Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (21)

4

Няколко дни преди това Хаутън си седял в зимната градина на новата къща, разсаждал прецъфтелите кактуси и мислено рисувал бъдещето си. Ще заминат на Майорка, може и за Токио на олимпиадата, при всички случаи сега ще си заживеят като лордове. А като се пенсионира, няма да правят сметка на всяко пени. В съседната стая Бънти Джий преписвала въпросите на господин корветния капитан, на които трябвало да потърси отговор. Нали на бюрото си получавала купища материали, разполагала с цяла библиотека секретни документи, а и би могла да подпита хитро някого. В края на краищата нейна работа било как да постъпи.

Няколко дни преди това седели пред радиото и се подигравали на Алекс Джонсън. Побъркан човек! Хвърля толкова много пари за дреболии: няколко хартийки с неразбираеми небивалици, два-три протокола за изпитанията на някакъв уред с глупаво наименование. Бънти Джий пъхва книжата в чантата, вкъщи ги преписва или Хари ги снима и сутринта са отново на мястото си. Смешно как човек отвсякъде може да печели.

Но сега Хари Хаутън седи на задната седалка на черното бентли, от двете му страни по един грамаден мъжага и влиза през портата с куличките в двора на Скотланд Ярд. Това е истинска трагедия. Сигурно са вървели по петите му. Само дано го измъкне от тая каша господин корветният капитан. Тия, лудите, са го прибрали и него. Сигурно си нямат и понятие, че е дипломат, който може да ги строи в две редици.

Минават през тъмен, студен коридор. Хари Хаутън забелязва на няколко десетки крачки пред себе си Алекс Джонсън. Водят го двама цивилни. На ръцете му белезници, а може би така му се е сторило?

В сякаш изоставеното от обитателите преди години помещение има само два стола, евтино канцеларско бюро и друго, по-малко, което явно помни разпитите още от времето на кралица Виктория.

Кой знае кой се е погрижил за Хари Хаутън и мис Бънти Джий, но на най-важното лице от самото начало се посвещава самият инспектор Джордж Дж. Смит. Едва-що влезли, съобщава на задържания:

— Арестуван сте, защото сте заподозрян в шпионаж в полза на чужда държава и срещу Великобритания. Съблечете се!

Кимва към помощниците си. Претърсват основно горните му дрехи. Скоро върху по-малкото бюро се появява купчинка: гребенче, нож, носна кърпа, лични документи и портмоне с дребни пари. Намират у арестувания триста долара в наличност и двеста и петдесет лири стерлинги. Освен обикновените дреболии и две шофьорски книжки. Едната издадена в Лондон, а другата във Ванкувър. Инспекторът Смит разглежда и двете, сравнява ги и кима с глава. Изглежда доволен от улова.

В съседното помещение се разиграва същата сцена. Хари Хаутън измъква от джоба си златната запалка „Дънхил“, шестнадесет лири в монети и два билета за връщане втора класа Солсбъри-Уотърлу. Важат само за този ден и сигурно ще пропаднат. Мис Бънти Джий има в чантата си двадесет и седем лири и няколко ненужни женски дреболии. А след като научава, че я обвиняват в нарушаване на Закона за държавната тайна, тя започва да повтаря до припадък като автомат:

— Та аз не съм извършила нищо лошо!…

Сержантът описва във формуляр конфискуваните вещи и чука на машината бавно като всеки полицай. След тридесет минути е готов, още веднъж проверява, подпис на задържания и на сцената излиза главният комисар Джордж Дж. Смит.

Алекс Джонсън е спокоен, водещият разпита също симулира спокойствие. Атакува жертвата си с поредица удари от обикновени полицейски похвати:

— А сега ни разкажете хубавичко всичко поред. Как сте вършили всичко това, как сте го организирали, кой ви носеше сведения. Разберете, че признанието е смекчаващо вината обстоятелство. И освен това няма смисъл да отричате, все едно, ние знаем всичко.

— В такъв случай няма защо да давам показания — отвръща спокойно разпитваният.

