Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (4)

2

Макар че е широка като площад, нюйоркската Фултън Стрийт не е красива улица. Пет, шест, а и петнадесететажни блокове се издигат в сянката на Бруклинския мост. Овингтън Студио — сградата с номер 252, е също грозна. Някога е имала великолепна фасада, но сега е олющена и обезобразена от ръждясващите пожарникарски стълби. Над бакалията на господин Семпле и над малкото магазинче за телевизори се издигат пет етажа, строени през миналия век. Над тях са се загнездили половин дузина ателиета. Разкошната за времето си къща е принадлежала на братя Овингтън, които през 1863 се заемат тук с производството на керамични сувенири.

Точно отсреща е хотел „Турен“. Също съборетина, но по-висока. На двадесет и трети май 1957 година пред рецепцията на хотела, застава мъж със светлосиво бомбе и наема стая на дванадесетия етаж. Записва се под истинското си име. Нийл Д. Хайнер, но в графата „професия“ не пише, че е агент на ФБР.

Гостът се качва в стаята си, заключва се и не излиза. Ако някой имаше възможност да надникне зад затворената врата, щеше да установи, че Хайнер има странно хоби. По цели часове седи край прозореца, скрит зад пердето, и наблюдава с бинокъл отсрещната къща. Час след час, ден след ден. Интересува го само прозорецът на ателие №505 на петия етаж на Овингтън Студио.

Агентът Хайнер е безкрайно търпелив господин. Засега той гледа празното помещение и не различава нищо в него. Въпреки това е спокоен. Вярва, че ще дочака момента и излиза прав: в двадесет и два часа и четиридесет и пет минути отсрещният прозорец светва. За пръв път след толкова време агентът Хайнер се усмихва. Забелязва висок, слаб мъж в бяла риза с къси ръкави и с шапка на главата, който от време на време прекосява стаята. Нищо повече. Понякога взема нещо в ръце и пак го оставя. После си налива бира от консервена кутия и за миг застава до лампиона, оставя шапката на масата и с носната кърпа изтрива изпотеното си чело. Косата му е побеляла и оредяла, останала му е подобно на монасите, само като венец.

Паметта на агента Хайнер е тренирана. Но за по-сигурно се опитва да съхранява в нея всички данни за наблюдавания. Колкото и да се взира, вижда само един обикновен американец. Нищо впечатляващо. Може би само шапката с ярко светла кордела.

Хайнер има не само бинокъл, но и радиопредавател. Долу, на тротоара, на Фултън Стрийт няколко негови колеги седят по пейките, разговарят и чакат сигнала му. Единият от тях сякаш недочува — носи апаратче за глухи. В действителност това е репродуктор на миниатюрен късовълнов приемник.

„Тук алфа, тук алфа, тук алфа. Човекът със сламената шапка с ярко светла кордела угаси лампата в ателието и слиза надолу. Тук алфа, тук алфа, тук алфа, чувате ли ме?“

Съставените по-късно протоколи за проведената акция се четат като филмов сценарий. Всички застинали до този момент фигури се раздвижват по командата на Хайнер. Въз основа на протоколираното показание на агента на ФБР Джоузеф К. Макдоналд можем да се опитаме да възстановим тогавашната сцена.

Човекът с шапка със светла кордела се появява на тротоара. Двама агенти незабелязано тръгват подир него. Следят го и подобно на Хайнер се опитват да запомнят всяка подробност от неговия външен вид. Светлокафяво леко лятно сако, тъмни панталони, шлифер, преметнат през ръка, а на главата — шапка, тъмносива или може би кафява, но с впечатляващо екстравагантна кордела.

Следеният тръгва към Клинтън Стрийт, а агентът Макдоналд е само на една крачка след него. После двамата завиват към Монтегю Стрийт и изчезват в метрото БМТ Бъро-Хол-Стейшън. Качват се в асансьора и слизат долу на перона. В кабината са били един до друг, а тук — на няколко метра. Агентът незабелязано разглежда своя скромен партньор.

