Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (10)

8

„Още веднъж проверихме с полковник Абел доказателствените материали на обвинението и преценихме ползата и вредата от неговото евентуално свидетелско показание по делото пред съдебния състав. Полковник Абел се съгласи съдът вече да предаде случая за обсъждане на съдебните заседатели въз основа на доказателствата, представени от обвинението. Проучи лично показанията на свидетелите и реши, че не е в негов интерес да се явява лично като свидетел. Следователно защитата не ще призове полковник Абел да свидетелствува и също така няма намерение да призовава други свидетели.“

Защитникът Донован диктува на журналистите мъдрото изявление. То звучи твърде сериозно и прави необходимото впечатление. Процесът вече навлиза в стадия, когато подсъдимият и неговият адвокат трябва да заемат ясно становище, да разкрият картите си и да заявят пред обществеността какво мислят по делото и как си представят по-нататъшния ход на спора. Общественото мнение е велика сила и журналистите навсякъде са досадни, но в Америка те са по-нахални и от амбулантните търговци.

Пресконференцията изпълнява предназначението си. Изявлението, което на другия ден цитират всички вестници, е само още един влог в сметката на будещите възхищение характер и самодисциплина на полковник Абел. То допринася за още по-точната оценка на неговата личност, пред която сваля шапка и най-разлаялият се репортер. Дори и най-ревностният антикомунистически проповедник не се съмнява в това, че полковник Абел е истински мъж, който заслужава уважение.

Рудолф Иванович е сам, обстоятелствата са все срещу него. Седи в съдебната зала до своята масичка от сутрин до вечер, ден след ден и търпеливо слуша как чужди хора се опитват да измерят и преценят стойността на неговата дейност.

Най-после съдията Байърс дава сигнал за прекратяване на третата част от срещата, взема шапката си и отива на игрището за голф. Донован отива при семейството си. Съдебните заседатели също се връщат към своето всекидневие. Полковник Абел слиза в студената затворническа килия, където беседва само със собствените си мисли. И тъй като неговият живот все още не му принадлежи и полковникът съзнава това, както боецът на фронта, той не възразява. Напротив, тъкмо тези размишления му помагат да издържи. В края на краищата не се чувствува сам. Отдавна е тренирал волята си, чувствата си и настроенията си така, както това е възможно само у наблюдателния и интелигентен човек.

По време на процеса той получава няколко пъти морално удовлетворение за цялото това страдание. Звучи невероятно, но в свидетелските показания срещу агента на комунистическата система никой не казва нито една лоша дума срещу човека Абел. Напротив, някои свидетели от страна на обвинението говорят, сякаш са негови адвокати.

Прокурорът Томпсън смята, че ще се изперчи с още един коз. Това трябва да бъде младежът Алън Уинстън. Обвинението се надява, че той ще изиграе ролята на подведен младенец. Ала разпитът протича съвсем другояче.

Алън Уинстън произхожда от тъй нареченото добро семейство, баща му е собственик на текстилна фабрика, момчето е гледано като писано яйце. Винаги е разполагало с толкова пари, колкото е могло да похарчи. След матурата бащата го изпраща в университета, за да получи по-добро образование от него. Само че Алън е като чужд сред своите. И може би защото има всичко, което пожелае, започва да критикува еснафската домашна среда и все повече отправя идейни протести, смятайки, че са революционни. И един ден среща в парка нов приятел.

Емил Р. Голдфус е художник, и то не само по табелката на вратата на ателието в Овингтън Студио. Обича да е сред природата със скицник в ръка. Но тъй като от нюйоркската каменна пустиня е далеч до истинската гора, той се задоволява да поседи с молив и блок в Сентръл Парк. Запознали се на пейката, единият погледнал произведението на другия, заприказвали се и разбрали, че имат много общи интереси. И тъй Емил Голдфус и Алън Уинстън тръгват заедно по изложби и на концерти, срещат се в музеите и на вкусна вечеря, защото и двамата еднакво разбират и от изкуство, и от гозби. По вината Голдфус е по-добър, той винаги знае кое вино на какво върви.

