Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (17)

15

Етъл Елизабет Джий взема от бюрото си няколко документа, обозначени с гриф „Секретно“ и „Строго секретно“, запечатва ги в плик с бланка на Адмиралтейството, пъхва ги под мишница, слага си шапката и излиза. Портиерът я познава и затова дори и не му идва наум да я попита какво носи. Мис Джий върви по улиците, качва се в автобуса, после позвънява на вратата с табелка Хари Хаутън.

Хаутън е дърдорко и любовник на застарялата госпожица Джий. В случая и партньор. Разглежда плячката, някои документи оставя настрана, за по-късна доставка, останалата част опакова и завързва с канап.

— Хайде, тръгваме!

Изключително студен януарски ден, дори и влаковете не се движат както трябва, затуй Хаутън и госпожица Джий пристигат в Лондон чак към три часа. Но все пак навреме. В четири и половина са на гарата Ватерло. Няколко минути по-късно пред театър „Олд Вик“ срещат познатия човек. По лицето на мис Джий играе малко нервна, пресилена усмивка.

Непосредствено зад тях се движи непознат човек. Избързва, изпреварва ги, кимва на някого в блъсканицата и застава пред тях.

— Аз съм от криминалната полиция. Арестувам ви в името на закона! Всичко, което от този момент ще кажете, може да бъде използвано срещу вас.

Непознатият със сиво бомбе е суперинтендантът^[1] Джордж Смит от специалния отдел на Скотланд Ярд, а останалите шестима или седмина мъже, сякаш изплували от блъсканицата и обкръжили арестуваните, са негови помощници.

Суперинтендантът Смит прави чудесен ход, успява да арестува Гордън Лонсдейл в момента, когато госпожица Джий и Хаутън му предават компрометиращ материал. Но още по-сполучлив ход прави на следващия ден. В управлението на Скотланд Ярд разпитва арестуваните, поръчва кола и казва адреса на шофьора. Заминават за Райслип, вилната зона край Лондон. Улицата е Кранли Драйв, къщичката е красива, типична за малко английско семейство с приличен доход.

— От Скотланд Ярд съм и бих искал да говоря с вас — казва на господин Крогер, който му отваря вратата. После го моли да извика жена си Хелън. Възрастните съпрузи притежавали новозеландски задгранични паспорти и било известно, че се занимават с покупко-продажба на антикварни книги, особено на редки екземпляри. Не било известно обаче, че от есента на миналата година били под постоянното наблюдение на добре обучени господа.

Никак не било лесно на британската полиция. Доста време минало, докато разкрие какви са всъщност антикварите от Райслип, а съдия-следователят също трябвало доста да почака, докато суперинтендантът Смит успее да разплете обърканите въпроси около случая Гордън Лонсдейл — резидент на съветското разузнаване във Великобритания.

На двадесет и трети март 1961 г. в зала №1 в „Олд Бейли“ съдията Паркър произнася сурови присъди. Най-тежката — двадесет и пет години, получава Гордън Лонсдейл, най-леката — петнадесет години — мис Джий. Процесът предизвиква сензация, а има и друг, неочакван отзвук. Американското ФБР открива известна връзка със случая Абел. И ето че на бюрото на шефа на отдела за контрашпионаж се появява отново делото „Абел“ и отново се разместват пластовете около вече разрешения и приключен случай.

Когато преди години агентите на ФБР обискирали стаята на Абел в хотел „Лейтам“, където живеел под името Мартин Колинс, между другите писмени материали намерили и две снимки. Едната била на мъж и на гърба й било написано името Морис, а другата — на жена на име Шърли. Двете снимки и пакетчето, в което имало пет хиляди долара в наличност, били привързани с ластиче.

Агентите на ФБР преценили правилно, че това са сътрудници на Абел и явно важни сътрудници, като се има предвид голямата сума, която той бил приготвил за тях. Но съвсем не могли да си обяснят как така големият разузнавач, какъвто бил полковник Абел, ще допусне такава ученическа грешка, ще остави в чекмеджето снимки на свои сътрудници. Затова снимките се оказали тогава безполезни за ФБР. Макар и да ги разпратило по всички полицейски участъци, то не успяло да идентифицира мъжа и жената, които трябвало да получат петте хиляди долара. Полковник Абел мълчал, а следователите знаели от опит, че дори и да го изтезават, няма да проговори.

