора, които виждат добре какво става. За такова нещо всеки друг би лежал в затвора. Роудс — не. Или защото е бил от дипломатическия корпус, или неговите приятели по принципа танто за танто са оправили работата в съответното учреждение, или пък е съумял да изчезне, преди да му вземат кръвна проба. Нито един от тези изводи не може да се докаже, но един от тях трябва да е истинският.

Заминава със семейството си отвъд океана, заселва се в Сейнт Луис Обиспо, служи там около половин година, а после началниците го изпращат другаде. Щаб сержантът се премества във Форт Монмаут в щата Ню Джърси и никой не подозира, че сред офицерите от базата, оборудвана с най-нова военна техника, натъпкана с военни тайни, се разхожда агент на чуждо разузнаване.

Но Роудс бил започнал да се държи добре, престанал да шпионира, с никого не се свързал и затова полковник Абел получил заповед да потърси полезния сержант и да види какво става с него. Случаят със сержант Роудс е към края си и започва историята за съдебното доказателство — „информацията за Квебек“.

Хейханен трябвало да уреди въпроса. Трябвало да види какво става с агента и защо не се обажда. Опитал да открие следите му, но навярно е бил доста ленив, та не довършил започнатото. Само установил, че Роудс наистина е в Ред Банк в Ню Джърси и живее на площад Линдън номер 5, но не е собственик на гаражи и очевидно още е военнослужещ.

Хейханен е твърде немарлив, за да може да научи нещо повече за Роудс. Междувременно щаб сержантът се върнал обратно в първоначалното поделение — във Форт Хуачука.

С това приключва военната му кариера. На седемнадесети ноември 1955 г. от важна военна особа става незначителен цивилен гражданин.

Щаб сержантът умее само да крещи, да въвежда ред, да ходи добре изправен, обувките му винаги да са лъснати, копчетата — зашити, а ръбовете на панталоните да са като бръснач. За всичко това през време на военната служба получава заплата, а в цивилния живот никой няма да му даде и петаче. Наистина щаб сержантът не умеел нищо, но бил все пак нещо, а цивилният Роудс — нищо, защото не умее нищо. За цивилния Роудс има само две възможности: или да застане в редицата на безработните, или отново да скрие неумението си зад униформата. Роудс става отново военен.

И така през 1956 г. щаб сержантът става отново щаб сержант, отново се чувствува като риба във вода, отново е във Форт Монмаут, работи в разузнавателния отдел и никому и през ум не минава, че за тази работа той е недотам благонадежден. Разхожда се шпионинът сред купчините тайни информации чак до 1957 година. После при него идват двама господа, казват, че са от ФБР и че знаят всичко.

Роудс никога не се е срещал нито с полковник Абел, нито с Хейханен. Това той потвърждава и при разпита. Следователно той не може да свидетелствува за неща, заради които полковник Абел е изправен пред съда. Въпреки това разказва на господа съдебните заседатели одисеята си. Защо? За да не бъде Хейханен сам? Или за да потвърди, че и от двете страни има негодници и предатели?

— Така и не разбрах как се забърках в тази история. Може би защото се страхувах или защото бях постоянно пиян, а може би и защото ми предложиха толкова много пари, колкото никога през живота си не съм имал в ръцете си — заявява сержант Роудс навярно като извинение.

Военният съд във Вашингтон го осъди на двадесет и първи февруари 1958 г. на 5 години принудителен труд. Вече никога няма да може да се крие зад униформата на американската армия. Отстраняват го от армията и го изпращат в затвора „Левънуърт“.

Джеймс Б. Донован, защитникът на полковник Абел, определи Роудс като единствения в историята на Съединените щати военнослужещ от американската армия, който призна спокойно, че е изменил на родината за пари, а за Хейханен заяви, че „е човек, който, презрян от Съветския съюз и Съединените щати, седи между два стола и се надява на лека присъда и затова се стреми да въвлече в своя случай колкото може повече хора, а също и да използва максимално всичко, което знае“.

Какво е говорел за своя случай в тази фаза полковник Абел? Седял до масичката в съдебната зала, рисувал човечета, бил неимоверно спокоен, само в изключителни случаи вдигал поглед и рядко записвал нещо в бележника. Всеки знаел, че не ще проговори, всички се примирили с това, че не ще изкачи трите стъпала към банката за свидетели. Все пак в паузата на процеса споделил пред Донован някои свои становища, които по-късно защитникът публикува в записките си.

Хейханен твърдял, че след прочитането на информацията, обозначена като „Квебек“, Абел бил казал, че Роудс е една надежда в разузнаването, защото като военен имал възможност да получава ценни информации и защото неговите близки работели в ключова промишленост, дори непосредствено в производството на ракети с ядрени глави, и сведенията в тази област са два пъти по-желани.

Абел се смял на това обвинение. Безсмислица и чиста хипотеза! По тази логика биха могли да му докажат, че негов сътрудник е бил шефът на ФБР Хувър или държавният секретар по отбраната на САЩ и биха разполагали с точно толкова аргументи.