Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (14)

12

Близките му мислели, че от него ще стане лекар и никому дори и през ум не минавало, че ще изостави следването и ще стане спасител. И ето го сега, ходи насам-натам с бяла фланелка на гърдите с герба на плавалнята в Джонсън Сити в Тенеси и важничи, защото очите на момичетата са все в него.

За бащата било истинско разочарование — той искал синът му да стане големец. На него самия не му провървяло в живота. Копаел въглища в Кентъки, едва се измъкнал от една злополука в мината, преселил се със семейството си в малко имение в Паунд в щата Вирджиния, но и там нямал успех и потърсил друг занаят. В Нортън открил обущарница за поправка на обувки и правел всичко, каквото можел, само и само четирите му дъщери и единственият му син да доживеят по-добри времена.

Бащата Оливър знаел какво иска, а неговият син Франсис Гари Пауърс гледал другояче на живота. Той не бил бойко, а по-скоро боязливо и мълчаливо момче. Завършил Грънди Хай Скул със среден успех, а след като цели четири години слушал лекции в Милиган Колидж в Тенеси, близките помислили, че битката е спечелена. През петдесет и първа година издържал изпитите, но зарязал следването и си намерил работа в плавалнята. Намъкнал белите панталони и раираната фланелка и започнал да учи момчетата да плуват.

Съучениците му казват, че бил голям чудак. Никой никога не го бил виждал с момиче, никога не бил извършил нещо необикновено добро, нито пък необикновена лудория, не се отличавал дори в спорта, не играел карти и не късал крилцата на пеперуди. А в плавалнята издържал само до края на сезона. После подал молба за постъпване в авиацията.

Изглежда, че летенето се превръща в негова единствена истинска страст. По-късно се говорело, че копнеел за приключения във въздуха още от четиринадесетгодишна възраст, когато за пръв път срещу два долара се бил качил в стар самолет и се издигнал с пилота на туристическите полети за половин час над Принстаун. От този момент бил се заглеждал във всеки самолет, появил се над главата му.

Има добро основно образование, интелигентен е, обича да лети, следователно му се дава зелена улица във военната кариера. Гари Пауърс пилотира реактивни изтребители в Търнър Фийлд, тоест военната база на специално подразделение от американската авиация Стратеджик Еър Команд, недалеч от град Олбъни в щата Джорджия, и още през 1954 година носи пагони на старши лейтенант от авиацията. На всяко първо число на месеца получава в плик по седемстотин долара. Чувствува се добре и всички, които го познават, лесно биха предвидили, че от него ще излезе безупречен офицер от авиацията, който не знае нищо друго, освен задълженията си и ще издържи в униформата до пенсия.

Наричала се Барбара, била красива и живеела с овдовялата си майка в недалечния Милиджвил. Харесал я от пръв поглед. Дори и не предполагал, че Барбара Браун ще промени живота му. Плахостта на Гари мигновено изчезнала пред осемнадесетгодишната девойка с южен чар и вече очаквал с радост не само всеки следващ полет, но и срещите си с нея. Госпожа Браун не би могла да има нищо против старши лейтенант Пауърс, младежът й се понравил, съгласила се и след няколко месеца младите се оженили.

Барбара Браун станала Барбара Пауърс, а Гари Пауърс станал съвсем друг човек. Дори решава да захвърли гащеризона — през 1956 година му изтичал договорът, та решил да напусне.

Приблизително по времето, когато Хейханен се преселва със светлокосата си финландка в Нюарк, повишават подполковник Абел в полковник и му съобщават, че получава шестмесечен отпуск. Както е известно от процеса, художникът Емил Голдфус заминава през Париж и Виена за родината си на десети юни 1955 година. В началото на 1956 година се завръща на поста си в САЩ. Без да предполага, тъкмо в този момент в неговия живот настъпва съдбоносен поврат. Далеч от него Гари Пауърс също се изправя пред своя житейски кръстопът и нито той, нито Абел не подозират нищо за съществуването на другия и едва ли биха предполагали до каква степен техните съдби ще бъдат взаимно свързани.

