Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (36)

4

Автомобилната колона потегля призори. Първи се движат разузнавачите, по средата е автомобилът с журналистите, а накрая конвоят. Направление? Фронтът при Теруел. Последните дни „червените“ там са направили неочакван пробив. Журналистите научават за това в главната квартира на франкисткия генерал Аранда и го уговарят да им даде охрана, искат да напишат репортажи непосредствено от бойното поле. Неразумно и опасно. Фронтът е още в движение, непрекъснато се водят престрелки. Само че репортерите Джонсън, Шийпшанкс, Нийл и Филби явно не знаят що е страх. Най-после им дават охрана и ето ги на път.

Канавките са пълни с изпотрошени коли, покрай шосето се влачат ранени. И непрекъснато се стреля. В повечето случаи това са далечни, но тук-там и близки артилерийски залпове. Въпреки това колоната непрекъснато напредва. Командирът на конвоя се опитва да премине с журналистите в охраняваната зона. Не успява. Оглушителен залп, облак прах, детонация и неколкосекундна тъмнина. Колата спира, сякаш се е забила в стена. Попадението е точно пред радиатора. Шрапнели пропищяват покрай ушите.

Военният кореспондент Ким Филби не се суети. Изтрива праха от очите, скача от колата и тича през свободното пространство, където все още избухват артилерийски снаряди, към недалечната стена. Това е единственото място, където може да се скрие. Още няколко крачки и вижда, че не само на него му е хрумнало да се скрие там. Над стената се показва ръка и маха към него да побърза. И когато най-после стига до позицията на войниците, сгърчени в укритието, чувствува, че е съвсем изтощен. Той е ранен в главата от парчета снаряд, пробили колата им. Двама войници го отвеждат в превързочния пункт и санитарите му оказват помощ.

Офицерите се опитват да спасят останалите журналисти. Положението е безнадеждно. Върху колоната падат още снаряди. Един от тях разкъсва хълбока на репортера Джонсън. Умира на място. Успяват да сложат Шийпшанкс на носилка и да го приютят на безопасно място, но лекарят не дава никаква надежда. Колегата на Ким умира още същия ден в седем вечерта в болницата в Монреал дел Кампо.

Третият ранен не е толкова зле. Когато го отнасят, той е в пълно съзнание, а на операционната маса в лазарета Кауда дори се опитва да разбере какво е станало с пишещата му машина, останала в колата. Нийл е имал двойна фрактура на крака. При операцията изваждат от раната тридесет и пет парчета. Отначало изглежда, че всичко е наред. Вечерта Нийл вдига температура и на другия ден умира. Единствено Ким Филби остава жив след тази трагедия. Ето защо неговата автентична информация, публикувана на втори януари 1938 г. в лондонския вестник „Таймс“, е двойно по-ценна.

Да, Ким Филби е в Испания. Работи като военен кореспондент. Живее в самата главна квартира на фашистката армия на Франко. Разполага с неподозирани възможности, за да оказва помощ на другата страна. Никой от генералите и не помисля да бъде внимателен пред английския кореспондент, който впрочем с голямо признание пише за генералисимус Франко и за действията на неговите армии. Дошъл е тук по собствено желание и е безкомпромисно на страната на фашистите. А неговите кореспонденции, публикувани в лондонските вестници, са много ценни за диктатора. И това е обяснимо. По-необяснимо е как Ким Филби е успял да се добере до фашисткия Генерален щаб.

През 1936 година в Испания избухва Гражданска война и скоро чуждестранните наблюдатели разбират, че не ще свърши за няколко седмици. През това време Ким Филби получава указания от своята съветска свръзка да се подготви да замине за Испания със задачата да се добере колкото се може по-близо до генерал Франко и да изпраща в Москва сведения за плановете на неговите командири. На пръв поглед заповедта изглежда неосъществима. Но Ким Филби притежава данни за тази роля. В Москва знаели това. Като журналист, англичанин и известен привърженик на фашисткото движение той би могъл да спечели доверието на Франко.

Знаел, че единственият път, по който може да стигне до Испания, минава през телеграфната агенция, която би проявила интерес към репортажи от бойното поле. Тогава се обръща към собственика на агенция „Дженеръл Прес“ и му предлага кореспонденциите си при такива изгодни условия, че Ф. Л. Тауър би трябвало да бъде луд, за да не ги приеме. Филби обяснил на издателя, че иска главно да придобие опит и да получи признание, тъй като искал в бъдеще да работи като кореспондент в чужбина, така че испанската война може да му помогне за кариерата му. Не иска да му се плаща хонорар, изчисляван по публикуваните редове, достатъчно е Ф. Л. Тауър да му даде една обща сума и да покрие разходите му по пътуването.