Изчезналата тогава в неизвестността сигурна следа сега се появила отново. По време на процеса срещу Гордън Лонсдейл и след произнасяне на присъдата почти всички големи вестници поместват снимките на осъдените. На първите страници на американските вестници се появяват две неизвестни досега лица. Морис и Лона Коен, които във Великобритания живеели като антиквари под името Крогер, били осъдени на Двадесет години затвор за шпионаж. Оказало се, че са същите онези мъж и жена, чиито снимки били намерени в чекмеджето на Абел.

На съвещанията на ръководството на ФБР отново се заговорва за разузнавателната мрежа на полковник Абел. Става ясно, че не е действувал само в Съединените щати, но е имал какво да каже и за дейността във Великобритания. Както се оказва по-късно, той се бил срещал там с някои свои сътрудници. Но полковник Абел е вече осъден и ФБР няма възможност да възобнови процеса или да попълни обвинителния акт, нито пък има намерение да прави това. И макар че излизат наяве нови и важни факти за дейността на съветското разузнаване, става ясно, че няма смисъл да се трупат доказателства за дейността на човека, който все едно лежи в затвора в Атланта. Но новите факти биха могли да послужат на ФБР да постигне друга запланувана цел. Поне така мислят ръководителите на тази институция. И тъй още веднъж, но вече наистина за последен път, агентите на ФБР се отправят към затвора в Атланта при полковник Абел и се опитват да окажат натиск върху него.

Американската разузнавателна служба се опитвала да привлече Абел преди всичко като сътрудник. За постигането на желаната цел изредила всички възможни методи. Ту примамвала и обещавала, ту отново заплашвала. Все безрезултатно. Но ето че сега държала в ръцете си нов коз — съпрузите Крогер. И тъй като американската разузнавателна служба познавала чувството на Абел за „феър плей“^[2] и предполагала, че не е в състояние да изостави сътрудниците си в беда, стига да има възможност да им помогне, сега заложила на тази карта. Действията й твърде явно напомняли за морален натиск.

„Между другото още веднъж ме посетиха господата от ФБР — писа по-късно полковник Абел. — Ставаше въпрос за известна информация и за да я получат от мен, използваха двата коза, които им дадоха лондонският процес (срещу Гордън Лонсдейл. — Бел.авт.), и молбата на съпругата ми за освобождаване. Намекнаха ми, че моето евентуално упорство може само да навреди. Сигурно не е нужно да подчертавам, че не приех предложението им. Но във връзка с лондонския процес все пак дадох показания. Казаха ми, че искат да изправят пред съда някои хора, и поискаха да им кажа какво мисля за тях и евентуално да им помогна с показанията си. Отговорих, че много се съмнявам дали ще могат да ги изправят пред съда. Няма защо. Но ако все пак се случи нещо подобно, то с удоволствие ще се срещна с техните защитници и ще уговоря с тях по какъв начин да им помогна.“

До последния момент Американската разузнавателна служба се надявала, че поне в затвора полковник Абел ще омекне и ще проговори. Но месеците минавали, нищо не се променяло и агентите на ФБР били все по-нервни. Но когато в американския печат няколко пъти едно след друго прозвучал повик за размяна Пауърс-Абел, чувствували, че последната възможност им се изплъзва. Ето защо набързо потеглили за Атланта, готови за последния бой и въоръжени със съвсем нови аргументи. Полковник Абел обаче издържал и тези последни минути преди заключителния гонг.

Към края на 1960 година американците избраха Джон Фицджералд Кенеди за президент на Съединените щати. В края на януари той пое властта. Само след четири дни на пресконференция заяви, че с удоволствие приветствува добрата воля на представителите на Съветския съюз за мирно сътрудничество. Впрочем от Москва му бяха изпратили полезен дар по случай поемането на президентския пост. Съветските власти освободиха капитана от военновъздушните сили Фримън Д. Олмстед и Джон Р. Маккоун — пилоти на американския военен разузнавателен самолет тип РБ-47, свален от съветската противовъздушна отбрана на първи юли 1960, тоест два месеца след инцидента с Пауърс. Това бе приятелски жест, който подсказваше, че е подготвена почвата за политическото разбирателство или поне за водене на разговори по този въпрос. Можеше да се предполага, че се създава подходяща атмосфера за започване на разговори за размяна.

Всеизвестно бе, че високопоставени американски длъжностни лица държаха много на освобождаването на Пауърс. Но се чакаше подходящ момент. Ето сега той се появява. В самото начало на 1962 г. извикали защитника на Абел Донован във Вашингтон на съвещание на високо равнище. Там той научил официалното решение: „Размяната на Пауърс с Абел е желана в интерес на Съединените щати“. Това е не само важна промяна в програмата, но и аргумент, позволяващ да се предприеме нещо. Ала вашингтонските учреждения отиват още по-далеч. Говорителят на министерството уведомява адвоката Донован, че „съответните органи“ не възразяват срещу едно негово пътуване до Източен Берлин. Всъщност това е само една по дипломатически любезно формулирана заповед да тръгне за Европа, да отиде в съветската зона на Източен Берлин и да уговори там лично размяната на двамата подсъдими.