Приятелите се разбират в много отношения. Художникът Голдфус е комунист, Алън кокетира със социализма, но все едно, полковник Абел дори и с намек не му разкрива своята мисия. При това са били навярно много близки приятели, защото Абел скрива в сейфа на Уинстън петнадесет хиляди долара. Това предполага пълно доверие. Сега Уинстън излиза пред съдебните заседатели и за голямо разочарование на представителите на обвинението казва най-хубави неща за художника Голдфус. Едва от вестниците научил, че той е всъщност полковник Абел.

Рудолф Иванович си подбирал приятелите. И другите двама свидетели са негови приятели и също хора на изкуството. Бърт Силвърман и Дейв Левин го посещавали в ателието, спорели с него за значението на изкуството, разисквали по философски проблеми, но не са се занимавали с политика. С Абел никога не говорели за такива неща.

Бърт Силвърман разочарова полковника. Когато бил в затвора в Тексас и нямал представа кога ще може да се види с човек отвън, Абел помолил писмено Силвърман да се погрижи за ателието и имуществото му, което оставил в Бруклин. Дори му писал да оцени картините и да постъпи съобразно с това положение. Осигурил му и официално заверено пълномощно, а това сигурно не е било лесно да се направи в затвора. Ала очевидно Бърт Силвърман се изплашил. Не се възползвал от правото, произтичащо от документ, заверен от властите в Хидалго Каунти в Тексас, а пред съда може би несъзнателно навредил на Абел. Той потвърждава идентичността на пишещата машина, позната му от ателието на Голдфус. Абел написал на нея една от компрометиращите информации, открита по-късно на микрофилмите. Преди известно време Бърт Силвърман си бил услужил с машината на Абел. И тъй „Ремингтън Портабъл“ №1 128 064 се превръща в доказателство срещу приятеля.

По време на обиска в стаята на Абел в хотел „Лейтам“ специалният експерт на ФБР, агент Уеб, намерил в кошчето за отпадъци изхвърлен молив. Направило му впечатление, че може още да се използва. Но тогава защо е в коша? Агентът започнал да го разглежда. Установил, че може да се отвие и че вътре е кух. После бръкнал с телче в кухината и на масата паднало свитъче от няколко микрофилма. На един кадър имало таблица с часовете за предаване с радиостанция, а на други шест — писма от съпругата и дъщерята на Абел.

Скъпи татко,

Ето вече почти три месеца, откакто не си с нас. И макар че в мащабите на вечността това не е продължителен период, на нас ни се струва безкрайно дълъг. Особено защото искаме да ти разкажем за толкова нови неща. Първо, най-необходимото: ще се омъжа. Моля те, не се стряскай, самата аз съм малко изненадана, но няма как и нищо не може да се промени…

Твоя Евелина

Журналистите престават да пишат, съдебните заседатели гледат в стената, няколко любопитни жени сред публиката са смаяни. Я вижте, комунистическото чудовище, разузнавачът, шпиониращ в Новия свят, поддържал най-обикновени човешки отношения. Има жена и дъщеря, а тя дори ще се омъжва. Все пак този полковник не ги е измамил с поведението си, наистина е обикновен човек. Знае какво е чувство, известно му е как трябва да се отнася един баща и е възпитал добре дъщеря си, щом му пише за сватбата си.

