Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (3)

1

Бродуей е река от светлинни упътвания и съвети. Всяка фасада препоръчва нещо различно. „Пепсидент“ е чудодейна паста за зъби, ето там си наливат мартини, а пък тук джин, а там, където има най-много хора, най-много светлина и най-много шум, блести входът на кино „Симфони“.

В страничната ложа седи висок слаб човек с остра брада и орлов нос. По стълбите бавно се изкачва друг посетител. Той е дебел, лъщи от пот и изглежда като ненаспал се клоун. Сяда в същата ложа. Филмът е започнал. На екрана лошият герой преследва добрия и се опитва да го прободе с нож. Двамата посетители седят един до друг и разговарят — филмовата драма не ги вълнува. Слабият мъж с орлов нос е шеф на клоуна — така поне може да се предположи по строгостта, с която разговаря, и по това, което казва. Изглежда, не са доволни от клоуна.

— Защо не откри фотоателие в Нюарк?

— Не можах.

— Бих искал да зная защо? — Това бе заповед.

— Там непрекъснато вали — усуква го клоунът като малко момче. — Все едно никой не би дошъл да се снима. И после, ако знаеш какви неприятности имах!…

Шефът мълчи. Не реагира на наивните оправдания, но, изглежда, вече не се сърди. Изненадващо казва нещо съвсем приятно.

— Получих съобщение, че си повишен. Ще заминеш за родината в отпуск. Подписано е от Директора.

— Това пък не очаквах — казва клоунът и гласът му прозвучава доста неуверено.

— Все пак имаш право.

— Всички отдавна имаме право, но никой от нас няма време. И никога няма да го имаме!

Клоунът излиза от кино „Симфони“ по-объркан от зрителите, потресени от изпълнения с трупове филм. Има лошо предчувствие. Струва му се, че нещо не е наред. И за да отпъди мрачните мисли, влиза в най-близкия дръгстор^[1], поръчва си чаша шотландско уиски, после се отбива и в две кръчми и изпива още две чаши. Знае, че това няма да му помогне. Обзет от страх, той се разхожда по улиците на нощния град. Колкото повече уиски изпива, толкова повече се страхува. Не е изпълнил заповедта, а те въпреки това му дават отпуск. Все пак тези две неща са несъвместими.

В киното шефът му е предал един плик. Старателно заключва вратата на жилището си, спуска щорите и разглежда документите за пътуване. Трябва да напусне Съединените щати през януари. Резервирали са му каюта в кораба „Куин Елизабет“. Никога нищо не забравят. И това пътуване са подготвили до най-малката подробност. Има даже и джобни пари за разходи в бара на кораба и франкове за Париж. Предвиждат всичко и човекът, който сега се нарича Лаури Арнолд Ермас, знае това добре. Затуй си налива още една чаша уиски без сода. Въпреки всичко не може да се избави от тягостното чувство.

Трябвало да замине през януари, но не заминал. На четиринадесети февруари изпратил на шефа си съобщение, че не успял да замине — бил имал неприятности с полицията. Навярно го били следили. Бил на палубата вече и си мислел, че се е отървал, но пет минути преди корабът да вдигне котва, му поискали документите. Нещо не им харесвало в тях. Трябвало да се върне на брега. Откарали го в полицейския участък, разпитвали го, съставили протокол и накрая му се извинили, защото била станала грешка. Но корабът бил вече кой знае къде. Ако не му се случело нещо, щял да замине на 24 април с кораба „Либерте“. Просто като на филм. Но как да се установи истината?

Лаури Арнолд Ермас се настанява навреме в каютата на кораба „Либерте“. Този път полицията го оставила на мира и съгласно с коригираната програма напуснал Ню Йорк. По пътя киснел в бара и усилено пиел за кураж. Спътниците навярно са го помислили за бизнесмен, който иска да удави в алкохол първия си банкрут. Съкрушен е видът му и в Хавър. Но на гарата сякаш изведнъж се отърсва от грижите си, купува си билет за Париж и след половин час е в експреса.

Париж е най-красив през пролетта, когато всичко цъфти по алеите. Но явно въздебеличкият господин Ермас не се вълнува от това. Равнодушно крачи из улиците, качва се в такси, настанява се в хотела и без да разопакова куфарите си, сяда на леглото, вдига слушалката и моли централата за линия:

— Мадмоазел, дайте ми, моля, Ка-Ел-Е, като Клебер, тридесет и три, четиридесет и едно.

Не чака дълго, чува звъненето на телефона. На другия край на жицата се обажда служебно любезен глас. Клоунът се изкашля и задава странен въпрос:

— Моля ви, бих ли могъл да изпратя чрез вашето бюро две колетчета за Съветския съюз, тъй като не искам да ползвам услугите на компанията „Мори“?

Кой знае какъв отговор е получил, а може изобщо и никакъв да не е чакал. Той оставя слушалката, отваря куфара, изважда синя вратовръзка и заставайки пред огледалото, я завързва. Измъква от чантата лула и неумело я натъпква. Всеки пушач на лула би разбрал, че не е пушил с лула. Но той и не пуши. Ей тъй само пъха лулата в джоба на сакото и излиза.

Известно време се разхожда сам. После към него се присъединява някакъв мъж. Очевидно познат. Разхождат се, разговарят и се разделят. Но преди това господин Ермас получава от непознатия плик с двеста долара и малко франкове. Двамата повече няма да разговарят, само още веднъж ще се погледнат отдалеч. Половин час след полунощ Лаури Арнолд Ермас е без шапка, макар да е студено, и в дясната си ръка държи вестник, макар да е тъмно. Другият забелязва, че е без шапка, че държи вестник, и вече знае това, което трябва да научи — утре сутринта Ермас ще замине за Берлин и оттам за Москва, където трябва да се яви в Центъра.