Явно арестуваният добре се ориентира. Знае, че има право да мълчи, и иска да се посъветва с адвокат. Но очевидно комисарят Джордж Дж. Смит не знае това. Изобщо не се опитва да удовлетвори молбата на разпитвания. Вместо да отговори на неговия въпрос, излиза от помещението и го оставя в компанията на охраняващите го. Те не са нито сковано официални, нито така високомерни. Дори му предлагат от своя чай. Така той прекарва с тях час-два и после чак до сутринта. Господин комисарят Смит не бърза.

Междувременно конкурентът с екип от специалисти претърсва жилището в „Уайт Хаус“ в края на Риджънтс Парк. Намират пари, но и шифри. А това вече е компрометиращ материал, с който може нещо да се предприеме. Инспектор Смит се връща с усмивка на уста и хвърля козовете си на масата.

— Знаем всичко. Имаме доказателства срещу вас. Все пак трябва да помислите дали не е по-добре да признаете. Подпишете и ще ви оставим на мира. Все едно, няма да можете да се измъкнете.

Арестуваният е костелив орех за комисаря. Мълчи и няма намерение да дава показания. Тогава не остава нищо друго, освен да му се разреши това, на което има право по закон.

— Ето ви телефона. Обадете се на който искате адвокат!

Неделя, ранна утрин. Всичко още спи. Разговорът с адвоката напомня гротеска. Отначало събуденият мъж на другия край на жицата не може да разбере какво е станало. Отново и отново арестуваният трябва да му обяснява къде се намира, откъде и защо се обажда. Няколко пъти подчертава, че агентите на Скотланд Ярд са го отвлекли незаконно от многолюдната лондонска улица, не е видял нито заповедта за арестуване, нито обвинителния акт и това, че се обажда тъкмо от сградата на Скотланд Ярд, където въпреки наредбите го държат цяла нощ без храна и без легло, е също така доказателство, че играят с него фалшива игра, при която полицаите не спазват правилата.

Служителите от Скотланд Ярд слушат разговора. И когато арестуваният оставя слушалката, те се опитват да се коригират. Качват го в кола и го откарват в полицейския участък на Боу Стрийт. По пътя се опитват да измъкнат от него признания, но безрезултатно.

По цял свят полицаите си предават задържания един на друг като стока, подлежаща на разваляне. Документ за предаване и приемане, проверка на конфискуваните предмети, на всеки ред от описа нова отметка. Тримата стоят един до друг пред олющеното канцеларско бюро. Току-що са взели отпечатъци от пръстите на Хари Хаутън и на мис Бънти Джий. Идва редът на третия. Сержантът подготвя формуляра, картончетата и тампона с печатарско мастило. Арестуваният поклаща глава.

— Нямате право да искате подобно нещо. Още не съм обвиняем.

Сержантът капитулира. Вижда, че пред него стои човек, който разбира от параграфи. Не се опитва да го сплаши, нито пък да го надхитри с някой изпитан номер. Сега поне ще се позанимае истински с канцеларщина.

— Как се казвате?

— Гордън Лонсдейл — отговаря корветният капитан Алекс Джонсън, а Хари Хаутън стои, пули очи ту към полицая, ту към своя меценат и в погледа му се четат хиляди въпроси, от които нито един не е в състояние да изрече. А тъй като мис Бънти Джий до този момент е разбрала само нещичко от случилото се, сега вече съвсем се обърква.

— Как тъй Лонсдейл? — най-после проговаря Хари Хаутън, може би наистина още се надява, че неговият партньор изведнъж ще измъкне от джоба си дипломатическия паспорт и ще им заповяда да се обадят във Форин Офис направо на министъра на външните работи и той ще им каже как трябва да се държат.

— Как тъй Лонсдейл? — повтаря отново Хари Хаутън.

— Млък! Не питам вас — показва си рогата сержантът.

— Но той е капитан от американската военна мисия! — не се владее вече Хари Хаутън.

— Не, господине, грешите — казва сержантът с театрално меден глас, — той е лондонски търговец, а иначе може би капитан от съветското разузнаване. Името му е Гордън Лонсдейл. Ето му документите.