В момента той е свел глава малко повече отпреди и не рисува човечета. Отпуснатите едри ръце лежат върху блока. А очите, тези умни, разбиращи очи на разузнавач, които досега не са издали нито една мисъл, за пръв път позволяват да се надникне в душата му. И то само за миг, най-вече, когато адвокатът чете думите на съпругата на Абел Еля:

Скъпи мой,

Пак започва нашата безкрайна кореспонденция. Сигурно ще разбереш, че това не ми харесва особено. Колко по-приятно би било да седнем един срещу друг и да поприказваме. След заминаването ти положението ми се влоши сериозно: атеросклероза и високо кръвно налягане. Трябваше да лежа повече от два месеца и половина. Сега все пак нещо мога да върша, но нервите ми все още не са съвсем в ред. Лошо спя и не трябва да излизам още навън… Понякога гледам китарата ти и мечтая отново да те чуя да свириш на нея. Тогава ме обзема тъга… Целувам те и моля те, пази се.

Еля

У всеки американец живее романтичен герой. Поне насън той е носил „колтове“ и е нанасял силни удари с юмруци на неприятелите си. В киното се възхищава от своите „колеги“ професионалисти. В собствените си очи изглежда също така герой, когато крещи предупредителните лозунги срещу „червената опасност“. Така че разузнавачът е подходяща мишена за неговия мъжки гняв.

Но ето че съпругата му била болна вкъщи. Семейството му е получило ново жилище и трябва да се премества. Всеки знае какво значи да се пренасяш. Обикновеният човек, похапващ обедния си „хотдог“ в дръгстора, изведнъж съзнава, че този „червен дявол“ е всъщност също нещастен човек и има грижи като всеки друг. Нещо повече: когато иска да научи банални, но за неговия личен живот безкрайно важни дреболии, трябва да кореспондира чрез микрофилми! А когато иска да си запази няколкото писма, които са му двойно по-скъпи в този отшелнически живот, трябва да си измисли кух молив, да го направи и да ги скрие в него.

А сега всичко това слушат хора, на които са непознати неговите чувства, и те утре ще пишат на първите страници на вестниците безсмислици за неговото семейство. Но колкото и да е чудно, не пишат. Те също са под влияние на чутото. Всъщност не се отказват от професионалните си навици, но подхождат към читателя по друг начин. Съпругата на Абел значи не се чувствува зле в Съветския съюз, живее си с дъщерята, тя ще се премести с майка си в ново, по-голямо жилище, уикенда прекарват на вилата си извън града, вероятно имат и кола, и кой знае още какво, може дори и слугиня.

Обикновеният американец е като малко момче. Описанието на Абеловото съществувание му допада, защото е досущ като неговото. Вече няма чувството, че агентът от отвъдната страна е някакъв човешки изрод.

Съдебното дирене приключва, думата има защитникът. Донован става и отново обръща особено внимание на съдебните заседатели, че на подсъдимата скамейка не е нито комунизмът, нито Съветският съюз, а човекът Абел и съдът трябва да прецени дали е извършил деянието, в което го обвиняват.

Първо: какво казва обвинението? Естествено в първата точка то обвинява подсъдимия в заговор, затуй че бил предал информации, засягащи националната отбрана и атомната енергия. Това би било углавно престъпление. Питам ви, господа съдебни заседатели, а в речта си това ще правя често, какъв материал представи обвинението, засягащ националната сигурност или атомната тайна, като доказателство за такава дейност?

Когато вие и аз започнахме да се занимаваме с този процес, несъмнено очаквахме, че ще ни бъдат представени доказателства, че този човек се е добрал и е предал огромна военна тайна и секретни данни за атомните изследвания. Моля ви за едно: помислете какви и дали изобщо бяха представени тук доказателства през изтеклите две седмици.

Само в един случай за такова престъпление може да се наложи смъртно наказание: ако става въпрос за доказана конспирация, при която са предавани информации, засягащи мерките по отбраната и сигурността на страната. Това казва и обвинението, в това то обвинява моя клиент. Моля ви обаче за едно: помислете какви и дали изобщо бяха представени доказателства в този смисъл.

И преди с вас да разгледаме отново доказателствения материал, бих искал да апелирам към вашия здрав разум: какъв всъщност материал имаме тук срещу човека Абел? Какъв човек всъщност е нашият подсъдим? Моля ви, сравнете своите впечатления и факти за него с това, което научихте за двамата коронни свидетели, които свидетелствуваха срещу него пред настоящия съдебен състав.

