Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (24)

7

Нюйоркският Сентръл Парк е лабиринт, който гъмжи от хора. Дори и тогава, когато тревните площи сивеят от снега и саждите, на пейките седят вечните госпожици с оригинално подстригани пудели. Някой си е вдигнал яката, а друг е облякъл палтенце на кучето. По тротоара се мъкне замислен господин. Едва поглежда, когато сяда на пейката, където вече отдъхват мъж и жена.

— Извинете, може ли?

Дамата с кожух кимва, но си мисли, че би могъл да седне другаде. Остроносият мъж явно не е с нея.

— Днес духа — започва разговор натрапникът.

— Духа — отговаря госпожата така пренебрежително, че на всеки ще му стане ясно колко този човек й досажда.

Но той не я оставя на мира и плещи нещо за времето, за филма, който още не е гледал, и за това, че човек вече никъде не може да отиде с кола в тази блъсканица. Остроносият мъж се държи безучастно, но на госпожата изведнъж тези празни приказки й идват до гуша. Става и се насочва към друга пейка.

Словоохотливият би трябвало да млъкне, ако на пейката не е останала резервната жертва. Така че започва да обстрелва с думи съседа си. А той, без да е промълвил до момента, сега се впуска в разговор и се държи така, сякаш приказките започват дори да го забавляват. Беседват, стават и тръгват заедно.

По уговорен знак Гордън Лонсдейл се среща с полковник Абел — неговия командир в Америка. Правят това така съвършено незабелязано, че дори и прославеният Пинкертон не би забелязал нищо подозрително. Просто двама мъже се запознават в парка, повървяват малко заедно, разделят се и всеки тръгва по пътя си. Обикновен епизод от ежедневието.

На пръв поглед може да изглежда, че това е прекалена предпазливост. Кой би забелязал в многомилионната метрополия скромния човек, който преди няколко дни е слязъл от парахода в нюйоркското пристанище? На кого ще му мине през ум, че от години се познава с художника Голдфус, чието ателие е недалече от Бруклинския мост? Кой и как може да разбере, че Голдфус е полковник Абел, а полският немец, който съвсем легално се е преселил, е съветският разузнавач Гордън Лонсдейл?

Но двамата са още по-предпазливи, отколкото изглежда на пръв поглед. Полковник Абел обяснява на своя новопоявил се сътрудник по какъв начин ще получава от него указания и къде ще предава сведенията. Няма да се срещат лично. Единствено в изключително належащ случай, иначе само шифровани съобщения на микрофилм посредством тайниците. В страничната уличка до Бруклинския мост, недалеч от ателието на Абел, има затворен магазин. До входа има отвор за вентилатора. В него Гордън Лонсдейл ще намери съобщение само тогава, когато преди това на определено място върху оградата на Бетъри Парк е нарисувано кръстче с тебешир.

Привидно романтична предпазливост, но обоснована. През годините на войната срещу фашизма светът очакваше с радост нейния край. Хората мечтаеха за благосъстояние и за мир. Тишината след бурята бе кратка. Радостта бе помрачена от заплахата, с която човечеството застраши само себе си: Хирошима. Последва корейската война и сериозните разногласия в окупирана Германия. Чан Кайши избягва в Тайван и начело на Китай застана Комунистическата партия. Капиталистическият свят си направи мигом сметката, че по този начин една пета от населението на света се приобщава към учението на Маркс. Това бе разочарование и причина за „студена война“. Така борбата, току-що завършила, продължи зад кулисите на историята но тихите фронтове.

Американците смятаха, че имат пълно превъзходство. Та нали разполагат с оръжие, което фаворизира притежателя му — атомната бомба. Но всеки от посветените физици знаеше, че първенството е временно. Тайната на атомната бомба бе известна по принцип, ставаше въпрос за технологията на производството. Последва гръм: Съветите, казват, имали собствена атомна бомба, дори вече я били изпробвали някъде отвъд Урал.

Президентът Труман заяви на двадесет и трети септември 1949 г., че Америка вече не е единственият притежател на атомната тайна, а немалко хора си казаха: ако русите наистина имат атомна бомба, то тя не е тяхно дело. Сигурно разузнавачите им в САЩ са разкрили тайната на нейното производство. Но ако са успели да сторят това, значи американското ФБР не струва нищо, военните мерки за безопасност на Съединените щати са за никъде, а американците, които са изменили, са подлеци. Заслужават да бъдат линчувани. Но как да ги открият?