Човекът с шапка се качва в предпоследния вагон, а агентът в последния. Така продължават чак до Манхатън и слизат на спирка Сити Хол. Следеният скача в автобуса, преминава през Бродуей и после тръгва пеш към хотел „Лейтам“, сякаш желае малко да се поразходи преди сън. Агентът поглежда към фоайето на хотела и нищо повече. Дори не си прави труда да попита портиера за името на следения от него човек. Спазва инструкциите. Дотук той е изпълнил заповедта. Затова се завърта и тръгва обратно към участъка.

Естествено вече не го изпускат от погледа си. Но спазват всички правила на бдителността. Човекът с впечатляващата кордела на шапката не би трябвало нищо да разбере. Дори ни най-малко не би трябвало да се усъмни, че някой се интересува от него. Ето защо на тринадесети юли в хотел „Лейтам“ пристига друг агент на ФБР, Роналд Б. Карлсън, и подпитвайки хитро портиера, разбира, че следеният се нарича Мартин Колинс. Но защо тогава на вратата на ателието, където ходи всеки ден, стои табелката с името Емил Р. Голдфус?

За по-голяма точност трябва да посочим, че хотел „Лейтам“ се намира в Манхатън в Ню Йорк Сити на Двадесет и осма улица, номер четири, Ийст. Мартин Колинс се е настанил в стая 839 на осмия етаж на първи май. Всички са го смятали за обикновен гост. Може би по-порядъчен от търговските пътници, живеещи тук. Всяка събота плаща двадесет и девет долара наем в предплата за следващата седмица, прибира се и излиза в неопределени интервали, държи се скромно, с никого не дружи и на никого не обръща внимание. Просто съвсем обикновен човек.

Стая №839 е с малка баня, но обзавеждането й е стандартно. Нисък шкаф за бельо, бюро с указания под стъклото, два стола и сгъваема подставка за куфари. Гардеробът е вграден. До леглото нощно шкафче, а върху него радио. ФБР твърди, че е предавател. Може да се предполага, че в това отношение тайните агенти са по-наясно от портиера. В този случай жицата под тавана би трябвало да бъде антена, а не аматьорско приспособление за сушене на бельо, макар че от стаята минава към банята и едва след това през прозореца — навън.

Петък, двадесет и първи юни. Ню Йорк изживява един от непоносимите знойни летни дни. Нощта е още по-задушна. Хотел „Лейтам“ не е луксозен и няма климатична инсталация. На осмия етаж е горещо като във финландска сауна. Мартин Колинс лежи на леглото гол, отхвърлил насън завивката настрана.

Седем часът сутринта. В хотела влизат трима души, пред очите на портиера блясват служебните им значки, окачени на верижка, небрежно вдигат два пръста за поздрав и тръгват направо към асансьора. Портиерът смята за свой дълг да разбере какво търси полицията в неговия хотел и се качва с тях на осмия етаж. Тайните агенти спират пред номер 839. Единият почуква силно на вратата. После още няколко пъти.

— Отворете, полиция!

Колинс се събужда, става и в полусън търси пипнешком ключовете. Отключва. Тримата, без да чакат покана, нахлуват в стаята. Със заучени движения бръкват в джобовете и изваждат служебните значки. Съобщават на все още необлечения Колинс, че са от ФБР, и му заповядват да седне на леглото и да не мърда. После се заемат със своята работа.

Единият пази необлечения, а другите двама претърсват стаята. След като се убеждават, че Колинс е сам, единият от тях му подхвърля долните гащета, другият донася зъбната протеза от банята. След това тайните агенти започват да повтарят заучената фраза. Господата Фелън, Бласко и Гамбер се опитват да убедят своята жертва, че е попаднала в клопката, че няма смисъл да отрича, че все едно знаят всичко, че отдавна са по петите му, че дори са им известни всички те му сътрудници. С една дума — дошъл е краят му.

По всичко личи, че Колинс има здрави нерви. Той е спокоен. Запазва самообладание дори и тогава, когато агентите започват да описват ужасите в затвора, а единият от тях, сякаш точно в този момент се е сетил, с меден глас му пошепва, че в края на краищата може да не се стигне чак дотам, ако господин Колинс пожелае да им сътрудничи. Засега е достатъчно само да се съгласи. Останалото те ще уредят сами.

