Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (39)

7

През Втората световна война Истанбул и Анкара се превърнаха в пазар на шпиони. Поради географското си положение те си запазиха „репутацията“ и след войната. През есента на 1943 година на вратата на германското консулство в Анкара позвънил левантинският слуга на английския посланик Елиас Базна, известен под името Цицерон, и предложил на нацисткия офицер разузнавач строго секретни сведения от британското Министерство на външните работи. Така Цицерон написа една от интересните глави в историята на секретните служби.

Още през лятото на 1945 година, тоест няколко седмици след капитулацията на Германия, позвънил на вратата на британското консулство в истанбулския квартал Бейоглу друг мъж с подобно предложение. Но той остана неизвестен.

Говорел английски с ужасен акцент. Не искал да каже защо е дошъл, но упорито искал да говори с някого от английските дипломати. Портиерът го гледал недоверчиво, но неканеният посетител държал на своето. Когато разбрал, че трябва поне отчасти да обоснове молбата си, казал, че въпросът е много важен и тъкмо затова не може да разговаря с друг. Нещо повече, трябва да говори на всяка цена насаме, без преводач.

Портиерът телефонирал на секретаря, а той на свой ред докладвал на висшестоящия. После застанали един срещу друг. Английският дипломат и човекът, който се представил под името Волков. И започнал да преговаря. Искал бил да предложи на британската разузнавателна служба сведения. Бил офицер от съветското разузнаване, така че разполагал с много данни. Бил готов да продаде тези данни при изгодни условия: 27 500 лири стерлинги в наличност и паспорт, с който да замине за Кипър.

Изглежда, че наистина няма нищо ново на този свят. Сцената досущ напомня някогашното предложение на шпионина Цицерон. Само че той бе правил фотокопия на сведенията си. А господин Волков искал да ги продиктува от бележника си. И тъкмо като неговия колега в германското посолство преди години английският дипломат не казал нито да, нито не. Той заявил на посетителя, че не е компетентен да взема решения по подобни предложения. Той е на дипломатическа служба и не разбира от разузнаване. Но ще се опита бързо да информира съответните органи. И щом научи нещо по-конкретно, ще се обади на господин Волков. Само че би трябвало да се запознае с някои подробности относно сведенията.

Посетителят се поколебал, сякаш се побоял да разкрие предварително тайната си, после измъкнал от джоба си свитък листове и ги подал на партньора си да ги разгледа. Според това, което бе публикувано в западния печат, сведенията били такива, от които би се интересувала всяка разузнавателна служба. Господин Волков бил предлагал адресите на бюрата на съветския разузнавателен Център, подробно описание на сградите с данни за сигналните системи. Имал списък на опознавателните знаци на автомобилите, използвани от съветското разузнаване, и пълен списък на агентите, действуващи на територията на Турция, включително системата за предаване на сведения, а и списък на резидентите на съветското разузнаване, внедрени в правителствените учреждения в Лондон.

Да оставим настрана неправдоподобността на това толкова богато предложение, защото би било истинско изключение в историята на секретните операции, и да проследим по-нататъшната му съдба. Съдбата, която му предопределиха западните публицисти.

Дипломатът влязъл в съседната стая и се свързал с британския посланик сър Морис Питърсън. Но той привидно точно според дипломатическия протокол отказал всякакво сътрудничество и накарал своя подчинен да се обърне към съответния съветски отдел на британското разузнаване в Лондон. Така че въпросният дипломат седнал и написал подробна докладна записка. Но преди това се уговорили с Волков как ще действуват по-нататък. Волков ще чака три седмици. Ако до двадесет и първия ден вечерта не получи уговорения сигнал, да смята предложението си за безпредметно.

Неканеният посетител си тръгнал. Първата седмица от Лондон не пристигнала никаква вест. Британското разузнаване не се обадило и след четиринадесет дни. Но точно на двадесет и първия ден в сградата на консулството в Истанбул се появило довереното лице. Пристигнало със самолет от Лондон, за да уреди въпроса с Волков. Бил тъкмо Ким Филби, завеждащ съветския отдел на британското разузнаване. Не заварил вече Волков. Междувременно той изчезнал.

