Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (25)

8

През Първата световна война немците изобретиха бойни отровни вещества и светът се разбунтува срещу коварността на военния занаят, упражняван без правила. С едно поколение по-късно фашистите разкриха цял арсенал от рецепти за унищожение на конкуриращите ги нации. Ракетите с далечен обсег на действие трябваше да заличат от земята Лондон и да накарат англичаните да паднат на колене. В Хирошима бе спусната завесата след последното действие на трагедията и светът се стъписа.

Войната завърши, но в Корея се воюваше и на сцената се появи безшумният съучастник, който с един удар бе в състояние да порази маса народ. Почти като атомната бомба, но далеч по-безшумно. Някога за него се говореше шепнешком. С точен часовников механизъм, невидима, но изненадващо евтина масова смърт. Епидемията.

Японците бяха вече изпробвали оръжието и затова бяха изправени пред международен трибунал. Но генералите отбелязаха, че оръжието е твърде фино, незабележимо и надеждно, може умело да се въведе в действие, без да забележи противникът това в първия момент. Ако биологическата команда не прекали в своето усърдие, то в редиците на противника плъзва съвсем нормална епидемия, разпространява се съгласно с правилата, без дори някой да предполага, че всъщност това е офанзива.

От памтивека военачалниците карат архимедовците да им изобретяват нови оръжия. От една страна, огромният взрив на водородната бомба, който би разтърсил света, а от друга — невидим, безшумен противник. Идеята е съблазнителна.

— Ще заминеш за Великобритания — казва полковник Абел на Лонсдейл при една от малкото срещи. — Получих указалия от Центъра.

— Нещо по-конкретно — пита Лонсдейл.

— Има нещо ново. Център за изследване на бактериологически оръжия в Портън.

— Значи и на англичаните вече им е нечиста съвестта? Кога трябва да замина.

— Колкото се може по-скоро, но тогава, когато намериш за уместно. Най-напред трябва да завършиш започнатото и да обмислиш добре акцията.

— Някакви по-конкретни указания?

— Не, това си е твоя работа. Но трябва да се подготвиш до най-малка подробност. И не бързай. Не можеш да измислиш перфектно прикритие за една нощ. Между другото, изглежда, че в Портън се занимават с някаква забележителна новост. Май бактерии, срещу които може би не се намират лесно защитни средства. Някога нацистите също ги изпробваха.

— Концлагерите. Опити върху евреи. Мислиш ли, че може да има някаква връзка с това? Не ми се вярва. Какво общо могат да имат англичаните с всичко това?

— Не е изключено тъкмо в Портън да се е вмъкнал някой от онези услужливи учени, които правеха опитите си още по времето на Хитлер.

— Във Великобритания не ще пуснат военнопрестъпник в лаборатория!

— Не звучи правдоподобно, но не забравяй, че в оръжейната промишленост се действува безцеремонно. А може и да го охраняват!

— Да охраняват човек с невидими бактерии! Та това ми се струва ненужна авантюра. Но има нещо друго — той би могъл да изпраща по таен път сведения за изследванията направо на Гелен.

— Ето, виждаш ли, тъкмо това опасение може да бъде причина, поради която трябва да отидеш там и да видиш.

Животът на разузнавача и успехът в неговата дейност зависят от сполучливото прикритие. Полковник Абел бе художникът Емил Р. Голдфус. Съседите са го познавали като художник, някои са посещавали ателието му, възхищавали са се от картините му, спорели са с него по въпросите на изкуството, той се е впускал с колегите си в спорове по техниката на рисуване. Голдфус е художник и живеел като такъв. Макар че не изглеждал като художник. Но нали и сред художниците се намират екземпляри, които отказват да носят карирани панталони и да си пускат брада и мустаци?

Ролята, която играе разузнавачът, трябва да му приляга. Той трябва да се чувствува в чуждия костюм като в собствената си кожа, не може да си позволи да излезе извън рамките на заучената поза дори на сън. Прикритието трябва да не бие на очи и да бъде естествено, за да не мисли денем и нощем за правилата на играта.

— Не можеш да заминеш там като немец — казва полковник Абел. — Това, което важи тук, не важи там. Трябва да се върнеш към някогашния си образ. Започни като Лонсдейл. И си осигури всички документи по нормален път. Ще получиш паспорт, ще си купиш билет за кораба и ще заминеш.

— Като какъв?

— Сам измисли това.

— Какво ще правя там?

— Това също си е твоя работа.

— Защо ще трябва да тръгна от Канада към Стария свят?

— Не искай да ти подсказвам като ученик в училище. Измисли кое как да стане и ми се обади. Но всичко трябва да пасва.

Гордън Лонсдейл започва да анализира възможностите: в Англия можел да отиде на гости, като търговски пътник, като турист, а може и като пациент при някакъв прочут специалист. Но нито една от тези идеи не била подходяща. Във всички случаи продължителното пребиваване би било твърде очебийно. Помислил и за възможностите, когато се налага неколкогодишно пребиваване във Великобритания, и стига до заключението, че трябва да следва.

