Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mistři tajné služby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
hammster (2020)

Издание:

Автор: Вацлав-Павел Боровичка

Заглавие: Именити разузнавачи

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: очерци

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: м. октомври 1987 г.

Редактор: Виолета Мицева

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Борис Въжаров

Рецензент: Андрей Богоявленски

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Славянка Мундрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9567

История

  1. — Добавяне

10

— Дами и господа съдебни заседатели, настъпи времето, когато трябва да се оттеглим на съвещание — казва съдията Байърс в петък на двадесет и пети октомври 1957 г. и припомня на съдебните заседатели основните черти на процеса „Съединените щати срещу Рудолф Иванович Абел“. Той говори също за юридическата квалификация на престъплението — заговор, и за нагледна илюстрация използва преплетените правни понятия на глобалния пример с тримата неизвестни, на мястото на които съдебните заседатели по собствена воля и находчивост могат да поставят когото си искат.

Трима души замислят да хвърлят във въздуха съдебната палата. Единият от тях купува динамит, другият осигурява бормашина, а третият — взривно устройство. Динамитът се оказва влажен, взривното устройство — негодно, а третият заговорник си счупва крака и на се явява. Атентатът е осуетен, но пред съда се доказва умисъл, че тримата наистина са искали да хвърлят съдебната палата във въздуха. По този начин е доказано наказуемото деяние — заговор. Въздействуващ и разбираем пример. Още повече че съдията го дава на съдебните заседатели в подходящ момент. Достатъчно е да се досетиш на мястото на неизвестните да поставиш известните и ето че всеки съдебен заседател държи инструкцията в ръцете си.

Часът е дванадесет и петнадесет минути. Съдебните заседатели стават и излизат. В съдебната зала напрежението спада. Публиката си отдъхва. Завършва предпоследното действие и след малко ще зазвучи финалният сигнал.

Съдебните заседатели се затварят и започват да се съвещават. За да запазят анонимността на решението, решават да гласуват тайно, написват присъдата на листче и го предават на председателя. Единадесет пъти виновен, веднъж — невинен. Отново трябва да се впуснат в разискванията, но те стават все по-вяли и съдебните заседатели един след друг усещат глад. Стават и отиват отсреща в ресторанта на Джо, който е на Фултън Стрийт, близо до къщата, в която се е намирало ателието на художника Голдфус.

В съдебната зала хората поизчакват, но после се разпръсват по коридора и репортерите изтичват да си купят „хотдог“, а когато чакането продължава доста дълго, пазачите, които охраняват подсъдимия, си казват, че е крайно време да си стоплят съдинките с обеда, и го отвеждат в килията.

Съдебните заседатели се връщат в два и половина и отново се залавят със случая. Междувременно в залата се разчува, че не могат да се договорят, затова искали от съдията Байърс декларацията на Хейханен, която той подписал във ФБР и в която твърдял, че никога не е извършвал шпионаж, затова били поискали съобщението за Роудс, обозначено „Квебек“, и разшифрования текст, намерен в монетата на вестникарчето Джеймс Бозарт години преди това.

След като в залата почти всички се прозяват, а мнозина не издържат и слизат долу, най-после вратата се отваря и някой някому прошепва, че ето вече ще съобщят решението. Залата забръмчава, никой не знае откъде е дошла вестта, но всеки вярва, защото от всичко най-много желае да се сложи край на всичко това. Съдебните заседатели се връщат десет минути преди седемнадесет часа и отговарят: виновен.

Съдията Байърс съобщава, че ще обяви присъдата чак на петнадесети ноември. Кой знае защо му е било нужно толкова много време, за да определи степента на наказанието.

В петък, петнадесети, в десет и половина преди обед Донован, защитникът на Абел, открива съдебното заседание. Прочита пред съдебния състав писмото, което е изпратил преди няколко дни до съдията Байърс. То е продължение на защитата на полковник Абел. Донован иска да изключи възможността за смъртно наказание.

— Властите не представиха никакви доказателства, че подсъдимият наистина е събирал информации, отнасящи се до националната отбрана, и че ги е предавал някому — казва Донован. — Обикновено смъртното наказание се обосновава с това, че тази сурова мярка се прилага като средство за сплашване. Абсурд е обаче да смятаме, че ще сплашим съветските институции, ако екзекутираме този човек. До ден-днешен подсъдимият не прояви и най-малък признак на желание да сътрудничи на органите на властта. Ако в бъдеще неговото становище трябва да се промени, то в интерес на нацията е той да ни бъде под ръка. Освен това е напълно възможно в най-близко време в съветски ръце или в ръцете на неговите съюзници да попадне американец от подобен ранг. В такъв случай би било в най-висш интерес на Съединените щати да се направи нужното за размяна на пленниците по дипломатически път. Подсъдимият Абел е на петдесет и пет години. Служил е вярно на родината си. Дали е имал или е нямал право, това е негова родина и аз искам да помоля височайшия съдебен състав да не забравя обстоятелството, че с неговата страна поддържаме официални мирни отношения.

— Иска ли да каже още нещо подсъдимият? — пита съдията Байърс.