Обяснението може да бъде следното: Ким Филби е бил вече завеждащ отдела за борба срещу СССР и следователно предложението на Волков е могло да се окаже на бюрото му. Не е имал интерес предателят да разкрие на британската разузнавателна служба толкова ценна информация и затова пристигнал в Истанбул със закъснение. За всеки случай се извинил — сега бил сезонът на отпуските, служителите в секцията били много натоварени, така че никой не би могъл да пристигне по-рано. Това звучи като ученическо извинение, но в секретните служби и най-невероятното решение понякога е правдиво. Според една друга версия неизвестни лица били отвлекли Волков няколко дни след завръщането на Ким Филби в Лондон.

Скоро след успешната операция с майор Мартин, но преди съюзниците да дебаркират в Нормандия, шефът на Филби полковник Стюард Мензис го извикал и в присъствието на полковник Валънтайн Вивиан му направил съблазнително предложение. Заявил, че го смята за един от най-способните разузнавачи, но тъй като Испанската секция губи значението си, би искал да му предложи нова работа. В британското разузнаване се създавал нов отдел за борба срещу СССР. Ако Филби желае, може да стане началник на този отдел.

Филби имал късмет. Предложението улеснявало безкрайно много истинската му мисия. След като той самият, съветският разузнавач в британското разузнаване, оглави антисъветския отдел, останалото ще бъде играчка. Предварително ще научава за всички акции и предварително ще може да взема контрамерки. Приел предложението и не след дълго се настанил в новата канцелария на лондонската Райдър Стрийт.

Ръководел отдела със замах. След година служителите станали стотина. Канцелариите заели цял етаж. Шефовете били доволни. Подчинените също. Ким Филби умеел да ги спечели с вниманието си. Например вечер понякога вместо тях заключвал бюрата им. Никой не виждал в това нищо особено, възприемали го като едно внимание от страна на шефа, който не си създава проблеми по спазването на указанията по секретността и не „гони“ напразно хората си.

Шефовете не можели да се нахвалят с новия завеждащ отдел. Отделът на Филби натрупал голямо количество материали за тайните комунистически организации на Запад и за някои съветски агенти. Според правилото, че всяко сведение, за което се знае, че е попаднало в ръцете на противника, загубва своята стойност за самия противник, Ким получава от Москва материал за голямата игра. Това не били незначителни информации, но в борбата между разузнавателните организации понякога стръвта трябва да бъде съразмерна с предполагаемия улов.

В кариерата на Филби има няколко необясними момента. Началниците му в Англия били твърде доволни от работата му. Доказателство за това е високото отличие, връчено му в началото на годината^[1] от крал Джордж VI. За особени заслуги той станал носител на Ордена на Британската империя. Но няколко месеца след това напуска своята началническа канцелария на Райдър Стрийт, привидно става дипломат и под фирмата на временен първи секретар на британското посолство се появява в Турция. Настанява се в сградата на консулството в Истанбул, наема просторен апартамент на самия бряг на Босфора и се занимава със съвсем неясна дейност.

Установено е, че се е срещал с групи от малцинствата: с албански, арменски и български емигранти и несъмнено се е срещал често и с преселници от СССР. Известно е, че е предприемал дълги пътувания във вътрешността на страната, забелязвали са го близо до съветско-турската граница. Няколко пъти се отправял към околността на езерото Ван. Според снимката на библейската планина Арарат, на която някога се бил приземил праотецът Ной, се вижда, че е посетил през това време тайно и Съветския съюз. Арарат има два върха — единият висок, другият по-нисък. По тях може от пръв поглед да се разбере откъм коя страна е направена снимката — откъм съветската или откъм турската. Филби си сложил снимката в рамка. И тя била окачена на стената в една от стаите на апартамента му в Бейрут. Много хора са я виждали, но малко са тези, които са разбрали, че Ким е заснел величествената планина откъм съветска територия.

