Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (42)

10

За американското разузнаване случаят полковник Абел бе политически нокаут. Британското разузнаване получава три тежки удара един след друг: първият — Бърджес и Маклейн, — тези достопочтени британски дипломати работят за съветското разузнаване почти две десетилетия. Вторият — Гордън Лонсдейл, резидент на съветското разузнаване, действува направо под прозорците на британската служба за сигурност и получава от портландската морска база строго секретна информация. Третият — Блейк. Офицер от британското разузнаване, в действителност съветски разузнавач. В пристъп на гняв при разбунено обществено мнение британското правосъдие му определя рекордна присъда — четиридесет и две години затвор. Председателят на съда Паркър успява да реши въпроса за изключително кратко време — само за петнадесет минути. Естествено при закрити врати.

Случаят Блейк показва отново, че превъзходството е на страната на съветското разузнаване. Тази констатация е горчив залък за Великобритания. Столетия наред островната империя минаваше за люлка и университет на легендарни, дори приказно непобедими агенти. При всяка капитулация, след всяка загуба в играта шефовете на специалните служби се оказват в туш. След осъждането на Джордж Блейк британското правителство назначава комисия, чиято задача е да установи причината, поради която това най-добро някога разузнаване в света изостава от съветското.

По-строги кадрови мерки, здрава дисциплина, редовно преразглеждане на благонадеждността на всички висши служители от държавния и управленския апарат — това са съветите на учените господа към шефовете на секретните служби. А те се бият в гърдите и обещават положението да се подобри. Напразно. Тъкмо най-близкото бъдеще ще покаже, че неспособността на тяхната организация не е само въпрос на временно влошаване на състоянието.

В заключителната фаза случаят Ким Филби се преплита със случая Блейк. Поне така изглежда според някои констатации. Наистина не е доказано, но не е и изключено кръстосването на житейските пътища на Филби и Блейк да е дело на обмислена режисура, макар дори изобщо да не са се срещали двамата в Бейрут.

Когато осъждат Блейк, той е на тридесет и осем години и съдиите го смятат за „най-добър“ в професията. Навярно е заслужил това звание. Но пътят към първенството минавал през завои, пълни с уловки и себеотрицание. А понякога и щастливи случайности. Той е роден в Ротердам. Майка му Катерина Байер Белан е холандка, бащата Алберт Уилям Бехар — египетски евреин, чиито прадеди дошли от Испания. Джордж се наричал Бехар, но бил англичанин. Бащата воювал през Първата световна война в британските отряди и затова след победата получил британско поданство и паспорт.

Бащата бил авантюрист. Служил четири години дори в чуждестранния легион. Синът не бил толкова по приключенията, но изживял от тях повече, отколкото трябва. Животът го принудил. Когато бракът на родителите му бил разтрогнат, той бил на две години. От Кайро Джордж заминал за Холандия, там започнал да учи, а на тринадесет години отново се върнал в Египет. Една от сестрите на баща му предложила да се грижи за възпитанието му и за неговото следване. Странното и донякъде затворено момче попаднало в богато египетско семейство, в което изобилствували парите, туземните слуги и ориенталската помпозност. Джордж се учел да живее като колониален господар и при това усъвършенствувал английския език.

Говори се, че по влечението на детето може да се съди за неговите способности, склонности и дарба. Джордж от малък обичал да си играе, преоблечен в различни дрехи. С удоволствие обличал обшитите със злато галабии, носел на главата си бедуинските куфии, на снимките в семейния албум можем да го видим и с оперетни костюми. Оттук американският публицист Санче де Грамонт прави извода, че от малък имал склонност към притворство. Обичал да се представя за някой друг, с други думи, още тогава се е подготвял за бъдещата си професия.

В навечерието на Втората световна война се завърнал в Ротердам и започнал да учи в гимназията. Германското нападение срещу Холандия е първото житейско изпитание за него. Като британски поданик попаднал в концлагер, но скоро успял да избяга и да се включи в холандското съпротивително движение. Цели месеци бил куриер с риск да бъде заловен. Още тогава борбата срещу насилието и потисничеството се превърнала за него в естествено житейско послание.

Майка му и сестрите й успели да избягат от нацистите. По заобиколен път стигнали до Великобритания. Джордж научил, че са пристигнали благополучно в Лондон. Решил да замине при тях. Не било никак лесно да се изплъзне от окупирана Холандия и да стигне до Англия, но Джордж успял. Избягал в Белгия и с фалшив паспорт стигнал до Франция. Известно време се укривал там в доминикански манастир. После прекосил испанската граница, минал Пиренеите, но недалеч от Мадрид го заловили испански полицаи и го интернирали.

Това не било трагедия за него. С оглед на британския паспорт му признали правото да се завърне в Англия. Последната част от пътя към майка му минавала през Гибралтар. И макар че най-после седнал с нея на една маса, той не останал дълго вкъщи. Постъпил в армията. Искал да се бие срещу нацистите. Но не подозирал, че ще го изпратят на невидимия фронт. Зачислили го към разузнавателната служба. Знаел немски и фламандски, а тя се нуждаела от хора, които да съумеят убедително да прикрият, че са англичани.

След пристигането си в Англия майката на Джордж си сменила името. Може би защото й напомняло несполучливия брак или пък е избрала английско име от патриотизъм. Фамилното й име вече било Блейк. Джордж Бехар направил същото. Така за пръв път се появява агентът на име Джордж Блейк.

По това време британската разузнавателна служба създава специално управление за саботаж и диверсии на вражеска територия. За него вече говорихме във връзка с реорганизацията на британската разузнавателна служба. Джордж Блейк получил отговорна задача. Обучавал холандски агенти, които трябвало да бъдат спуснати с парашут отвъд немската линия.