Директорът на американското ФБР Дж. Едгар Хувър даде сигнал за старт на най-големия лов на вещици в историята на човечеството. Андре Мороа посочва в монографията „История на САЩ“, че по време на последвалата дейност на Комисията за разследване на антиамериканска дейност са били представени и следователно обработени четиринадесет хиляди съмнителни случая. Две хиляди чиновници на държавна служба предпочели да напуснат работа, отколкото да бъдат разпитвани, а двеста и дванадесет души били уволнени.

Още на 21 март 1947 г., тоест твърде скоро след завършването на войната, президентът Труман подписа закон, който позволяваше да бъде заподозрян и разпитван всеки, да бъде обвинен който и да било в „антиамерикански“ позиции, тоест да се проявява към всекиго официално недоверие. ФБР се превърна във велика сила с реномето на инквизитор. На цялата акция беше оказана голяма съпротива. Американците не обичат някой да си пъха носа в личните им работи. А в случая самото правителство посегна на правата им, гарантирани от Конституцията. Та това бе ограничение на демократическите принципи, на карта бе заложена свободата на личността.

Агентите на ФБР се превърнаха в мишена на ненавистта на обикновените американци и шефът на контрашпионажа почувствува, че трябва да даде обяснение. Той се опита да подобри репутацията си с изявлението:

„Да станеш чиновник е привилегия…“ Най-добре дефинира този проблем още през 1882 година Оливър Уендъл Холмс (по онова време съдия във Върховния съд и един от най-признатите авторитети в американското съдопроизводство), и то по времето, когато е работел в апелационния съд в Масачузетс. В Ню Бетфорд уволнили един полицейски чиновник заради непозволена политическа дейност. Потърпевшият подал жалба и настоявал да му разрешат да остане на служба. Холмс отхвърлил молбата, като се обосновал, че „наистина според Конституцията молителят има право свободно да изразява политическите си убеждения, но Конституцията не му гарантира правото да заема полицейска служба“.

Започва ловът на комунисти, общественото мнение трябва да научи коя е изкупителната жертва. Дори в тези действия обществеността намирала известна логика. Щом русите имат атомна бомба, значи вече са равностоен военен партньор. А американските комунисти като всички комунисти по света са просъветски настроени и следователно всеки от тях е в действителност таен съветски агент. Всеки, който им симпатизира, който дружи с тях, който е в роднински връзки с тях, е шпионин, предател и подлец, мястото му е зад решетките.

Още в края на 1948 година пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност се явява някой си Уитакър Чеймбърс и привидно сам си признава, че от 1924 до. 1937 година бил член на Комунистическата партия, вършел шпионаж в полза на Съветския съюз, какво ли не правел, за да открадне тайни държавни документи, като при това имал помощник. Казвал се Алджър Хис.

Кой е Алджър Хис? Млад американски дипломат. По време на войната заемал важен пост в Държавния департамент.

Разследването на случая донесе неочаквана изненада. Печатът отново имаше за какво да пише. Общественото мнение имаше на какво да се учудва. В края на годината обвиниха Хис и през май следващата година го изправиха пред съда. Във вестниците и в дебатите се надаваше все по-остър вой срещу комунистите. Искали да подкопаят американската свобода. Искали да минират най-добрата политическа система в света.

От друга страна, успоредно растеше и антипатията към тайните агенти. Растеше ненавистта срещу портиерките, които сега имаха възможност по съвсем легален път да се освободят от собственото си чувство за малоценност и коварно да си уреждат сметките. В инструкциите на ФБР за воденето на тези разследвания дори не бе забравено да се посочи, че се запазва анонимността на доносниците. По този начин често се случваше обвинението, заради което заподозреният трябваше да заплати със съществуванието си, да дойде „от добре информиран източник“. Толкоз. Достатъчно. Присъда.