Да си представим за миг, просто да предположим за миг, че Абел е наистина такъв, какъвто го рисува обвинението. Да допуснем, че е такъв. Това значи, че той е служил на родината си на отговорен пост. На такива важни позиции нашите военни органи изпращат само най-смелите, най-интелигентните мъже, с каквито разполагаме.

В процеса дадоха свидетелски показания американци. Познавали са полковник Абел по времето, когато е живял сред тях като един от тях. И макар че обвинението ги бе призовало по съвсем други съображения, те до един говориха за добрите качества на подсъдимия. Спомняте ли си какво казаха тези хора? Вчера следобед чухме съдържанието на писмата на близките му. Писмата говорят сами за себе си. Ще бъде излишно да ги цитирам отново. Обрисуваха ни портрета на един обичан съпруг и баща, примерен глава на семейството, такъв, какъвто е съпругът в нашите американски условия.

Ето тук стои — все още при предположение, че това е истина — един действително мъжествен човек. Служил е на родината си на изключително опасен пост и миролюбиво е живял сред нас години наред. За сметка на това имахме възможност да се запознаем с други, които трябваше да дадат показания като свидетели, а говореха по-скоро като негови обвинители. Хейханен: човек, за когото може да се каже само едно — предател. Отначало за него се говореше като за човек, „преминал на Запад“. Може би си представяхте човек с високи идеали, който е решил „да предпочете свободата“, и тъй нататък. Но вие се уверихте какъв е в действителност: авантюрист, ренегат, лъжец, престъпник. Вървейки по неговите стъпки, се яви пред съда единственият в американската история военнослужещ, който, доколкото ми е известно, е признал, че е продал родината си за пари. Ето така изглеждат двамата главни свидетели срещу подсъдимия.

Но нека погледнем по-отблизо човека, който твърди, че се казва Рейно Хейханен. Ако е истина това, което казва обвинението, значи, че са го научили да живее двойствен живот. Следователно трябвало е да бъде обучен лъжец, на когото Русия е плащала, за да живее двойствен живот. А сега, най-после чухте това сами, а и той без колебание го призна, сега за същото му плаща нашето правителство!

Яви се пред този форум поради съвсем ясни подбуди. Всички знаем какви. Заяви, че е използвал фантастични комуникативни методи. Понякога, както сам каза, използвал тайници, кухи болтове и подобен реквизит. По такъв начин уж бил поддържал връзка с подсъдимия. Но почти минута по-късно заяви, че се е срещал с него редовно веднъж в седмицата и пътувал с него цели часове с кола. Но какъв е тогава смисълът на тези мелодраматични и детински комуникативни методи? Нали е могъл всичко лично да му каже или предаде!

По-нататък заяви, този път без връзка с Абел, че тези сложни методи бил използвал за поддържане на връзка с мнима и анонимна група хора без имена и без лица, който посочи само като „советчики“, и не е в състояние да ги идентифицира нито по име, нито по звание, нито по какъвто и да е друг начин.

Както знаете, Хейханен е бил воден за ръка по пътя през стотиците страници свидетелски показания, в които говори за дейността си. Подчертавам: буквално воден. Разказваше случай, който може да се характеризира като добре научена легенда. Два пъти му бе зададен въпросът, защо е дошъл в Америка. Първия път отговори: „За да помагам на Марк в шпионската дейност“. На въпроса, какви сведения е трябвало да събира, отговорът му прозвуча като ехо на изречението, съдържащо се в Наказателния кодекс: „Такива, които се отнасят до националната сигурност на Съединените щати“.

Освен тези съмнителни следи, по които ни насочи най-презреният от всички свидетели, стояли тук на свидетелската банка, освен тези несигурни следи не съществува нито едно доказателство за това, че е ставало въпрос за информации, отнасящи се до националната сигурност или до тайната на атомната енергия. Такива доказателства просто не съществуват. Ето на такова свидетелско показание трябва да се опирате, когато ще решавате съдбата на този човек.