Полковник Абел започва да търси своя не справил се агент, Хейханен, който трябвало да си уреди, а не си уредил фотоателие в Нюарк. Гари Пауърс си казвал, че трябва да се отърве от военната дресировка, копнеел само за спокоен семеен живот с Барбара, която много обичал, казал „сбогом“ на армията и си измислил план за щастието. Ще си отвори бензиностанция, ще натрупа пари и после ще си купи някъде къщичка.

Американската свобода на инициативата има плюсове и минуси. Който иска да предприеме бизнес, се нуждае преди всичко от капитал, защото, както е известно, в страната на неограничените възможности само парите правят пари. Гари Пауърс нямал нищо, освен смелост, а неговата съпруга само хубава фигура и пленителна усмивка. Двете заедно били голям капитал за живота, но не достатъчно голям за частна инициатива. На младите съпрузи не им останало нищо друго, освен да преглътнат горчивия хап, който им поднесла съдбата, и да се откажат от мечтите си.

Гари Пауърс се подготвил, казал си, че умее да пилотира самолет, а това винаги е бил добре платен джъб^[1] и започва да търси работа за пилот към частните авиокомпании. Безуспешно. Бил само на двадесет и седем години, а му казвали, че е твърде стар за такава работа.

Спомняйки си за това по-късно, Гари казвал на Барбара, че всяко зло е за добро. Нали си имал късмет, намерил работа, на пръв поглед по-изгодна от всички останали. Авиационният завод на фирмата „Локхийд“ в Бърбанк в Калифорния търсел летци изпитатели. Отишъл там и се представил. Говорили за програмата за техническия прогрес, за новите типове самолети, за изпитанията, за безпрекословната дисциплина, а и за заплатата, която се сторила на Гари направо фантастична.

— Попълнете тези въпросници, донесете ги, а после елате лично за отговора. Не телефонирайте…!

През май 1956 година подписва договор за две години. Условията за работа били по-специални. На никого, дори и на собствената си съпруга, не трябвало да казва нито дума за своята странна служба. Тържествено обещал да не издава и най-малката информация за дейността на разузнавателната организация ЦРУ и взел под внимание факта, че при нарушение на забраната може да бъде осъден до десет години затвор и глоба до десет хиляди долара. Гари Пауърс обещал, подписал и си тръгнал към дома. Та нали такова събитие заслужава да се отпразнува!

Веднага щом започне да изпълнява тайната задача, ще получава две хиляди и петстотин долара месечно, от които хиляда и петстотин на ръка, а хиляда ще му бъдат внасяни на сметка. Тях ще получи след изпълнението на цялостната задача. Разумна мярка, поне няма да се затруднява с толкова пари наведнъж. Може да привлече вниманието на хората, може да започне да харчи прекомерно много.

— Добре, но какво всъщност ще върша?

— Общо взето, нищо.

— Как да го разбирам? Все пак за нищо няма да ми плащате!

— Пауърс, от време на време ще прелетите със специален самолет покрай съветската граница. Разбирате ли? Разходка при хубаво време. Ще разполагате с апаратура, която вместо вас ще разкрива техните радари.

— И да се записват на магнетофонна лента сигналите?

— Точно така, Пауърс, късите вълни.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко. Разходка горе по небето, и то толкова високо, че никой на света не ще може нито да ви види, нито да ви чуе.

— Това значи, че трябва да бъда с кислороден апарат, нали?

— Разбира се, Пауърс. На височина тридесет хиляди метра едва ли бихте могли да дишате без него.

— Навярно е нещо специално.

— Всичко ще научите в Невада.

— Там ли ще летя?

— Следващата седмина ще постъпите в Уотъртаун Страйп.

— Слушам.

— Още нещо, Пауърс. В Невада ще носите името Палмър. За по-сигурно. И тъй, Палмър. Пожелаваме ви успех, Пауърс!