Осигурява си пропагандни материали за английските висши учебни заведения. Казал си: преди няколко години прекъснах следването непосредствено преди дипломната работа, сега ще продължа. Не избира правото, а Катедрата по ориенталистика и африкознание в Лондонския университет. По-късно самият той разказва, че от край време се е интересувал от Китай, искал да научи китайски език и да се запознае със старата история на страната. Така успява да съчетае приятното с полезното, да се посвети на своето увлечение и освен това да има достоверно прикритие.

Полковник Абел одобрява плана. После заедно разглеждат подробностите, обмислят свързаните с това възможности и се опитват да открият слаби места. Когато се срещат за втори път и двамата имат чувството, че изборът им е добър. Междувременно Абел успял да получи информация за висшето учебно заведение, в което искал да се запише Лонсдейл. Информацията била изненадваща: английската разузнавателна служба изпраща в тази катедра офицери разузнавачи на курсове по китайски и по някои африкански и азиатски езици.

Разузнавачът, който се подготвя за новата си мисия, се нуждае от време, за да може да си създаде благоприятни условия за работа. Понякога подготовката на обществената мимикрия трае месеци, а може и години. За да не се увеличава ненужно рискът от разкриване, обикновено разузнавачът остава през целия подготвителен период без свръзка. Ето защо всичко трябва да бъде уговорено предварително.

Уговарят подробностите и си стисват ръце. Нито полковник Абел, нито Лонсдейл имат представа за колко време се разделят. Бойците на тихия фронт знаят риска на професията си, но не мислят за него, така както и строителят, работещ по покрива на сградата, еквилибристът или боецът на първа линия.

Качва се в автобуса за далечно пътуване, пренощува в Сиатъл, а на другия ден стъпва на палубата на парахода, потеглящ за Ванкувър. Всеки, който иска да отиде от Канада в Съединените щати и обратно, не се нуждае нито от паспорт, нито от виза, просто преминава границата. Гордън Лонсдейл напуска Ню Йорк като немски преселник, а когато слиза във Ванкувър на канадска земя, става кореняк канадец. Разбира се, все още без документи.

Първо си осигурява шофьорска книжка. За тази цел трябвало да положи изпит, да плати таксата и да продиктува данните си. После се записва в Асоциацията на младите християни в САЩ и така се сдобива с още една легитимация. По обявленията във вестниците търсил и си намерил работа като търговски посредник на хранителни продукти и имал служебна карта от предприятието и карта за пътуване с намаление. И на двете пишело Гордън Лонсдейл, дата на раждането, националност и адрес. Някъде преди Нова година отишъл в полицията:

— Аз съм Гордън Лонсдейл. Работя в ето тази фирма като търговски пътник, искате ли да ви покажа документите? Бих искал да замина да следвам в Англия, но ми трябва паспорт. А такъв сте можели да ми издадете само ако представя кръщелно свидетелство. Но аз нямам такова. Роден съм в Кобалт. Само че не ми е на път, а имам доста работа, нали знаете, когато човек реши да спести за подобно пътуване, трябва здравата да се понапъне. Мисля, че бихте могли да пишете там за тая хартийка. Свещеникът сигурно ще ви отговори с обратна поща. Много ще ми помогнете.

След няколко седмици Гордън Лонсдейл получава известие на адреса на наетата квартира на Бърнаби Стрийт, но на обратната страна на плика пощаджията написал: адресатът се е преселил в Торонто.

Дали това е било част от плана? По служебен път, в служебен плик с бланка на полицейския участък получава кръщелно свидетелство, отива с него в Торонто в паспортния отдел и след няколко дни той вече държи в ръцете си канадски паспорт на името на Лонсдейл. Паспортът е истински и всеки може да провери кога и къде му е издаден.

Продължавал да работи като търговски пътник, живеел за петнадесет долара седмично недалеч от Йънг Стрийт и Блор Стрийт, държал се като всички търговски пътници, говорел като картечница, обичал бирата, в уикенда пътувал, ходел да танцува и създавал доказуеми връзки. Изграждал си алиби, което да използва по-късно. Агентът, който се готви за акция, трябва точно да знае кое за какво го прави. Десетки граждани на Торонто биха могли да засвидетелствуват по-късно, че той наистина е живял и работил там. Разнасял хранителни продукти, живеел си добре, но не бил паралия, просто обикновен търговски пътник, който от сутрин до вечер обикаля къщите.

Малко са хората, които не биха искали да видят Ниагарския водопад. Търговските пътници не са домоседи, но двойно повече мечтаят за наистина романтични пътешествия. Една вечер Гордън Лонсдейл отива в туристическото бюро и заплаща екскурзия за Ниагарския водопад и за няколко дни в Ню Йорк. Това е обикновен туристически маршрут. Записват го и му издават билет. Ще се върне сам. В Ню Йорк има познати, може да остане малко там.