Още през 1940 година Конгресът на Съединените щати бе приел закона на Смит, съгласно с който съдилищата в САЩ осъждаха всеки, който се провини, участвувайки в подготовка на насилствен държавен преврат. През 1941 година паднаха първите жертви — осемнадесет членове на троцкистката организация Социалистическа работническа партия. След това агентите на ФБР направо се специализираха в лова на комунисти и през 1946, 1947 и следващата година представиха на съда сбор от доказателства за тяхната дейност в САЩ. Обобщиха извода от разследването върху 1350 страници, към които бяха прибавени 546 приложения, две допълнителни мнения бяха отразени на следващи петстотин страници с приложение от още триста документа. (Don Whitehead: The FBI Story, 1964.)

През януари 1949 година срещу единадесет обвиняеми комунисти те представиха шестима главни свидетели, между които бе агентът на ФБР и предателят Хелбърт А. Филбрик. Преди години той се бил промъкнал сред комунистите в Бостън, за да се изкачи по-късно на подиума на свидетелите в съдебната зала на Фоули Скуеър. Обвиняемите бяха осъдени.

През втория етап последва процесът срещу други седемнадесет души, тринадесет от които бяха осъдени на затвор и парични глоби. Според официалния историк на ФБР Уайтхед, били арестувани 145 души, срещу които било предявено обвинение, 108 от тях били осъдени, десет освободени, в пет случая трябвало да прекратят делото, а срещу останалите нямали доказателства.

Инквизиторите призоваха пред комисиите за разследване на антиамериканска дейност и редица видни личности. И тях се опитваха да обвинят в това, че симпатизирали на комунистите или че били във връзка с тях. Може би най-големият позор бе случаят Опенхаймер. Световноизвестният учен, физик и един от създателите на атомната бомба бе изправен пред истеричните съдии и отговаряше на въпроси, които сами по себе си бяха отрицание на принципите за идейна свобода и за личната свобода на гражданина на САЩ.

Във всички случаи в действителност бе обвиняван комунизмът. Във всички случаи обвинителят бе страхът от проникването на комунистическите идеи сред американските работници и интелигенция. Инквизиторският съд, пред който бяха изправени съпрузите Розенберг, означаваше връхна точка и същевременно обрат в истеричната офанзива на тихия фронт. Обвинители и съдии разбраха точно както по време на войната срещу Корея и Виетнам, че търпението на общественото мнение има граници. Методите на съдиите от процесите срещу „вещиците“ се обърнаха срещу самите инквизитори.

В края на 1950 година, тоест тъкмо по времето, когато Гордън Лонсдейл пристига в Съединените щати и в Сентръл Парк се среща с полковник Абел, бе осъден на тридесет години затвор Хари Голд. Бил предавал тайна информация на врага. За ФБР, което от началото на 1947 година отговаряше за опазването на военната тайна, това означаваше сигнал за тревога.

Хари Голд бил странен агент. И следователи, и журналисти били безпомощни пред него. Впрочем той непрекъснато приказвал и приказвал. Нима може човек, действуващ на тихия фронт, който уж събирал и успешно предавал сведения от такъв важен характер, да е толкова приказлив като махленска клюкарка. И, разбира се, казал всичко за себе си. С желание разкрил подробности от работата и ако ги е знаел, сигурно би посочил и всички сътрудници, макар непрекъснато да заявявал, че отговаря за своята дейност единствено той самият, че никой не го е принуждавал, че действувал на тихия фронт по убеждение и никога не бил взел нито цент възнаграждение.

Агентите на ФБР вземат на мушка и друг заподозрян. Като военен служител Дейвид Грийнглас работел в атомния център в Лос Аламос, където се роди първата атомна бомба, и откъдето бил откраднал проба от ценния уран. ФБР издирвало престъпника, спряло се на Грийнглас и се заело с него. Като младеж бил работил в комунистическа организация. Агентите проверили кадровото му досие. Грийнглас не бил посочил този важен факт. Ясно защо — защото не би получил такава работа. Естествено по такъв начин извършил недопустим грях. А сега не знаел как да се измъкне.

Хари Голд въртял, сукал и накрая си бил спомнил, че бил получил секретните данни от Дейвид Грийнглас. Грийнглас бил признал. Неговото признание е загадка за непосветените. Впрочем той бил заявил, че наистина разкрил на Голд тайната на атомната бомба. Бил му начертал с молив по памет схемата и подробностите на монтажа. Специалистите твърдят, че това е безсмислица. Дори и точно информираният учен не би съумял по памет да изпише данните, необходими за разкриването на една толкова сложна тайна.