Трябваше да бъдат свалени петстотин тъй наречени метеорологични балони, пускани от Запад на Изток, преди настанилите се в Европа американци да разберат, че това е нерентабилно начинание, и да спрат да ги пускат. В нито един не се намери метеорологична апаратура, а автоматични камери с експонирани филмови ленти и на тях снимки от съветска територия и от територията на другите социалистически държави. Размениха се няколко остри ноти и Вашингтон се опита да обясни на света, че това били най-миролюбиви опити: искали да установят въздушните течения, атмосферното налягане, ставало въпрос за сигурността на въздушния транспорт, а не за това, което някои си мислели на Изток.

Днес тези балони, един от които стана причина за самолетна катастрофа и на чехословашка територия, се намират в музеите и посетителите ги разглеждат с усмивка на уста. Причината да бъде преустановено пускането на тези смутители на мира тогава бе друга и все още неизвестна на обществеността. Американците бяха открили нов начин за въздушен шпионаж — по-ефикасен, по-безопасен, по-удобен, с гарантиран резултат, независим от случайността. Гари Пауърс и още няколко други младежи, посветени в тайната, знаеха за какво става въпрос. Обучаваха ги в специални курсове, за да не се налага дълго да чакат във Вашингтон.

След 1945 година съветските гранични радарни станции регистрираха стотици незаконни прелитания над държавната граница. Чужди летци се шляеха покрай въображаемата въздушна ограда и се опитваха да надникнат през нея. Понякога съзираха нещо и заслужаваха за това награда, друг път отиваха доста далеч и получаваха заслуженото. Виновникът катапултираше, спускаше се с парашут на съветска територия и когато започваха да го разпитват, заявяваше:

— Съжалявам, навярно съм се заблудил. Или може би причината е въздушното течение. Изведнъж ме повлече и понесе чак тук. Не, в никакъв случай това не влизаше в плана ми…

Понякога следваше нота и малко или много извинителен отговор.

Това бе игра на криеница с международно участие. И двете страни знаеха много добре за какво всъщност става въпрос. Съветският съюз разполагаше с информирани наблюдатели. И така в Москва се знаеше, че на жаргона на американските летци това въздушно надзъртане през оградата на съседите се наричаше „спуфинг“^[2].

Рано или късно всяка мерзост се разкрива. Играта на „спуфинг“ завърши с реми, след като двама студенти от Оксфордския университет разкриха тайната. Пол Томсън и Уилям Милър служили до 1955 г. във флотата и според спомените им явно участвували в такива полети. Писали за тях в своето университетско списание „Изиз“. И ето че черно на бяло всичко излязло наяве. Съгласно с Офишъл Сикрет Акт, тоест нещо като закон за държавната тайна, осъдили момчетата, но с това само прибавили към тяхното неофициално съобщение служебен печат и по съдебен път доказали това, което момчетата твърдели без доказателства.

Американската разузнавателна служба се оказа в незавидно положение. Господата от Пентагона искаха да знаят всичко за евентуалните въздушни цели на съветска територия и ЦРУ загуби последния си шанс да научи нещо по-точно за тях. Американските летци можеха да бъдат сигурни, че от този момент съветските зенитчици щяха доста точно да ги вземат на мушка.

Самолетът „Ютилити-2“ се появява точно навреме. Господин Джонсън е в съюз с генералите; та нали именно те са негови клиенти. И тъй достатъчна била една дума и ръководството на ЦРУ вече потривало доволно ръце.

Решението се взема незабавно, но едва след година се извършва първият разузнавателен полет над територията на Съветския съюз. После тайните полети продължават почти четири години, с по-голям или по-малък успех. Господата от ЦРУ получават публична похвала и на бюрата на стратезите започват да се появяват снимки на съветски летища, стартови комплекси, укрития за подводници и за специални оръжия.