Засега не е намерено обяснение на въпроса — защо този толкова преуспяващ шеф на антисъветския отдел на британското разузнаване е трябвало да смени полето на действие, да замине за дълго време и да изпълнява привидно не тъй важна длъжност в резидентура.

По време на пребиваването си в Турция Филби се среща с приятеля си Гай Бърджес. През отпуските си Гай посещавал Истанбул и живеел у семейство Филби. (Ким заминал за Турция с новата си съпруга Ейлийн, по баща Фърс, и с децата си.) Сред британските кръгове се говорело за тяхното приятелство. Впрочем Гай Бърджес се прочул сред членовете на английската колония със смелото си спортно постижение — бил скачал в Босфора направо от прозореца на апартамента на Ким.

Началникът на антисъветския отдел Филби минава по това време за един от най-способните служители на британското разузнаване. Още тогава се говорело, че е един от евентуалните претенденти за поста шеф на британската разузнавателна служба. Ето защо можем да се опитаме да обясним неговото привидно необосновано пребиваване в Турция само по един логичен начин.

Филби е предложил на своя началник план за задълбочаване на антисъветската дейност. Възнамерявал е да получи най-важните информации за организацията на съветското разузнаване. А за тази цел съществува само една прастара рецепта. Ефикасна и изпитана. Да попаднеш в апарата на конкурентната организация. Привидно да позволиш да те вербуват Съветите, да играеш с разрешение на шефовете най-висша игра като агент и на двете страни.

Този камуфлаж не е новост. Но във всички известни досега случаи се оказва, че е нож с две остриета. И едната, и другата страна губят възможност за контрол. Двустранният агент получава от собствения разузнавателен център информации и те трябва да бъдат ценни сведения, определени за съперника. Това е нещо като негов капитал, с който влиза в предприятието. В замяна на това получава сведения за противника. Но как собствената разузнавателна служба ще разбере, че това не са карти на другата страна, които тя слага на масата? Двустранният агент е неразгадан ребус. В работата му съществуват толкова много варианти, че може би всички те са използвани в практиката. И едва ли някой ще успее да разбере дали Ким Филби не е приложил един от неизвестните дотогава варианти.

Много неща говорят за това. Само че един-единствен аргумент ни кара да се съмняваме в горепосочените разсъждения. Ако ръководството на британската разузнавателна служба е дало съгласието си Ким Филби да се свърже със съветски офицери разузнавачи в Турция, то едва ли същите тези ръководители биха го изпратили само след две години като офицер за свръзка във Вашингтон. Това би било твърде рискован ход дори и при положение че никой не би имал и най-малката причина да не му вярва.

Друг факт обаче все пак свидетелствува за вероятността на първата версия, тоест че британското разузнаване би могло да се съгласи с двойствената му роля. Когато по-късно Ким Филби изпада в опасно положение поради подозрението, че е предупредил британските дипломати Бърджес и Маклейн, ръководството на разузнавателната служба застава с цялата си тежест на негова страна. Той едва ли би могъл да излезе от това положение без подкрепата на висшестоящите. Поради това можем да съдим, че шефовете на британското разузнаване са знаели нещо повече. Мълчали са, но са взели необходимите мерки.

Но нека се върнем към кариерата на големия разузнавач. През 1949 година напуска Турция. Лондон му поверява още по-отговорна задача. Ким Филби е назначен за първи секретар на британското посолство във Вашингтон, а в действителност ръководи мисията за свръзки с новата разузнавателна организация на Съединените щати — Централното разузнавателно управление. Американците го изискват като един от опитните съветници и компетентен специалист от Лондон, за да им помогне при изграждането на завоювалото си по-късно незавидна слава ЦРУ. Работата във Вашингтон е същевременно кулминационна точка в кариерата на съветския разузнавач Ким Филби.

Вашингтон, пролетта на 1951 година. В кабинета на контраадмирал Роскоу Х. Хилънкьотър, шеф на ЦРУ, е свикано съвещание на отговорни работници на разузнавателните служби. Алън Дълес, духовният баща на ЦРУ, е несъмнено главното лице. Но Франк Уизнър, шеф на специалния отдел за политическа диверсия, и неговият заместник Франк Линдзи също не са седнали напразно до заседателната маса. Те подготвят първата голяма операция срещу социалистическите страни.