Едва по-късно ще стане ясно, че агентите на ФБР не са импровизирали, че предложенията им са обмислени и предварително съгласувани с шефовете. Знаели са също и условията, при които ФБР би ангажирало Мартин Колинс. Не били лоши — като начало десет хиляди долара годишно, служебна квартира и съответни гаранции. Много привлекателни условия, дори и само заради факта, който не забравили да подчертаят: ако не се споразумеят, очаква го лош край — страшно лош. Никой няма да се церемони с него.

Мартин Колинс изобщо не мисли за изгодата от предложенията. Гледа така, сякаш не разбира за какво става дума. Нека господата бъдат любезни и повторят предложенията. Имал чувството, че нещо не е доразбрал. Отново изслушва условията: десет хиляди долара като начало, а после ще видят. Та това е прилична сума или може би господин Колинс смята, че е малка?

Не успяват. Незавидно е положението на човек, който стои по бельо пред полицаите. Те знаят това и затова му предлагат точно в този момент своите условия. Той също съзнава положението си, но въпреки това отказва, и то съвсем категорично. Тримата агенти разбират, че няма смисъл повече да говорят. Избират друг подход. Единият от тях отива до вратата, отваря и кимва на някого в коридора.

Появяват се още трима, души. Този път не показват служебните си значки, а само се представят, че са от Бюрото за имигранти. Не смятат за нужно да обясняват защо са стояли в коридора на хотела в тази ранна утрин, и то точно пред вратата на стаята на Мартин Колинс. Извикали са ги като резерв, в случай че не приеме предложението на ФБР. Сега имат думата. Акцията е обмислена до най-малки подробности.

Агентите предприемат основен обиск. Отварят гардероба, изхвърлят дрехите, преглеждат чекмеджетата и джобовете, изсипват върху леглото съдържанието на куфарите и се ровят в него. След това оглеждат вещите една по една, спокойно и внимателно, сякаш всяко копче на ризата би могло да има скрито значение. Очевидно са получили строги нареждания. И след като решават, че може да преминат към следващата точка на подготвената програма, вземат всички куфари на Колинс и се опитват да напъхат в тях вещите му. Очевидно трябва да се премести от хотелската стая другаде.

Ангелско е търпението на Мартин Колинс. Наблюдава безчинствата на агентите, вижда как се отнасят като вехтошари към неговото имущество, но мълчи. Едва когато започват да пъхат вещите му в куфарите, се намесва съгласно със законите. Разбира се, пак с добро, дипломатично, сякаш е сред най-добри приятели и иска да ги посъветва. По-късно Фарли, агент от Бюрото за имигранти, участвувал в обиска, заявява:

„Започнах да прибирам вещите му в куфара. Колинс вече беше облечен. Явно не бе доволен от това как пъхах нещата и ме помоли да ги подреди сам. Нямахме нищо против, тъй като го охранявахме. Той започна грижливо да сгъва една по една дрехите си в куфара. Така подреди и останалите неща.

При подреждането от време на време вземаше някоя дреболия, която се търкаляше из стаята, и я хвърляше в кошчето. Когато привърши, кошчето бе до половината пълно с отпадъци.“

Всички присъствуващи били смаяни от това, колко леко Мартин Колинс съумял да се справи с неприятната изненада. Те дори и не са подозирали какво се крие зад неговата охота. Той наистина съумява да запази самообладание и точно да прецени възможностите при създадената ситуация. Някой по-късно се изрази, че Мартин Колинс се държал така, сякаш веднъж вече е изживявал подобна сцена, а сега участвува при възобновяването й. Във всички случаи обаче той е знаел какво върши. Това се потвърждава по-късно и в разказа му:

„И до днес не зная дали бяха избрали онази петъчна утрин случайно или преднамерено. Тъкмо същата нощ се бях свързал с Центъра и шифровъчните помагала бях оставил в хотелската стая. Обикновено ги скривах на сигурно място. Там бяха и останалите ми неща. В онзи момент обаче пакетът беше в хотелската стая.

Ясно осъзнах, че под надзора на шестимата агенти едва ли ще успея да унищожа целия компрометиращ материал, и затова се опитах на всяка цена да унищожа шифъра и листчето, на което бях записал последната радиограма, приета през нощта.

Освободих се от шифъра сравнително лесно. Беше малка хартийка. Скрих я в ръката си и помолих да отида в тоалетната. Там в присъствието на единия от агентите незабелязано я хвърлих в клозетната чиния и пуснах водата.