И макар показанието на Грийнглас да прозвучало като самохвалство, съдът и съдебните заседатели го приели като доказателство за вина. Но агентите на ФБР не се задоволяват само с Голд и Грийнглас. Решават да намерят всички останали, които биха могли да имат поне нещо общо с аферата, провъзгласена от западния печат за престъпление на века. Тайни агенти тръгват по следите и естествено стигат до Етел — сестрата на Грийнглас.

Фамилното й име е Розенберг. И когато поглеждат в картотеките, установяват, че тя и мъжът й инженер Юлиус Розенберг са известни комунисти. Въз основа на показанието на Грийнглас съпрузите Розенберг бяха арестувани и обвинени в шпионаж. Ходът на процеса е известен, обвинението представи на съда съмнителни доказателства. По целия свят се състояха протестни демонстрации в защита на съдените. Въпреки това Етел и Юлиус Розенберг бяха осъдени и по-късно екзекутирани на електрическия стол. До последния миг единодушно са твърдели, че са невинни.

Едва неотдавна двама американски публицисти успяха да намерят доказателства за това, че Розенберг са казвали истината преди екзекуцията. В книгата си за случая Розенберг Уолтър и Мириам Шнайер публикуваха документи и доказаха, че агентите на ФБР очевидно са фалшифицирали някои доказателства.

Разказът за Гордън Лонсдейл не позволява да се опише по-нашироко случаят със съпрузите Розенберг, Клаус Фукс, Дейвид Грийнглас и Хари Голд. Има и други случаи и те заемат своето място в историята на тайните операции и малко или повече съвпадат по време с дейността на Гордън Лонсдейл и полковник Абел. Целта ни не е да разглеждаме тези случаи, а да илюстрираме политическата атмосфера, в която работят разузнавачите, за да не ни се сторят преувеличени конспиративните мерки, всички знаци с тебешир по оградите и тайниците в пукнатините на стените.

Гордън Лонсдейл пристигнал в Ню Йорк с точно определена задача. Трябвало да се погрижи за безопасното и незабелязано предаване на информациите на Центъра. Разбирал от телесъобщения, имал необходимата практика и средства. Но това не била единствената задача, която го очаквала. Той се преселил в Америка като немец, избягал от Европа, и като един от многото бежанци и нацисти, живеещи в Америка. Някои се опитвали да продължат занаята си. Работели в тайни организации. Задачата им била да пазят бившите нацисти лидери, криещи се от погледа на хората под фалшиви имена и променени лица. Гордън Лонсдейл трябвало да тръгне по следите на някои от тях.

Понякога успявал да ги издири, друг път — не. Но така е с тайните операции. За успешните акции се говори много рядко. Обикновено в историята влизат разкритите агенти. За останалите не се споменава.

Гордън Лонсдейл действувал в Съединените щати почти четири години. Знаем, че е бил във връзка с агентите на Геленовата шпионска организация, действуващи на територията на Съединените щати, тъй като лично той разказва за това. Не пише нито за подробности, нито пък посочва имена. Обяснимо е, защото нито той, нито началниците му държат на ненужна никому популярност. Мнозина от агентите, с които тогава е работил, още не са излезли в пенсия. За секретните данни, които са попаднали в московския Център, историята също мълчи. Тук-там ще се намери смел или по-скоро припрян публицист, който се опитва да доближи своя разказ до романтичните представи на читателите за разузнавачите, като измисля, аранжира, режисира и дава простор на фантазията си, вместо точно да разграничава проверените факти от предположенията.

Логично е — задача на разузнавача, внедрен на толкова отговорно място, е да следи преди всичко дейността на Пентагона, да внимава да не се стигне до неочаквана изненада, да се интересува от всичко, което макар и отчасти е свързано с евентуално ядрено нападение срещу страните от социалистическата общност. Тази дейност стана естествена от времето, когато операциите на тихия фронт се превърнаха в елемент на военната стратегия, а понякога и на международната политика. От момента, в който учените дадоха в ръцете на генералите оръжия за масово унищожение, тази дейност е обяснима и безусловно оправдана.