Тогавашният министър на отбраната на САЩ Томас С. Гейтс заявява:

„По такъв начин можахме да надникнем във важни военни съоръжения и военна продукция. Получихме представа за проблемите на подготовката, за съвременното състояние и разположение на войсковите части. Искам да кажа, че едва сега успяхме да разкрием тяхната истинска военна мощ и стигнахме до извода, че са подготвени за война по-добре, отколкото те самите признават.“

Може да остане неразкрит някой шпионин, който е с документи на чуждо име и когото никой не познава. Но е немислимо да остане незабелязано набиващо се в очите поделение с чудновато изглеждащи самолети, живеещо встрани от нормалния живот на всяка авиобаза, на която се появи, и чиито екипажи имат наистина особени привилегии, но и особени задължения, за които не трябва да се споменава нито дума.

Проектът за разузнавателни полети над територията на Съветския съюз трябвало да получи правдоподобно прикритие. И тъй ЦРУ отива на заден план, на осветената рампа се появява организацията с дългото наименование Нешънъл Адвайзори Комити фор Аеронотикс — НАКА. Военната авиация купила от „Локхийд“ самолета „Ютилнти-2“ и го подарила на тази организация. А нейната задача била да се грижи за прогнозата за времето и за метеорологичните проучвания за целите на въздушния транспорт. И става така, че на бетонната площадка на военното летище в Уотъртаун Страйп се появили три самолета, които трябвало да помагат при определяне на прогнозата за времето. И за да не възникнат съмнения за мисията на пилотите, те наистина стартирали и извършвали редовни метеорологични полети и НАКА публикувала в специализирания печат резултатите от техните наблюдения. Ставало въпрос наистина за ценни метеорологични тестове и резултатите от тях допринесли за напредъка в тази област.

В научните кръгове започнали да говорят с признание за изследователската ценност на полетите и затова НАКА решила да разшири своята дейност и на европейска територия. Без да крият много, създали още две бази за самолетите „Ютилити-2“ — едната в Лейкънхийт — Англия, а другата във Висбаден — Западна Германия. За тях се говорело и пишело. За другите две обаче не се говорело, а те били тъкмо онези, на които било заложило ЦРУ. Турската база Инджирлик и японската Ацуги. На тези две тайни летища били изпратени самолети, вече усъвършенствуван вариант. Впрочем аварийността на самолетите „Ютилити-2“ по време на изпитанията била неприятно висока. Това се разбира едва след отзвучаването на аферата.

Още първата година катастрофирали трима от седемте летци изпитатели. Най-напред Еверет над Аризона, после недалеч от Кайзерслаутерн — Хауард Кеъри, а скоро след това загива Робърт Сийкър над Невадската пустиня. И още един умира в болница, защото получава увреждане на мозъка, след като на височина тридесет хиляди метра останал без достатъчно кислород.

Пауърс не знаел какъв път го чака. Но конструкторите вече знаели. Те получили задача да подобрят няколко машини, да увеличат техния радиус на действие на повече от пет хиляди километра при височина на полета двадесет-тридесет километра. „Ютилити-2“ получава по-мощен двигател „Прат енд Уитни Дж 75“ и бил по-усъвършенствуван технически. В някои машини били монтирани още специални съоръжения, които решително не спадали към обикновеното оборудване на самолетите, определени за метеорологично проучване на горните слоеве на атмосферата.

Преди всичко това бил механизмът, който след катапултирането на пилота трябвало да унищожи самолета във въздуха, за да не остане никаква следа. Освен това „Ютилити-2“ имал на борда си магнетофон с висока чувствителност, който автоматично записвал излъчванията на радиолокационните станции, и най-после, за разлика от предишните типове на таблото пред пилота имало бутон, след натискането на който се задействувала автоматична система от осем кинокамери, които снимали всяка педя земя под себе си. Пилотът нямал грижа за тях, защото ги управлявал робот.

