Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (32)

15

Ставане от сън както всеки друг ден, звън на канчета, но малко преди това дрънкане на ключовете на надзирателите. Вратата, обкована с ламарина и железа, която дели затворника от света, се отваря. А това вече не е всекидневие, това е събитие.

Върви по коридорите, а те се сливат и разливат като потоци, надзирателят отключва пред него и заключва подир него решетъчните врати. После наляво и се чака да се отвори вратата на лекарския кабинет. Тя единствена има дръжка.

Не става въпрос за обикновен медицински преглед или съмнение за заболяване. Лонсдейл лежи на канапето, тапицирано с изкуствена кожа, а над него се навежда самият главен лекар. Опипва коремната кухина, преслушва гърдите, проверява пулса, преглежда и сърцето, после ставите и гръбначните прешлени и накрая почуква с чукче по коленете. И този рефлекс е в ред. Гордън Лонсдейл е здрав затворник, учудващо, но дори и в затвора е успял да поддържа доброто си физическо състояние.

— Господин докторе, ще разрешите ли един въпрос?

— Моля.

— Защо ме извикахте на преглед?

— Преглеждам всички, които имат големи присъди.

— Благодаря.

Докторът лъже. Гордън Лонсдейл се убеждава в това още същия следобед. Не било трудно да се разбере в шивалнята кой от осъдените на доживотен затвор е бил през последно време на преглед. Никой. В ума на Лонсдейл блясва мисълта, че това е преглед, който се извършва преди освобождаване.

Двадесет и първи април 1964 година, британският затвор „Уинсън Грийн“. В шивалнята влиза началникът на охраната, застава на вратата и се оглежда.

— Затворник Гордън Лонсдейл!

— Тук!

— При директора на затвора!

Той вече знае, че за този рапорт може да има само една-единствена причина и затова мислено се подготвя за мига, в който затворникът Лонсдейл ще се превърне в господин Лонсдейл. Не греши, директорът му представя двама господа. Единият е служител от Министерството на вътрешните работи, другият — агент на бирмингамския полицейски корпус.

Първият държи в ръката си плик, показва на всички наоколо изправните печати, отваря го, изважда от него друг по-малък. В него има къс хартия с цената на свободата. Лонсдейл изслушва текста и разбира, че и пътят към родината може да се окаже осеян с препятствия.

Полицейският ескорт ще го съпроводи до базата на английските военновъздушни сили RAF в Гатов в Западен Берлин. На границата между Германската демократична република и западната окупационна зона ще стане неговата размяна с британски гражданин, осъден от съветски съд. Разменят ли го, Лонсдейл може да смята, че присъдата му е опростена. Но ако по някаква причина акцията не се осъществи, полицейският ескорт ще го върне обратно в затвора, където ще излежи наказанието, наложено му от британския съд.

Все още той е с белезници, все още се отнасят с него като с престъпник, а когато го повеждат към летище „Нортхолт“, все още го заплашват, че ще стрелят, ако се опита да избяга. И се опитват с важничене да скрият това, което репортерите отдавна са разкрили. Всеки на летището знае, че този набит мъж, докаран със специален самолет от Великобритания и с белезници на ръце, е известен затворник, за когото се носят легенди.

И отново го поставят зад решетките и го пазят като гангстер в ареста на базата. До късна нощ Гордън Лонсдейл чете и съвсем малко спи. В четири часа сутринта отварят вратата на килията.

Цивилен ескорт и черен мерцедес. После пътуване в утринната тъма.

„Минахме, без да спираме, граничния контролно-пропускателен пункт на западноберлинската зона и точно в 5,25 часа спряхме в неутралната междинна зона. Вероятно искаха да извършат размяната в пет и половина. Бяхме пристигнали пет минути по-рано. Трябваше да почакаме. Около половин минута преди пет и половина се вдигна бариерата на граничната застава на Германската демократична република. От отсрещната страна към нас се насочи автомобил. Рязко зави и спря на лявата страна на шосето пред бариерата. За място на размяната бе определена средата на шосето отвъд границата. Дори там бяха начертали къса бяла линия. Това бе договорената граница. От другата кола слезе един мъж. Оказа се, че е моят приятел, с когото работех през войната. Дойде чак до нашата кола, погледна ме в лицето и се усмихна. Аз също. Никой не проговори.“

Гордън Лонсдейл гледа напред. Безлюдното шосе води към родината. Вече съмва. Отсреща се появяват четирима души. Единият от тях е съветският консул, другият Гревил Уин. И двамата са сериозни. Консулът следи за спазването на правилата, а когато всичко е готово и всички чакат само сигнала, той дава команда на английски и на руски език:

— Разменете се!

Няколкото крачки траят цяла вечност. Последните секунди са толкова дълги, че са достатъчни, за да си припомни всички действия на драмата. Той бе изпълнил ролята си.

Първите, които са дошли, за да го поздравят, са неговите деца, съпругата и приятелят. Гордън Лонсдейл стисва ръката на полковник Абел.