Записаната радиограма беше на масичката под купчина бели листа. След като приключиха обиска, агентите ми разрешиха да си събера багажа. В стаята имах и кутия с бои за рисуване. Върху палитрата бяха останали незасъхнали бои. Взех от масата листа, на който беше записана радиограмата, и с него започнах да бърша палитрата. След като беше почти чиста, хвърлих измачкания и изцапан лист също в клозета. Съжалявах, че не можах да сторя същото и с останалите веществени доказателства, но това, че успях да унищожа шифъра и радиограмата, повиши извънредно много настроението ми.“

Мартин Колинс разбира, че напуска хотелската стая завинаги. Това определя и отношението му към вещите. Той изхвърля в кошчето за отпадъци два пакета неизползвани книжни носни кърпички и няколко книги. Сред тях са „Време да се живее, време да се мре“ от Ремарк, „Нощи за любов и смях“ от Х. Милър и цветните публикации за картинната галерия на музея в Сао Паулу. Изхвърля и някои моливи, листове и други дребни неща.

Агентите следят всяко негово движение. Забелязват всяка вещ, която взема в ръка. Той знае това, но остава спокоен. Един от агентите на Бюрото за имигранти е особено бдителен. Той хваща Мартин Колинс на местопрестъплението. По-късно агентът се перчи със своята зоркост пред съдия-следователя.

„Когато Колинс бе вече готов, помоли да подреди наново голямата пътническа чанта, защото щели да се поберат в нея още някои неща от калъфа за камерата. И той започна да подрежда. Забелязах, че взе от чантата някакви хартии и се опита да ги скрие в десния ръкав. Сграбчих го за ръката и ги извадих. Бяха три парченца хартия.

Върху двете от тях имаше няколко реда на испански език. Единият започваше с думата «Балмора», на другото прочетох нещо като «ин». Изглеждаше като «Ин Мекс». На същия ред прочетох и думата Чихуахуа. Третото парче бе от тънка милиметрова хартия. На него имаше групи от петцифрени числа. Мисля, че бяха около осем реда. Осем, най-много десет реда.“

По-късно събитията от тази сутрин и по-нататъшното развитие на операцията срещу Мартин Колинс ще се превърнат в център на вниманието на юристите и журналистите, защото агентите от Бюрото за имигранти с поведението си нарушават гаранциите за личната свобода, съдържащи се в Конституцията на Съединените щати. Споровете възникват може би не поради различната интерпретация на действителните факти при арестуването, а по въпроса, доколко законно са действували агентите.

Според клетвената декларация на Мартин Колинс, която той представя на съда чрез своя защитник, след около половин час агентите му казват да се облече, вземат куфарите и останалите негови вещи, слагат му белезници и го извеждат от стаята.

Ескортът тръгва по коридора към асансьора и излиза от задния вход на хотела, пред който чака служебна лимузина. Качват се всички. Потеглят към Манхатън, към централата на Бюрото за имигранти на Кълъмбъс Авеню 70. В приемната се държат с Колинс като с арестант. Специалист по дактилоскопия поставя дланите и пръстите му върху щемпелен тампон, а после снема отпечатъците върху приготвената идентификационна карта. В друго помещение го поставят на въртящ се стол и му правят снимка за албума на престъпниците.

Все още Колинс е необяснимо спокоен. Нищо не е в състояние да го извади от равновесие. Дори не и фактът, че без всякакви обяснения го изпращат в единична килия и го оставят там чак до следобед. В около четири и половина в коридора издрънчават ключовете на надзирателя, отваря се вратата на килията, отново му поставят белезници и през студения коридор го отвеждат към колата. С най-голяма бързина заминават за летището в Нюарк в щата Ню Джърси. Там чака самолет ДС-3 специално за Мартин Колинс и неговата въоръжена охрана. Агентите от Бюрото за имигранти Сийли и Джъдж сядат до него.

— Закъде летим? — пита най-после Мартин Колинс. Служителите поразмислят, после поклащат глава и отговарят с лесно обяснимо извинение:

— И ние не знаем.

Мартин Колинс предпочита повече да не пита за нищо.