 

 

Полковник Абел бе осъден, защитникът обжалва и затворникът прекарваше дните и нощите си в затвора за следствени на Уест Стрийт. Може би агентите на ФБР все още са се надявали, че полковникът ще размисли и ще приеме предложението им за сътрудничество, затова искали да им бъде под ръка. Абел нямал навика да говори без нужда, говорел винаги само делово, а за личните си работи мълчал. Защитникът Донован научава за съпругата и за двадесет и седем годишната му дъщеря от писмата, които представило обвинението.

Съветският разузнавач изпитвал дълбоки чувства към съпругата и дъщеря си, далеч от които е трябвало да живее цели десетилетия. А и Барбара Пауърс не искала нищо друго, освен да може доволно и спокойно да живее рамо до рамо с мъжа си. След командироването му в Турция не мислела за нищо друго, освен за това, как да се добере по-близо до него. Полковник Абел избрал единствения възможен начин за връзка със семейството си — помолил да му разрешат да кореспондира със съпругата си. На всеки друг затворник това би разрешил вероятно директорът на затвора. Но Абел бил необикновен затворник, дори твърде необикновен пленник, за когото се правели изключения само с цел да се засили надзорът. Около писмата на задържания разузнавач се разиграва голяма игра, в която се включват и влиятелни личности.

Защитникът Донован трябвало да замине от Ню Йорк за Вашингтон, да се яви при шефа на ЦРУ Алън Дълес и да преговаря с него и с неговия юрисконсулт Лари Хустън. След съвещанието директорът на ЦРУ дал съгласието си пленникът да кореспондира със семейството си чрез съветското посолство във Вашингтон. Естествено копие от всяко писмо трябвало да се изпраща за сведение на американското Министерство на правосъдието и на ръководството на ЦРУ.

В сравнение с Рудолф Иванович Абел, затворен в обща килия с един от най-големите гангстери и изнудвачи Сквиланте, когото укротил и учел френски, и едва получил право да пише на жена си, Барбара Пауърс имала далеч по-големи възможности за връзка с мъжа си. Приготвила куфарите си, заминала за Европа и си намерила работа като секретарка в едно американско авиоподеление в Гърция. После се обадила по телефона в Турция:

— Ало, Гари, аз съм вече тук, можеш ли да дойдеш в неделя?

Гари Пауърс наистина получава разрешение от командира си веднъж или два пъти месечно да посещава с куриерски самолет жена си в Гърция.

Първата загадъчна мисия на Пауърс продължила година и четири месеца. За да бъдат спазени всички правила на находчивата дискретност, Гари Пауърс живял и летял под името Палмър. После положил зрелостен изпит: трябвало да прелети на голяма височина Тексас и Калифорния и да използва всички чувствителни механизми за разкриване на радиолокационните радиосигнали. Издържал с отличен. Шефовете решили да го изпратят в базата Инджирлик.

Гари Пауърс обичал жена си и не можел да понесе мисълта за по-дълга раздяла. И когато трябвало да поднови двегодишния си договор, успял да склони командира си.

— Пауърс, аз размислих и се посъветвах по въпроса. Можете да съобщите на жена си да се премести.

— Направо тук ли?

— Да не прекаляваме. Ще живеете в града. В предградието разполагаме с няколко вилички, ще ви дадем вила.

— Чудесно, това наистина е чудесно…!

Имал чувството, че е на седмото небе, а те били заинтересувани от това да се чувствува така, тъй като по отношение на него кроели свои планове.

Полковник Абел също постига целта си. Разрешават му да кореспондира със семейството си. Една приятна промяна в сивия живот на пленника. И за да не се радва много, скоро след това пристига не тъй радостна вест. Директорът на затвора Кримски съобщава на Абел, че ще го преместят в затвора в Атланта.

Атланта е на юг и доста далеч от Ню Йорк. Това е неблагоприятно. Донован е единственият посредник на полковник Абел за връзка със свободния свят. Сега загубва връзката, и то тъкмо в момента, когато иска да извоюва поне малко смекчение на суровата присъда на нюйоркския съд. В Атланта ще бъде сам, а това не е приятно чувство, не ще има с кого да лелее мечти, да гради планове за промъкване през лабиринта на съдебните коварства и от студената затворническа сянка да излезе на ярко слънце.