Излязъл край Ниагарския водопад, постоял над осмото чудо на света, снимал облака водни пръски, както и всички от автобуса, казал на застаналата до него жена „Какво великолепие“, стигнал с групата до Ню Йорк, сбогувал се и изчезнал в лабиринта от бетон и облицовъчни плочки.

Можел да се похвали на Абел с първия си успех. От Торонто изпратил до Лондонския университет молба за приемане и получил отговор, че може да отиде да се запише. Учебната година започвала първата сряда на октомври. Но това далеч не било всичко. Доколкото му позволявали силите, през тези няколко месеца се опитал да стане не само стопроцентов канадец, но и заслужил поданик на Нейно Величество британската, а следователно и канадска кралица.

Канада е британски доминион, главата на двете държави е символично обща. От памтивека англичаните се гордеят с всичко, което е просъществувало столетия, и с всичко в света, за което смятат, че са допринесли по някакъв начин — а към канадците се отнасят покровителствено като знатен чичо към забогатял племенник. Английските джентълмени имат свои клубове, без които елитът би бил само артист без сцена. Канадците също имат свои клубове. Гордън Лонсдейл докладвал на полковник Абел за кулминационния номер. В Торонто станал член на „Ройъл Овърсийс Лийг“ и по този начин скочил веднага на едно от по-високите стъпала на обществената стълбица.

Да бъдеш член на клуб е изгодно. Някой си отпечатва тщеславната фирма на визитните картички, друг носи вратовръзка с цветовете на клуба или посещава театрални представления, за които клубът получава билети с намаление. Принадлежността към кастата от хора, които изобщо са членове на някаква асоциация, е признак за известно обществено положение. Гордън Лонсдейл от клуба „Ройъл Овърсийс Лийг“, чиято покровителка е самата Нейно Величество кралица Елизабет, използва новите високопоставени познати за съвсем земна цел: един от неговите колеги по клуб, видимо важен служител в държавното управление и носител на Ордена на Британската империя, му помага да се настани в „Уайт Хаус“.

Да се живее недалеч от Риджънтс Парк в такъв солиден пансион за ергени е само по себе си препоръка и същевременно манифестиране на принадлежност към определена обществена класа. Господни Гордън Арнолд Лонсдейл от клуба „Ройъл Овърсийс Лийг“, живеещ в „Уайт Хаус“ недалеч от Риджънтс Парк, това е показателно само по себе си. Разузнавачът бързо се вживява в ролята си и се държи така, както се изисква от него. Седял по време на концерти в „Ройъл Албърт Хол“ винаги в определената ложа, защото някой от секретарите на клуба от време на време му изпращал входен билет. Попада в общество на равностойни, някои влиятелни канадци го възприемат като приятен заможен земляк и се сприятеляват с него от първа среща.

Гордън Лонсдейл знаел точния план как и кога да се среща със свръзката. Никой детектив не би намерил у него ни една бележка. Датите научава наизуст и очаква сигнала.

Слиза на спирката „Чаринг Крос“, но не тръгва към Адмиралтейството, а в обратна посока към Странд и крайбрежието на Темза. Там между огромния хотел „Сесил“ и еднакво скъпия „Савой“ има телефонна кабина.

Влиза и започва да прелиства телефонния указател. Набира номера, изчаква малко, но скоро се отказва, явно давало е заето. Тръгва към Темза. При Уестминстърския мост изчезва в метрото. Всеки ден ходи до тази телефонна кабина. Ту следобед, ту сутрин рано, понякога вечер и дотогава, докато един ден намира под подставката за телефонните указатели забодено кабарче. Усмихва се и повече не стъпва в кабината.

На следващия ден се отправя в друга посока. Като мръкне, крачи бавно, замислено по стълбите, по които от сутрин до вечер се носи забързаната тълпа, а в момента само тук-там минава закъснял пешеходец. Лонсдейл спира, сякаш за да си поеме дъх, поглежда към земята, навежда се и започва да си връзва връзките на обувката. Посяга в тъмното и изважда от пукнатината на едно от стъпалата нещо съвсем малко, което може да се побере в дланта му. Пъха ръце в джобовете и си тръгва с бавни стъпки на човек, който няма никаква определена цел.

Получава директива за работа във Великобритания. В спомените си по-късно той разкри поне нещо от съдържанието й.

„Указанията бяха да следя главно цялата опасна дейност във Великобритания, която би сигнализирала за подготовка за ядрено нападение срещу страните от социалистическия лагер от британска територия. А трябваше внимателно да следя и агресивната военна и политическа дейност на НАТО, насочена срещу нас и необвързаните страни. Между другото получих заповед да замина в края на седмицата за Париж и да се срещна там с някой си Жан.“