Пилотът пуска двигателите, самолетът стартира, откъсва се от земята и се издига над облаците. Тук вече не трябва да се страхуват, че ще им избяга. В края на краищата той се държи през цялото време спокойно, като че ли нищо не се е случило, а и не е въоръжен. Единият от агентите отключва белезниците. Изминават близо пет часа. Самолетът се спуска, сякаш вече са пристигнали. Не, не са, само ще кацнат в Алабама, за да напълнят резервоарите с гориво. Явно чака ги още дълъг път.

Ужасна неизвестност, но Мартин Колинс с нищо не дава да се разбере, че нещо го безпокои. Изглежда, че е невероятно уравновесен човек. Има вид по-скоро на самовглъбен монах, отколкото на мъж, който разбира, че е загубил играта. През остатъка от нощта той смирено дреме.

В събота, двадесет и втори юни, в около четири и половина сутринта самолетът каца на бетонната писта на летище „Браунсвил“ в Тексас. Изминали са толкова километри, а причината за този тъй далечен полет остава все още неясна. За всеки случай отново му поставят белезниците, отвеждат го до автомобила и според правилата Колинс сяда между двамата. Градът, до който изминават шестдесет мили, е Макалън и е интересен може би само с това, че на единия му край е разположен лагерът за интернирани. Колата с Мартин Колинс изчезва зад охранявания портал.

Затварят го в отделно помещение, където има само нар, маса и стол. Колинс отново учудва надзирателите. Ляга и заспива мигновено. Но не го оставят дълго да почива. В девет сутринта му донасят закуска, после го отвеждат в помещение, където отново се среща с познатите агенти Сийли и Джъдж. Сега вече те не са само членове на ескорта, а изпълняват ролята и на следователи.

Разбират си от занаята. Разпитваният също. Още след първите въпроси решително протестира срещу действията на властите и иска да му разрешат да се посъветва с адвокат. По закон има право на това. И то преди да даде показанията си. Иначе не ще проговори. Отначало следователите се опитват да го сплашат с обикновените общоприети фрази, шегуват се с искането му, присмиват му се, че ще има по време на процеса достатъчно възможности да се занимава, с адвокати.

Но Мартин Колинс е особен човек. Държи се така, сякаш в джоба си има документ, потвърждаващ пълната му сигурност. Не го стряскат нито въпросите, нито обикновените трикове. Опитват какво ли не, но той остава невъзмутим. По всичко личи, че следователите изчерпват силите си преди него.

Ето защо извикват подкрепление. Идват следващите двама изпитани юначаги, Бласко и Гамбер. Мартин Колинс вече ги познава. Те му предлагаха изгодно място във ФБР. Те бомбардират Колинс със заучени въпроси чак до вечерта. Нищо не помага. Накрая и те трябва да се предадат.

Следващият ден е неделя. Не се работи, не се водят разпити. Агентите заминават, а Колинс почива върху затворническия нар и разсъждава. Сега има достатъчно време да обмисли всичко добре. Навярно ще си изготви точен план. И когато в понеделник, двадесет и четвърти юни, отново го изведат за разпит и започнат да го обстрелват с неприятни въпроси, ще ги изненада с радостното съобщение: нека почакат до утре, още сутринта ще им каже всичко.

„Реших, че ще дам показания във вторник, 25 юни. Заявих: аз не се казвам Мартин Колинс. Моето истинско име е Рудолф Иванович Абел. Аз съм съветски гражданин. Веднъж в една рухнала сграда в Русия намерих голяма сума американски долари, по-късно за част от тях си купих в Дания фалшив американски паспорт и с него пристигнах през 1948 година в Канада, а оттам в Съединените щати.“

Искал е да се отърве от тях или на всяка цена да се посъветва с адвокат? Версията била скалъпена и по-късно не се появи никъде. Но на следователите не им оставало нищо друго, освен да протоколират всяка дума, да прекъснат разпитите и да му разрешат среща с адвокат. Представили му списък на адвокатите от град Макалън.

Избрал си първия по азбучен ред. След по-малко от час седял вече с него в приемната. Не бе установено за какво са разговаряли двамата и какви нареждания е дал клиентът на адвоката. Известно е, че този адвокат с нищо не му помогна по-късно.