Разузнавачът Абел умее да понася неблагоприятното стечение на обстоятелствата, при всяко положение запазва хладнокръвие и тъй като разбира, че не ще се види скоро със защитника си, той го моли да състави завещанието му. И то веднага, на място, при посещението му в затвора на Уест Стрийт. В случай че умре в затвора, да го кремират, пепелта и цялото му лично имущество да изпратят на семейството му. Подпис, двама свидетели — надзиратели, които в момента са дежурни.

„Животът на тайния агент — писа по-късно защитникът му Донован под впечатлението на това събитие — едва ли е за обикновен човек. Когато постига успехи в професията си, никой не му обръща внимание, когато се провали, хората злословят по негов адрес, а ако го заловят, може да изпраща и да получава само цензурирани писма, чужд човек написва завещанието му и той трябва да се подготви да умре в чужда, неприятелска страна.“

Преместват Рудолф Иванович Абел и сменят табелката на вратата. Затворник №8816, пощенски код ПМБ Атланта 15, Джорджия.

 

 

Цензорът У. Е. Буш проверява всяка дума, която написва или прочита. Адресатът има право да прочете писмото едва след подпечатването му от цензурата.

Гари Пауърс се премества почти по същото време. От уютната виличка, построена от червени тухли, се настанява направо в каравана на базата Инджирлик. Може би е било по-добре от гледна точка на готовността — Адана все пак е далеч? Или може би за да им бъде денем и нощем пред очите? Караваната на Пауърс е луксозно обзаведена, с номер 1356 и с прозорци с изглед към планината Тавър. Гари и Барбара са доволни и нищо друго не желаят, освен да бъдат заедно.

Пилотът на самолета с цвят на щука нямал много грижи, той изкарвал повече от всеки друг и не можел да се оплаче, че му е тежка работата. Щом дойдел редът му, сядал в самолета, летял покрай съветската граница и вечерта се завръщал. В караваната го чакала съпругата, приготвила вече вечерята, и нито на него, нито на нея и през ум не им минавало за опасността на тази професия.

След като приключи аферата, журналистите се опитаха да намерят отговор на въпроса, дали Барбара Пауърс е знаела за опасната мисия на съпруга си. В договора на всеки летец имало точка, съгласно с която му се забранявало да разкрива истинската си мисия. Но какво ли са си мислели съпругите на летците, след като са живеели с тях непосредствено на летището и са знаели точно кога техните съпрузи излитат и кога се връщат? В крайна сметка сигурно са забелязвали и странно изглеждащите им самолети.

Барбара Пауърс заяви пред журналистите, че била убедена, както и останалите жени в колонията от каравани, че съпругът й служи в специално поделение, което има грижата да транспортира учебни реактивни самолети Т-33 във ФРГ, изпращани там на основен ремонт. Скоростта на самолетите явно била удивителна, след като у никого не будел съмнение фактът, че съпрузите се връщат от дългата разходка Турция-адна Германия-Турция още същия ден.

Съдът от втора инстанция отхвърля молбата за обжалване и потвърждава присъдата. Въпреки това полковник Абел не губи надежда и заедно със защитника изготвя молба до Върховния съд на Съединените щати. Той по-късно разрешава да се възобнови процесът, макар и само по въпроса за незаконния подход при арестуването на полковник Абел и противозаконния обиск на квартирата му. Жалка надежда, но все пак надежда.

По времето, когато някои американски списания отново писаха за случая Абел, в далечен край Гари Пауърс се подготвя за дълъг път, който трябвало да бъде една от генералните репетиции за бъдещия полет.

„Възлагам ви следната задача. Излитане от летище Инджирлик, кацане на базата Бодьо. Ориентири: Атина, Рим, Франкфурт и Ставангер. Излитане в шест часа и тридесет минути.“

Гари Пауърс се качва на самолета и потегля на път, чийто единствен смисъл е пилотът да изпробва маньовъра на кацане на военното летище недалеч от норвежкото рибарско селище Бодьо. Пауърс изпълнява задачата, без да подозира, че по този начин е издържал един от изпитите за бъдещата мисия.