У обществеността обаче трябвало да остане впечатлението, че това е частна инициатива на един добър адвокат. В действителност Донован е само фигура на шахматната дъска, движена от агентите на американската разузнавателна служба. Те му подготвят почвата, те наблюдават всяка негова крачка, да не би случайно да се отклони от начертания път.

Адвокатът Донован се връща от Вашингтон и изпраща писмо до Хелене Абел. Той й намеква за новата насока на развоя на събитията, дава й надежда за благоприятното протичане на евентуалните разговори и й пише, че може би ще бъде най-добре да се посъветват лично. Той ще пристигне в Берлин. И за да не се протакат излишно разговорите, Донован направо предлага условията. Биха могли да се срещнат на трети февруари точно на обед. И тъй като не е сигурен какво становище ще заемат тамошните власти, а и предполага, че писмото не ще го четат само подателят и получателят, предлага на Хелене Абел да му изпрати телеграма с благопожеланието „Щастлива Нова година!“, в случай че приема датата на срещата.

Преди всичко Донован е опитен юрист, разбира добре, че не може да преговаря с празни ръце и без пълномощия. Но официално пълномощно не може да му дадат, нали цялото начинание не трябвало да изглежда като правителствена акция. В този случай вашингтонското Министерство на правосъдието му издава писмено уверение, с което потвърждава възможността за размяна. По-късно самият той нарече текста на това „частно“ писмо нескопосан.

Уважаеми господин Донован,

В отговор на нашите неотдавнашни разговори относно помилването на поверения Ви подсъдим, си позволяваме да Ви уверим, че от гледна точка на нашето ведомство не виждаме никакви пречки за положително уреждане, ако другата страна спази условията, които с писмо сте съобщили на Вашата ответница.

Искрено ваш

Ред Гозарт,

прокурор по въпросите на помилването

На двадесет и пети януари пощенският раздавач предава на адвоката Донован телеграма с текст „Щастлива Нова година!“. След четири дни той се качва с малкото си куфарче в самолета на „Пан Америкън“ и на тридесети януари пристига в Лондон. Взема такси до хотел „Кларидж“, където вече го очаква агентът на американската разузнавателна служба, действуващ под името Уайт. Той го информирал за подробния план на подготвената акция и говорил за мерките по осигуряване на безопасността при разговорите. После му дал марки и го помолил да смени известното си име с псевдоним. Предал му и документи на името на господин Денис. Така известният американски адвокат се превръща в неизвестен американец. Впрочем разговорите трябвало да се водят в най-голяма тайна. И за да има съвършено алиби, то сред лондонските си познати и дори пред персонала на хотела Донован подхвърля, че се готви да отиде с приятел за няколко дни в провинцията, че отдавна мечтаел да посети Шотландия и че сега му се удава възможност. И за да не се съмнява никой в намеренията му, чрез централата в хотела изпраща телеграма на съпругата си Мери, в която й съобщава, че за няколко дни отива в провинцията да си почине.

Но това, което го очаква, едва ли може да се нарече почивка. Американската разузнавателна служба подготвя среща в Източен Берлин по образец на уестърните от Дивия Запад.

Сутринта адвокатът на Абел си приготвя куфарите с името Донован, но в колата, която го чака пред хотела се качва вече под името мистър Денис. Зад волана седи агентът Уайт. Колата лети през спящия град, по-скоро е нощ, отколкото утрин. Уайт спира за миг на площад „Конот Скуер“ и в колата се качва агентка на английската разузнавателна служба. Тя ще ги придружава до летището, което при бързо каране е на два часа път от града.

Летището е военно. Агентът Уайт натиска спирачките пред бариерата, но тя не се вдига и той трябва да спре. Девойката слиза. Преговаря с войника. Не могат да се разберат. Но ето че на вратата на караулното застава възрастен мъж с обичайно тъмно пардесю и бомбе на главата, небрежно поздравява, подхвърля нещо за времето, но слага на съответното място в паспорта на Донован служебния печат, потвърждаващ излизането му от Великобритания. После мълчаливо се сбогува, слиза от колата и отива към сградата на командуването. Донован поглежда паспорта и установява, че господин Денис може да напусне острова. Качил се в подготвения американски самолет.