Групата специалисти все още не е в пълен състав. Американците очакват английския съветник. Те разчитат много на неговия опит. Та нали британската разузнавателна служба има вековна традиция и богата практика в организирането на държавни преврати и по-маловажни размирици. Англичанинът пристига последен и заема своето място, Алън Дълес го представя на онези, които все още не са го срещали на зелената маса. Поканили са го на това стратегическо съвещание с право. Той е един от най-опитните експерти на Запад по операциите срещу Съветския съюз. Има богат опит от Турция, където е действувал почти на съветската граница. Ето защо неговата дума тежи. Затова шефовете на американското разузнаване слушат внимателно съветите на Ким Филби.

Във Вашингтон го изпращат още през 1949 година. Тогава се формирала американската разузнавателна служба и може би именно в онзи период връзките между британските и американските сътрудници са били най-тесни в цялата им история. Американците били начинаещи в тази работа. А Ким Филби бил един от изтъкнатите специалисти в нея. Можел да си позволява да дава уроци.

Излишно е да подчертаваме изключителното положение на съветския разузнавач на този висок пост. Той е имал възможност да надзърне в тайните на американското ЦРУ от първите му стъпки и да узнае възгледите и плановете на командуващите фронта на студената война. Неговата позиция е неповторима. Успехите — безкрайни. Естествено, че нито той, нито съветското разузнаване се хвалят с тях. Но една от тайните в историята на следвоенните години все пак бе разкрита след седемнадесет години. Става въпрос за тайната операция на западните държави срещу Албания. Тя сполучливо е обозначавана като „Албански крах“. За обществеността и специалистите ходът на тази операция остава една непроницаема, а за западните експерти — двойно по-заплетена загадка до момента, в който Ким Филби каза истината в Москва.

На вашингтонското съвещание през пролетта на 1951 година трябвало да се реши въпросът за подготовката на операцията. Елегантният, приятният и винаги достопочтено учтивият представител на великата сила в областта на тайните операции Ким Филби седи до масата и слуша. Крайно време било да се направи опит за разгромяването на комунистическата опасност на изток от границите на Германия. Западните страни се споразумели да се организира въоръжено въстание в Албания, тъй като от всички комунистически страни тя изглеждала най-подходяща за подобна операция.

Освен това в Европа можело да се намерят доста албански емигранти, готови да участвуват в операцията. Те лесно се вербували за диверсионните отряди. Нападението срещу страната трябвало да инсценират самите албанци. Така операцията щяла да изглежда по-правдоподобна и по-убедителна за световната общественост. Народът щял да освободи собствената си страна. Успехът трябвало да се превърне в изходен момент за подобни диверсионни походи в други социалистически държави.

Ким Филби слуша. Не си записва нищо. Лицето му не изразява нито учудване, нито негодувание. Старият, опитният професионалист не се вълнува от дребни неща. А когато го питат за мнението му, той дава съгласието си. Планът е добър. Няколкото дребни недостатъци могат бързо да се отстранят. Отделните раздели на плана също трябва точно да се разработят. Така щял да се изключи рискът от неуспех.

Дълес и Уизнър са доволни. Ръководещият операцията Линдзи гарантира, че ще бъдат взети под внимание забележките на Филби. И скоро след това американците дават ход на диверсионната операция, чрез която искат да предизвикат политически преврат в Албания.

„В тази фаза на развитие на политическото положение Форин Офис и Държавният департамент бяха осенени от една и съща идея — пише лондонският «Сънди Таймс» тогава. — Дали не е възможно да се отслаби или дори да се изключи съветското влияние, като се използва албанският национализъм?“ Британският министър на външните работи Ърнест Бевин бил принципно против подобни проекти. Но във Форин Офис съществувала влиятелна група, която пропагандирала плана в страните от Източна Европа постепенно да се организират групи за активна съпротива. Изпечените спецове от британското разузнаване и преди всичко старите специалисти по саботажа от някогашното Управление за специални операции подкрепят проекта.