Дори и при следващия полет от Инджирлик до Бодьо не го карали да мине през Съветския съюз, тъй като изпълнявал ролята на близнак. Впрочем ЦРУ скроило хитър план, може би за да обърка радарните станции покрай съветските граници или за да подготви почвата за алиби, в случай че противовъздушната отбрана открие самолета. И тъй от базата Инджирлик излетели едновременно два самолета „Ютилити-2“. До Пешавар в Пакистан летели един до друг. Там пилотите се разделили. Единият поел през Съветския съюз към Бодьо, а другият трябвало да отвлече вниманието с обикновения си полет покрай съветската граница, изпълнявайки сякаш метеорологична задача. Пауърс изпълнил ролята на двойник. Успешно. Вечерта се върнал при съпругата си.

Но камуфлажът на полетите от операцията „Оувърфлайт“, както американската разузнавателна служба нарече този шпионски поход, не бе чак дотам добър, както го представяха началниците. Гари Пауърс и неговите другари разбират това в момента, когато се сдобиват с особен сребърен долар. По-късно Гари Пауърс разказва за този случай следното:

„Скоро след като в нашите самолети Ю-2 монтираха апаратура за предизвикване на смущения, които трябваше да ни предпазват от разкриване от радарните станции, нашият офицер от разведката ни съобщи друга новост. Не разбрахме за какво става дума. Изглеждаше, като че ли ни дават сувенир — медальон за щастие. Това бе обикновен сребърен долар с халкичка на края.

Добре се забавляваше офицерът от разузнаването, като ни гледаше как напразно си блъскаме главата, за да разберем какво е това. Той отвинти халкичката и ние видяхме, че доларът е кух и халкичката е в края на някаква безопасна игла. Но и тя не бе обикновена. Когато я разгледахме отблизо, видяхме, че прилича на калъфче, в което пък имаше тънка игла с набразден връх. Браздите бяха запълнени с някакво кафяво лепкаво вещество.“

Попитали и инструкторът по разузнаването им обяснил, че кафявото вещество е силна отрова — кураре. До този момент те носели не тъй ефикасна отрова — цианид, и тъй като техническият прогрес навлизал навсякъде, то сега, дали им харесвало или не, щели да носят елегантен и практичен сребърен долар и кой както искал, така да го използва. Но дори и това хигиенично средство за самоубийство не допринесло за по-голямата увереност на пилотите. Тяхното нервно напрежение нараствало с всеки изминал ден. Всички впрочем мислели тъкмо за това, което според указанията на военния психолог не трябвало да мислят. И един ден Гари Пауърс не издържал и попитал.

Операция „Оувърфлайт“ беше в ход вече почти четири години, но никой никога не бе говорил с нас за мерките при евентуална авария. Причината за една несполука невинаги може да бъде тъкмо ракетата. Понякога е достатъчно да се разхлаби винт и да се наложи самолетът да кацне принудително.

Сребърният долар бе добър повод да се поведе разговор за евентуални аварии и аз вярвах, че най-после някой ще запита за това. Всички мълчаха. Знаех, че трябва отново да започнем полетите, и реших да поговоря с офицера от разузнаването. Попитах го:

— Какво трябва да правим, ако се случи нещо? Ами ако някой от нас трябва да кацне принудително в Русия? Тя е неимоверно голяма страна и границата може да остане дяволски далеч. Имаме ли там хора, с които можем да се свържем? Ще ни дадете ли някои имена и адреси?

— Не можем.

Не ми беше приятно, но го разбирах. Ако имаме в Русия агенти, а аз вярвах, че имаме, то щяхме лесно да ги компрометираме, като носим техните имена и адреси. Затова попитах:

— Разбирам. А ако се случи най-лошото? Самолетът кацне и ние попаднем в ръцете им. Какво трябва да им кажем? За кои неща имаме право да говорим?