Най-напред агентът Уайт, после друг един със също нищо неозначаващото име Боб и още някои агенти следят всяка крачка на адвоката Донован по берлинския паваж. Ясно му е, че въпросът не е само в осигуряване на безопасността. Акцията трябва да бъде запазена в пълна тайна, освен това шефовете във Вашингтон искат да бъдат информирани за всяка дреболия при нейното провеждане, и то не само от устата или писанията на адвоката Донован. Генерал Клей е натоварен за главен наблюдател на операцията. В случай на нужда той би могъл да вземе решение по някои подробности. Последната дума обаче има Вашингтон.

А каква е програмата?

Според предварително уговорен план адвокатът Донован трябва да се срещне не само с Хелене Абел и нейната дъщеря, но и с представител на съветските органи в Източен Берлин, и с Фогел — адвокат на семейство Абел. Разговорите не протичат гладко. И двете страни го усукват. Може би един другиго се подозират в задни мисли, макар че при наличните условия това е дребнаво подозрение. Донован предлага своето нищо неозначаващо писмо от вашингтонското Министерство на правосъдието, неговият колега по професия Фогел изважда от чантата си подобно, подписано от генералния прокурор на ГДР. В текста обаче е решена техническата част на проблема: властите на Германската демократична република, на чиято територия трябва да се преговаря и да се осъществи размяната на затворниците, не ще пречат нито на едната, нито на другата страна в провеждането на акцията.

Десетки дни той е чакал това повикване и ето сега най-после то се осъществява.

— Абел, вземете всичките си неща със себе си!

Последни стъпки със затворническия халат, последно тропане на токовете по павирания коридор, където за разлика от всякъде другаде е по-студено с няколко градуса, дрънчене на надзирателските ключове, а после залян от слънце затворнически двор. Полковник Абел поема дълбоко дъх. Сега наистина е ядосан, но гледа да не се разбере това.

Качва се в колата и с въоръжена охрана заминава за летището. Следващата нощ прекарва в затвора Форт Дикс в щата Ню Джърси. Вече знае, че е на път за родината. Президентът Кенеди е подписал решението за опрощаване на останалата част от наказанието. То ще влезе в сила, когато Пауърс подаде ръка на колегите си в американската окупационна зона. Пилотът на шпионския самолет Ю-2 също облича цивилните си дрехи във владимирския затвор, вече взема чантата с нещата си и прави сметка, че му остават само още две нощи и ще бъде свободен.

В петък, девети февруари, полковник Абел слиза от самолета на западноберлинското летище и все още с въоръжена охрана заминава за американските казарми. Настаняват го в ареста, от който изваждат за през нощта всички закононарушители. Прекарва нощта в подземна килия. Нейният единствен прозорец с решетка и единствена бронирана врата са охранявани от бог знае колко въоръжени до зъби военни полицаи.

Донован, Фогел и представителят от съветска страна са се уговорили за мястото, където ще стане размяната и за точната програма на акта.

Място на действието: Мостът „Глиникер“, отделящ съветската от американската окупационна зона. Време: събота, десети февруари 1962 г., осем часът и двадесет минути. Присъствуващи: полковник Абел и майор Пауърс, адвокатите на участвуващите страни и по двама служители от всеки лагер. Иначе малко униформени статисти, още по-малко случайни любопитни наблюдатели и никакъв журналист.

Студена утрин. Под нулата. Ясно небе. По улиците около моста откъм западногерманската страна е пълно с американски военни полицаи. В осем часа и петнадесет минути пристига полковник Абел с обемиста чанта в ръка и въоръжена охрана. Оформя се групичка. Адвокатът Донован е в центъра й. Абел стои встрани.

Точно в осем и двадесет минути няколко мъже гледат към средата на моста. С бавни, погребални стъпки крачат към линията, която разделя Запада и Изтока. Полковник Абел все още не е между тях. Чака на предмостието със своята охрана. Едва когато авангардът начело с Донован се убеди, че и на другата страна всичко е наред, че там вече чака също с обемиста чанта и с двама души въоръжена охрана Гари Пауърс, Донован вдига ръка и дава знак на Абел, че може да тръгне.

Абел спира пред своя защитник, стисват си ръце като приятели, който се разделят. После всички спират, а само Абел и Пауърс тръгват едни срещу друг. Те се движат бавно, сякаш обмислят всяка крачка. Не бързат, макар че на всеки от тях му се иска да се затича. Крачат с достойнство, замислено и при разминаването не поглеждат един към друг. Всеки върви към своите.

Часът е девет без петнадесет минути.