Абел се изправя съсредоточен, сякаш все пак е решил да се намеси в събитията, които толкова го засягат, но отговаря със спокоен, решителен глас:

— Няма какво да добавя.

— Господин Томпкинс, иска ли обвинението да отбележи още нещо? — пита отново съдията Байърс.

Прокурорът е подготвил далекобойна артилерия. Познава психологическите уловки, знае какво кога въздействува върху съдебните заседатели и рутинирано, като професионален оратор рисува пред очите им портрета на Абел. Но той напомня по-скоро прочутия изменящ се образ на Дориан Грей на Уайлд, отколкото реален портрет.

Абел не е новак в своята специалност. Той работи тридесет години като квалифициран разузнавач. Бил е резидент и е ръководил по време на пребиваването си в Съединените щати разузнавателните акции в целия регион. Прокурорът Томпкинс прави и една малка екскурзия из историята на секретните служби, споменава за присъдите в други страни и кой каква присъда е получил в миналото за шпионаж, а после, за да бъде всекиму ясно, безкомпромисно заявява какво е правителственото становище:

— Мисля, че през 1957 година шпионажът е съвсем друга дейност. Такава дейност, която застрашава цивилизацията, излага на опасност страната и целия свободен свят. С други думи, шпионажът е престъпление срещу целия американски народ, а не само срещу определен ограничен кръг хора. Ето защо съдът трябва да произнесе присъда съобразно със сериозността на провинението.

Малко по-голямо вълнение в залата, няколко фотографски светкавици повече, после мигове на напрежение, което се появява при очакване на нещо решаващо. Но съдията Байърс все още не се решава да обяви размера на наказанието, макар че отдавна го е определил. Смята за необходимо да посочи все пак още няколко аргумента, а неговите думи, може би тъкмо защото ги казва непосредствено преди произнасянето на присъдата, са своего рода характеристика на процеса и обясняват неизказаното, което американските журналисти не успяха да разгадаят нито в репортажите си, нито в коментарите си.

— Съдът не знае, общо взето, нищо за личния живот на подсъдимия. Нито за неговия истински характер. Нито за мотивите, които са го довели до решението да пристигне нелегално през 1948 година в Съединените щати и да работи тук като агент на Съветския съюз с мисия, която ни разкри в свидетелското си показание неговият помощник и сътрудник.

Следователно не знаем нищо за човека, който носи името Абел, така че за основа на решението трябва да ни послужи доказателственият материал. Трябва да оценяваме подсъдимия като човек, който сам е избрал житейския си път, макар да е знаел каква опасност го очаква и каква цена трябва да заплати, ако се разкрие неговата дейност. Този човек бе призован да отговаря за нарушаване на нашите закони, онези закони, който защитават американския народ и неговия начин на живот.

После Байърс казва още няколко изречения само като увод към произнасянето на присъдата. Нито дългият и подробен пролог, нито най-умело изразените аргументи не са в състояние да направят по-леки тежките думи: виновен и затова се осъжда…

Рудолф Иванович Абел бе осъден общо на тридесет години лишаване от свобода и глоба три хиляди долара. Съдията Байърс прочита присъдата с обосновката точно за десет минути. Абел бе на петдесет и пет години. Фактически бе осъден на доживотен затвор, защото един осемдесет и пет годишен затворник е нещо рядко и същевременно една човешка трагедия.

„Чакаше ме долу в килията — рисува миговете след присъдата неговият защитник Донован. — Изведнъж се почувствувах страшно изтощен. Той се бе разположил на стола, сложил крак върху крак и пушеше цигара. Костюмът му вече не изглеждаше като нов, бе измачкан, но самият Абел имаше вид на човек, когото нищо на света не може да извади от равновесие.

— Не беше лошо — каза най-после — онова, което извършихте горе. От юридическа гледна точка всичко бе коректно. Имам само един въпрос. Ако постигнете успех с обжалването и обвинението отпадне, какво ще стане после с мен?

Ризата ми бе мокра, лепнеше по тялото ми. Емоционално бях почти изчерпан, а той имаше дързостта да ми каже след всичко: не беше лошо! В този момент не бях в състояние да разбера неговата неимоверна способност на професионален разузнавач: да умее да се владее при всички обстоятелства.

— Рудолф! — казах, като го гледах в очите. — Ако целият ми труд не отиде на вятъра и аз успея да постигна това, тогава може би ще трябва да ви гръмна лично аз. Не забравяйте, че съм все още майор от разузнавателната служба на военноморските сили.

Дръпна от цигарата, изпусна бавно дима и тихо каза:

— Вярвам, че бихте сторили това.

С тези реплики напрежението спадна. Предложи ми цигара и започнахме работа. Обясних му, че имаме десет дни на разположение, за да решим дали да обжалваме или не. Уговорихме се да го посетя след два дни.

Подаде ми ръка. Стиснах я и казах «довиждане». Полковник Абел бе необикновено спокоен, като се има предвид, че тъкмо в този момент в чужда страна той влизаше за тридесет години в затвора.“