— Можете да им кажете направо истината. Цялата истина. Все едно, ще я измъкнат от вас — отговори той.

Знаехме, че през май в Париж щеше да се състои срещата на високо равнище. Разговаряхме за нея и се надявахме, че ще бъде постигнат резултат при преговорите. Но не хранехме кой знае какви надежди. Това бе само една от темите, които ни интересуваха. Разговаряхме също така за победата на Джон Ф. Кенеди над Хюбърт Хъмфри в първия кръг в Уисконсин, за посещението на Дьо Гол в Съединените щати и за пускането на навигационен спътник от Кейп Канаверал. Не го свързвахме с нашата работа, нито с внезапното увеличаване броя на полетите.

Обяснявахме си това посвоему. Никой нищо не бе ни казвал, но смятахме или по-скоро имахме чувството, че разузнаването е получило информация, че руснаците в най-скоро време ще имат дистанционно управляеми ракети, и затова в последния момент се опитва да събере колкото се може повече информация.

Не зная дали предположението ни беше правилно или не, но ние живеехме в непрекъснато нервно напрежение, макар че първият полет на девети април мина гладко, както и предишните.

Така или иначе нямахме причина да се съмняваме, че моят полет, планиран за края на месеца, ще бъде по-различен от другите. Все пак имаше известна промяна в плана и трябваше да се съсредоточим повече върху този полет. За пръв път трябваше да се опитаме да прелетим пряко Съветския съюз. Трябваше да летя от пакистанския град Пешавар по линия, дълга 3800 мили, чак до Бодьо в Норвегия.

Преди това летяхме по друго трасе. Но не за да спестим гориво. Причината беше друга. Когато например самолетът излита от една база и каца на друга, нужни са два обучени състава на наземен персонал, а два състава наземен персонал означава двойна подготовка и също така двойна опасност от разкриване. Този път обаче прецениха, че можем да си позволим това. Ще навлезем по-надълбоко в руското въздушно пространство и ще снимаме нови, необхванати обекти.

Защитникът Донован получава първия хонорар. Изпраща го Хелене Абел с банков превод от Лайпциг. Скоро след това получава и писмо от Германската демократична република. Подател: адвокатът Волфганг Фогел, Берлин — Фридрихсфелде.

Уважаеми господин колега,

Госпожа Хелене Абел от Германската демократична република ме помоли да застъпвам нейните интереси. Една от моите задачи е да установя писмен контакт с Вас. Ето защо си позволявам да Ви помоля в бъдеще да изпращате Вашите съобщения на моя адрес…

В този момент се решава финансовата страна на случая, но в бъдещото развитие на събитията връзката между двамата адвокати ще стане основа за важния обрат в случая полковник Абел. Междувременно обаче той преживява още едно разочарование. На двадесет и осми юли защитникът Донован получава писмо със следното официално съобщение:

Уведомяваме Ви, че Министерството на правосъдието реши да отнеме привилегията на Абел да си кореспондира с лица извън границите на Съединените щати, включително с неговата мнима съпруга и дъщеря.

Причината за това решение на върховната юридическа инстанция на САЩ е в най-добрия случай куриозна. Министерството на правосъдието изразило съмнение, че полковник Абел изпращал от затвора в Атланта за Съветския съюз тайни шпионски сведения. Как? Ами че кой знае. Как ще ги получава в затвора? От такъв човек всичко може да се очаква.

По този начин към полковник Абел е изразено дълбокото почитание и признание на Вашингтон, с каквито не всеки може да бъде удостоен. Но същевременно съобщението е сигнал за несигурност и страх. Господата от Белия дом не вярват нито на седемте стоманени мрежи, нито на седемте секретни брави, нито дори на седмината пазачи.

През това време големият разузнавач си отдъхва спокойно върху затворническото легло. Не го вълнува високата оценка на неговите способности. Знае, че нечистата съвест е лош съветник дори на мъдрите и опитните.