Странно, но не заминал. Станал сутринта, изкъпал се, обръснал се, облякъл се и тръгнал направо към Плас дьо ла Конкорд. Позвънил на вратата на американското посолство. На дежурния в приемната заявил, че носи важни съобщения и би желал да говори с някого от служителите. После преминал през коридорите и седнал пред нечие бюро. Цивилният служител, но с военна стойка го изслушал внимателно. Видът му не изразявал нито въодушевление, нито изненада, макар дебелият гост с паспорт на името Ермас да твърдял, че е подполковник от съветското разузнаване, че в действителност се нарича Рейно Хейханен^[2] и че би искал да предаде известна, несъмнено интересна информация.

Служителите от дипломатическите служби са свикнали на изненади. Умеят да се изплъзват от клопките, да отгатват козовете на, партньорите си, а тъкмо този тук не изглежда сериозен човек. На всичко отгоре е гаврътнал и сутрешен аперитив — може би даже двоен коняк.

Джентълменът, представляващ в тази сцена интересите на Съединените щати, не се колебае дълго. Казва, че съобщението е необикновено, признанието важно и че би било уместно господин Ермас, т.е. Хейханен, да обясни замисъла си по-подробно. Толкова рядко се случва съветски офицер да разкрие, че работи в разузнаването, и дори е твърде удивително, че го казва именно тук. Може ли да го докаже? Има ли документи, с които да го потвърди?

Хейханен кимва, става и запристъпва от крак на крак. После започва да рови в джобовете си. Миг напрежение — какво ли ще измъкне?! Накрая поставя на масата финландска монета от пет марки. Монетата звънва, служителят я взема. Опипва я и внимателно я разглежда. Не разбира връзката.

— Тя е куха — обяснява Хейханен. — Средата е кутийка за микрофилм. Пъхнете една игла в дупчицата, която е встрани между резките, и веднага ще се отвори.

После изважда карфица и демонстрира своя трик. Шпионинът се легитимира с шпионския си реквизит и смята, че това е достатъчно. Та такава монета би могъл да си осигури всеки. Но служителят повече не пита. Предполага, че Рейно Хейханен е обмислил всичко добре, преди да позвъни на вратата с излъскана месингова табелка. Вдига телефона, известно време се договаря с някого. Съобщава на Хейханен, че всичко е наред.

Попада на конвейера и вече няма спиране. Стрелките по линията са автоматични, службите на ФБР си го подхвърлят като топка. Нито за миг не го оставят сам. Никой не го пита какво желае и какво не. Качват го на самолет и дори не му казват закъде ще пътува. На следващия ден е обратно в Ню Йорк. На летището го поемат двамина със светлосиви бомбета. Той е гост на ФБР, и то рядък гост, но въпреки това го изпращат на Статън Айлънд и го затварят в карантинното помещение.

— Можете ли да ми обясните защо? — пита разочаровано.

— Медицински преглед, господине. През него минават всички.

От сутринта с него се заемат психиатрите, а те не вярват на никого. Ами ако този човек е психопат, мошеник, подставено лице с намерение да се вмъкне във ФБР, а може и да е един от многото наполеоновци или хитлеровци, които крещят пламенните си речи между четирите стени на лудницата?

Вероятно са му били скополамин или са приложили детектора на лъжата, но във всички случаи са разбрали, че не е луд, а е непоправим алкохолик, склонен към самоубийство. Такова е заключението на лекарите. Останалото, което са научили, не го вписват в експертизата — въпросът е строго секретен.

После се отнасят към него малко по-любезно. Знаят за него много неща, но все не му вярват. Проявяват професионална бдителност. Изслушват каквото казва и записват всяка дума на магнетофон. Разпитват го. Когато е уморен, получава хартия, писалка и нареждане да пише. Хейханен е старателен. Драска и говори без мяра. Много от казаното звучи като монолог от шпионска пиеса. Нещата добре пасват, много от тях са твърде фантастични. Оставят го малко на мира и умуват как да продължат.

Инспекторът прочита протоколите и спира вниманието си върху кухата монета от пет марки, с която Хейханен се е легитимирал в Париж. Спомня си за случая с вестникарчето Джеймс Бозарт. В неговата куха петцентова монета имаше микрофилм. Хейханен има подобна, но празна. Но нали все пак такива монети не се продават като сувенири в универсалния магазин „Улуърт“?

Вземат делото от архива, извикват Хейханен от единичната, килия. Показват му неразшифрованото съобщение. Явно Хейханен не блести с добра памет, дълго трие чело, малко импровизира, но все пак си спомня нещо дребно. За специалистите това е достатъчно. Та нали разполагат с машини за дешифриране, справяли са се и с по-костеливи орехи. И тъй — нещо разкриват компютрите, нещо още си спомня Хейханен. Вечерта на масата поставят вече разшифровано съобщението от кухата монета на вестникарчето Джеймс Бозарт:

„Поздравяваме ви с благополучното пристигане. Потвърждаваме, че приехме вашето писмо, адресирано до «В», повтаряме «В» и съдържанието на съобщение №1. Дадохме указания да ви бъдат предадени три хиляди местна валута. Осигурете си с тях добро прикритие. Преди да се устроите, информирайте ни с какво ще търгувате.

Съгласно с желанието ви ще получите от нас рецепта за приготвяне на меки филми, отделно вести и писмо от майка ви. За изпращането на «Гамма» е твърде рано. Шифровайте само кратките информации, по-дългите разделяйте. Материалите, отнасящи се лично до вас, работното ви място, адреси не трябва да се изпращат в едно шифровано съобщение…“