Да се опитаме още веднъж да проследим действията, за които Хейханен твърди, че са били част от конспиративната дейност. Отишъл в Колорадо, където трябвало да намери човека, когото и до ден-днешен не е намерил. Заминал за Атлантик Сити, за да потърси друг, и също не изпълнил задачата. Пътувал до Куинси в Масачузетс, за да издири следващия, и до ден-днешен не знае дали е намерил този, когото трябва. Твърди, че е получил заповед да си уреди фотоателие, което да служи за прикритие, но изобщо не е правил опит за това. Трябвало да научи морзовата азбука, но и през ум не му е минало да се залови с нея.

За вас е важно да разберете, че не ще помогнете на родината и не ще допринесете за победата в борбата, ако осъдите подсъдимия въз основа на недостатъчни доказателства. Моля ви, когато изслушате изводите на прокурора и съдията, когато се съветвате, поставете си въпроса: „Къде е или къде е била информацията, отнасяща се до сигурността на Съединените щати? Благодаря ви, дами и господа“.

Защитникът Донован въздъхва дълбоко и сяда. Опитът му е достатъчно голям, за да прецени кога, кое и как ще въздействува върху съдебните заседатели. Същевременно обаче съзнава силата на натиска на общественото мнение и правителствените кръгове. В подобни случаи гладиаторът не се появява на арената, за да запази или да загуби живота си с чест. Понякога съдбата му зависи от това, на коя страна ще се наклонят везните.

Прокурорът Томпкинс сипе гръм и мълнии, както го изисква законът на неговия занаят. Прехвърля върху подсъдимия каквото може, подозира го в най-лошото и провъзгласява свидетелските показания на двамата предатели за божия истина, която ще спаси нацията, тъй като ще позволи на правосъдието да избави обществото от тайните агенти, подкопаващи сигурността на Съединените щати.

Прокурорът жонглира с познатите реквизити, кухи болтове и тайници в Проспект Парк, позовава се на показанията на непоправимия пияница Хейханен и на изменника Роудс, просто стои в другата половина на игрището и казва на бялото черно:

— Позволете ми да кажа още нещо за поведението на подсъдимия. Не зная някой да го е познавал под името Рудолф Абел. Познавали са го под името Голдфус, Марк, Мартин Колинс, но никой от познатите му или сътрудниците му не е знаел, че се казва Рудолф Абел. Мисля, че поведението му може да се нарече вероломно, поведение, което е трябвало да обърква, поведение, което доказва, че е обигран професионален агент, трениран разузнавач. Действува като специално в секретната служба, като истински професионалист. И не забравяйте, моля: този човек сам е избрал своя път в живота. Добре познава правилата на играта. Неговото семейство ги знае също. Пълнолетната му дъщеря също. Ето защо той не може да претендира за съчувствие от наша страна.

Томпкинс сипе гръм и мълнии петдесет и една минути и от всяка дума се подразбира, че не говори само от свое име. Но думите му падат на място. Умее да поднесе обвинителната реч и предварително да прецени на кого какво ще хареса. Успешна пледоария на преуспяващ прокурор. Краят на речта е и е крайно време за вечеря.

Ето вече съдията Байърс се покланя.

— За днес това е всичко. Довиждане, дами и господа. Ще продължим утре сутринта.

По-късно защитникът на полковник Абел си спомня за онзи следобед, когато практически приключва процесът „Съединените щати срещу Рудолф Иванович Абел“. Излязъл от съдебната палата, следобедното слънце още светело, пейките в парка били заети. Минал по тротоара покрай Овингтън Студио. В жилищната сграда с номер 252 на Фултън Стрийт вече ги нямало табелките на вратата на двамата художници — колеги на Абел. Имената Силвърман и Левин изчезнали. Общественото мнение изиграло ролята си.