От едната страна на фронта са генералите на Франко със своите войски, от другата — защитниците на испанската свобода с международни бригади на комунисти от цяла Европа. Ким Филби е в главната квартира в Бургос и по силата на професионалното любопитство се интересува от всичко, което става. Почти всекидневно научава нещо, което би трябвало да знаят от другата страна.

На фронта едната бойна линия е близо до другата. А в испанската Гражданска война, където един срещу друг воюват съседи, не е толкова трудно да се премине от едната на другата страна. Още същия ден сведенията на Филби се получават където трябва. А някои и в Москва. Това е игра с огъня и всяка погрешна стъпка означава сигурна смърт. А Филби е бил на косъм от смъртта много по-често, отколкото признава по-късно. Веднъж, когато полицаите на Франковата „Сегуридад“ го задържат, тъй като не всички вярвали на чуждестранните журналисти, за по-сигурно го обискирали, Ким Филби се спасил единствено чрез бързото си действие. Успял да глътне незабелязано късчето хартия с шифрите, което носел у себе си.

Генерал Санчес Давила е началник на генералния щаб на Франко и приятел на Ким Филби. Те се сближават, защото имат еднакви интереси. И двамата са заклети врагове на комунизма, и двамата се възхищават на кафявия фашизъм на Хитлер. И генерал Давила цени много Филби, защото е получил за него най-добри сведения. Но не са му били нужни. Дори всички препоръчителни писма заедно нямат стойността, която има една-единствена статия, публикувана в „Таймс“.

И тъй Ким Филби се движи в най-висшето испанско общество, прави реклама на каудильо и изпраща ценни сведения на неговите противници. Живее в съответната среда както подобава. Запознава се с представителна, но все пак малко застаряла дама с тщеславното име лейди Франсис Мери Линси Хог, която някои от офицерите донжуани познават от лондонския театър ревю като Бъни Добл, при което „бъни“, т.е. зайче, означава това, което значи и днес^[1].

Поне наглед испанците са пуритани. Правят се, че живеят според десетте божи заповеди, така че Ким Филби, свикнал да приема живота такъв, какъвто е, не може просто да им каже, че е негова любовница, и приема техните правила на играта. Цели две години представя вдовичката Бъни като своя годеница. Лейди Франсис не се отделя нито за миг от своя годеник, чиято съпруга Лиза е в Лондон, с него е по време на журналистическите му пътувания и кисне с офицерите в казината. По този начин Ким Филби усъвършенствува прикритието си, защото кой би повярвал, че тази влюбена двойка англичани разузнава в полза на Съветския съюз. Между другото Бъни няма и понятие, че служи за параван в невидимата игра.

А Ким Филби играе ролята си майсторски. Неговите статии в „Таймс“ са изискани и елегантно, ненатрапващо се изразяват подкрепа на диктатора и неговите генерали. Авторът не скрива, че симпатизира на фашизма и нацизма, отдел „Печат“ към Генералния щаб на Франко не пести хвалебствията си. Той е във висша степен доволен от Ким. Разбира се, Ким е на първо място сред акредитираните журналисти. И когато научават за трагедията, сполетяла неговите колеги, и за щастието, благодарение на което единствено той е оцелял от катастрофата, изчакват героят да се възстанови и му подготвят приятна изненада.

Изпращат за него кола с адютант, който да го откара в главната квартира на каудильо Франко в Бургос. Ким Филби влиза в тържествената зала, където го очакват висши офицери. После на сцената излиза самият диктатор. Собственоръчно украсява гърдите му с високо военно отличие. Ким Филби знае, че това ще е от полза за бъдещата му кариера. Военен орден, получен лично от фашисткия тиранин — та това е идеално свидетелство за съветския разузнавач.

Ким Филби е талантлив. Такова е мнението на всички, които са имали контакт с него. Неговите репортажи в лондонския „Таймс“ правят впечатление. След неколкомесечно пребиваване в Испания той си спечелва репутацията на първокласен репортер и коментатор на военните събития. Когато през пролетта на 1939 година се завръща в Лондон, вратите на редакцията на „Таймс“ са отворени за него. Главният редактор на този реномиран световноизвестен вестник му предлага постоянна работа като кореспондент в чужбина и веднага му предоставя ново поле за действие. Филби би могъл да замине като специален кореспондент в Берлин.

За всеки успех е нужно и поне малко късмет. А Ким Филби го има от начало до край. След завършването на испанската Гражданска война няма по-интересно място за агента в Европа от Берлин. През 1939 година той се превръща в сцена, на която се подготвя Втората световна война. А в задкулисието на последните репетиции за трагичната инсценировка опитният разузнавач научава какви ли не интересни новини.