Действуват според принципа: политиката е продължение на войната с други средства — понякога дори същите. Несъмнено са постигнали споразумение между групата служители от Министерството на външните работи и британското разузнаване, от една страна, и групата от американския Държавен департамент, от друга. Склонили и Бевин. След това вече нямал възражения срещу осъществяването на първия опит за подривна операция. В Албания трябвало да бъдат прехвърлени партизански групи, за да „предизвикат въстание и по-късно да го подкрепят“.

Ким Филби разполагал с точна информация. Знаел за всяко подготвяно действие. Внимателно наблюдавал създаването на комитета „Свободна Албания“. Научил, че комитетът се намира в Италия. Известно му било, че не ставало дума за нищо друго освен за камуфлажно организационно звено, което имало за задача да намери достатъчно доброволци — млади албански емигранти, да ги обработи, обучи и накрая прехвърли в родината им.

Кой ли не помагал в тази акция. Подготовката напредвала сравнително бързо. Още в началото на 1951 г. започнало обучението на първите групи диверсанти. Мисията на тези албанци била проста, но коварна. Трябвало да преминат нелегално границата, да се завърнат незабелязано в селата си, да започнат да организират антикомунистическа съпротива, да подстрекават народа и да разпалват метежи. Ако случайно се окажели в опасност, трябвало да избягат в планините и да се обединят в партизански групи.

Цели седемнадесет години експертите от британското и американското разузнаване си блъскаха главите с въпроса, защо претърпя крах албанската операция. Цели седемнадесет години търсеха виновника, на чиято съвест според тях тежи поражението. От тристате диверсанти, подготвени да минат тайно албанската граница, повече от половината бяха заловени или убити в престрелки. И то веднага след прехвърлянето им на албанска територия. В много случаи граничните застави реагирали очебийно бързо, сякаш граничарите очаквали диверсантите в засада.

Албанската операция завърши с позорно фиаско за британската и американската разузнавателна служба. И двете ведомства стават за присмех. А останалата част от ненужните вече диверсанти, който успели да избягат в Гърция, трябвало да бъдат отправени за Великобритания. Единствено там се чувствували в безопасност след краха. Британските власти били принудени да им осигурят работа и квартири. А това не било лесно. Били добри побойници, но за друго не ги бивало. Наложило се да преквалифицират обучените главорези в дървари. Някои постъпили на работа в оръжейни заводи.

Това е краят на тази антикомунистическа операция, но не и на стремежите с огън и меч да се подкопава комунизмът. Някои западни публицисти, особено групата журналисти, мобилизирани от редакцията на „Сънди Таймс“, се опитаха да възпроизведат случая Ким Филби. Те твърдят, че шефовете на американската разузнавателна служба още тогава предчувствували измяната. Навярно противникът бил научил за планираната операция и се бил подготвил за контраофанзива. Дори някой още тогава, през 1951 година, бил изказал подозрението, че предателят може да бъде Ким Филби.

И като извинение за своята некадърност тогава днес американците заявяват, че ръководството на британското разузнаване убедително отхвърлило тяхното подозрение. Ким Филби е сигурен, изпитан работник на британското разузнаване, дори е смятан за един от малкото претенденти за поста началник на британската разузнавателна служба. Подозрението е просто смешно.

Ким Филби здраво стоял на мястото си и бил непоклатим. Позицията му не би могла да бъде по-добра. Може би никога в историята на тайните операции един разузнавач не е имал такъв неограничен достъп до секретните информации. Никога досега чуждо разузнаване не е успявало да внедри свой човек на толкова отговорен пост в организацията на противника. Може би никой не е доставял толкова ценни, още повече, съвсем достоверни информации, а той ги черпел направо от извора. Ким Филби бил предан служител на Нейно Величество и никому дори и на сън не хрумвало да го подозира в каквито и да е машинации и интриги. Но както полковник Абел имал своя Хейханен, Гордън Лонсдейл — Хари Хаутън, Доналд Маклейн очаквал Ким Филби на житейския кръстопът.