Нацистите смятат Ким Филби за приятел. Та нали пропагандирал техните идеи в Англо-германското дружество, бил в добри отношения с Рибентроп, получил високо военно отличие от испанците. По-късно специалистите изразяваха единодушно мнението, че коментарите на Филби от Берлин са също блестящи. Той е истински журналист и не след дълго става главен редактор на вестник „Таймс“. А това е успех, заслужаващ внимание.

Когато избухва Втората световна война и Великобритания изпраща в Европа първите експедиционни корпуси, Ким Филби заминава с тях. Той е гост на Генералния щаб на лорд Гоц, пребивава известно време в Париж и е свидетел на поражението на Петдесета дивизия край Дюнкерк. Неговите колеги твърдят, че е отплавал с лодката, напуснала последна френския бряг.

Известно време продължава да работи в редакцията на „Таймс“, но скоро след това започва истинската кариера на разузнавача Ким. На един житейски кръстопът отново се среща със своя приятел Гай Бърджес. В Париж преди това бил разговарял с Маклейн. Той бил завършил висшето си образование, приключил стажа си във Форин Офис, станал дипломат, оженил се за американката Мелинда Марлинг, а когато вермахтът нахлул във Франция, бил секретар в посолството и избягал през Бордо в Лондон. Останал убеден марксист, макар и не пред обществеността.

Междувременно Гай Бърджес постъпил на служба в британското разузнаване. Благодарение на ходатайство. Добрите връзки са петата колона в английския обществен живот. А Бърджес имал големи връзки. И когато се срещат с Ким Филби, който след завръщането си от Франция се оказва военен кореспондент, но без поле за действие, му обещава, че ще се опита да му намери работа също в разузнаването. Разбира се, ако проявява интерес към тази дейност. Не е бог знае колко тежка, заплатата е прилична, без удръжки за данъци, тъй като всички служители в разузнаването са освободени автоматично от данъци. Ким Филби не приел веднага предложението му. А след като привидно обмислил, дал съгласието си. Провървяло му.

Гай Бърджес работел в секция „Д“ на британското разузнаване и едва след няколко дни съобщил на Ким Филби, че е успял да намери там място и за него. Квалификацията на Ким е отлична, препоръките — добри, а освен това се знаело, че е син на стария Сейнт Джон Филби, познавал много видни личности и имал доста влиятелни състуденти от Кеймбридж. В крайна сметка не може да не се вземат под внимание неговият военен опит и испанското отличие.

Колкото и да звучи невероятно, по онова време британското разузнаване не било без проблеми. Особено в първите години на Втората световна война. Експертите са единодушни, че в нея господствували старите ветерани, които със зъби и нокти се придържали към отколешните принципи и не искали да разберат, че в света са настъпили съществени промени.

Милитъри Интелиджънс, военното направление на британското разузнаване, което през Втората световна война играе главна роля, било разделено на две важни ведомства. МИ-5 отговаряло за контрашпионажа на територията на Великобритания. Неговият специален отдел — Спешъл Бранч, се прослави с разкриването на много нацистки шпиони, които немците изпращали във Великобритания, като тайно нощем дебаркирали с подводници край бреговете на острова. МИ-6 — Сикрет Интелиджънс Сървис — се занимавала с шпионаж и контрашпионаж извън страната.

До неотдавна се пазеха в строга тайна имената на ръководителите на отделните секции. Сега вече се знаят дори и адресите на отделните подразделения. Главната квартира на Сикрет Интелиджънс Сървис била на улица Куин Анс Гейт, недалеч от Сейнт Джеймс Парк. Сградата била малка, невзрачна, през нея се минавало в друго, по-голямо, но също невзрачно здание, в което били разположени канцелариите и архивите. Шеф на този разузнавателен концерн и един от най-всесилните хора във Великобритания бил сър Дик Голдсмит-Уайт.

Седалището на британското контраразузнаване се намирало в елегантния лондонски квартал Мей Феър на Кързън Стрийт. Шеф бил сър Мартин Фърнивал-Джоунс. Голяма част от ръководителите на тези две секции били завършили Оксфордския или Кеймбриджкия университет и били членове на няколко избрани клуба. Впрочем принадлежността към даден клуб означава във Великобритания визитна картичка, с която може да се влезе навсякъде.

Ким Филби имал всички предпоставки да бъде приет. А скоро получава възможност и да се издигне. Поредицата от скандални неуспехи на британската разузнавателна служба предупреждава правителството за неспособността на тогавашните отговорни служители. Последният гвоздей в ковчега на ветераните на британската разузнавателна служба преди голямата чистка бил несъмнено случаят с американския дипломат Тайлър Кент. Той показал, че Сикрет Сървис се нуждае от нови хора. И тъй Ким Филби получава зелена улица за кариерата си.