Навярно бил добър преподавател. След войната холандската кралица го наградила за заслуги с високо отличие, станал кавалер на ордена „Орание-Насау“.

Завършила войната и Джордж Блейк трябвало да се уволни. Но на разузнавателната служба били нужни опитни сътрудници и в мирно време. Официално се водел като „извънреден сътрудник“ на Форин Офис, а в действителност бил агент на британското разузнаване.

По време на съдебния процес при закрити врати до обществеността не стигнала нито дума за дейността на Джордж Блейк в британската разузнавателна служба. За него е известно, че отначало работел по отделни, може би не много трудни задачи и едва през 1949 година се явил в Корея като британски вицеконсул в Сеул, а в действителност офицер разузнавач. Добрал се, казват, до много ценни сведения за предстоящи военни операции, но самият не се възползвал от своята осведоменост. И когато през юни петдесета година народната армия завзела Сеул, той бил пленен заедно с посланика Вивиан Холт. Следващите три години прекарал в лагер за интернирани недалеч от Пхенян — столицата на КНДР.

В началото на 1953 година се завърнал заедно с всички освободени пленници в Лондон. Никой от шефовете му в разузнавателната служба не заподозрял, че Блейк е сменил командира си. Все още обаче нямал възможност да бъде полезен на съветското разузнаване. Пишел за британското разузнаване подробен доклад за живота в корейските лагери за интернирани, а в действителност чакал заповед. Получил я чак след две години. Междувременно обаче Джордж Блейк се оженил. И заедно със съпругата си заминал за Берлин.

Излишно е да се впускаме в догадки за истинската мисия на Блейк. Официално бил причислен към британското окупационно командуване. Работел в групата, занимаваща се с анализ на информацията от ГДР. По всяка вероятност съветското разузнаване получавало от него списъците на британските агенти, изпращани в съветската окупационна зона.

В Берлин Джордж Блейк се представял за холандец под името Макс де Вриес. Под това име го знаел също един от неговите тогавашни сътрудници, немецът Хорст Айтнер, когото някои публицисти характеризират като шпионин по професия. Той продавал сведенията си и на едната, и на другата страна, водел твърде бурен и охолен живот, обичал леките момичета, които по-късно се оказали съдбоносни за него, тъй като съпругата му била ревнива. Научила не само за похожденията му, но и за шпионския му занаят, отишла и го издала.

Британската разузнавателна служба се отнасяла предпазливо към Айтнер. Никой не научил за арестуването му, даже и някогашният му шеф Джордж Блейк. Последният по това време вече бил в Бейрут и така и не разбрал, че Айтнер е казал всичко, което знае.

Според някои източници британската разузнавателна служба започнала да подозира Джордж Блейк още когато работел в Берлин. Но тъй като едно е подозрението, а друго — доказателството, а и в разузнавателната служба всеки факт има лице и опако, отзовали го в Лондон и го изпратили в Близкия изток. Искали да му дадат възможност да се срещне със съветски разузнавачи и да се опитат да разберат дали не е във връзка с Филби. Другото становище е, че британците не подозирали нищо за неговата истинска дейност дотогава, докато в края на 1960 година не проговорил Айтнер.

Не ще узнаем кое е истина и кое не. Можем само да констатираме, че по заповед на британското разузнаване Джордж Блейк пристигнал през септември 1960 година в Бейрут, за да следва в Колидж ъф Арабик Стюдиъс. Целта била да се подготви за следващите си задачи. Така поне му казали в Лондон.

Британското разузнаване обаче вече разполагало с доказателства и ръководството трябвало само да реши дали да остави заподозрения на свобода и да го следи, или да приключи въпроса. Преди Великден Блейк получил от Лондон телеграма, с която му съобщавали да се яви в министерството. Несъмнено това внезапно повикване в средата на учебната година изглеждало подозрително. Но в телеграмата не била посочена дата, нещо повече — лондонските шефове му предоставяли възможността да избира: може да се яви преди или след празниците.

Може би се е подлъгал от тази най-обикновена хитрост. Пристигнал в Лондон и го арестували. И вече на трети май го изправили пред съда. За британското обществено мнение осъждането на Блейк означавало буквално шок. Един ден след произнасянето на присъдата министърът на външните работи бил принуден да се изкаже в Камарата на общините и да оправдае неспособността на разузнавателната служба. Същевременно обещавал, че правителството ще вземе такива мерки за сигурност, които не ще позволят да се повтарят подобни случаи.

С договорите в джоба, които бил сключил с известните британски седмичници „Обзървър“ и „Икономист“, Ким Филби се отправя за Бейрут като техен кореспондент по време на кризата във връзка със Суецкия канал. След национализацията на Суецкия канал капиталистическият свят се опита да поведе борба за запазване на дивидентите. Следователно Ким Филби бил човекът, който е трябвало да замине за там. Поне така се сторило на някои наблюдатели. Но истината би могла да бъде съвсем друга.

В този раздел от биографията на Филби трябва да споменем за становищата на двамата добре информирани публицисти. Англичанинът Кукридж писа: „В показанието си Блейк заявява, че Филби е съветски таен агент. По такъв начин Филби се оказва в капан“.

Американският аташе по печата Шийън, който по това време е работел в Бейрут и се е познавал добре с Ким Филби, а между другото той бе и един от първите, които писаха за неговия случай, твърди от самото начало, че британското разузнаване е изпратило Филби в Бейрут, за да се издаде там чрез някаква необмислена компрометираща връзка.

Ким Филби пристига в Бейрут през септември 1956 година и до есента на 1962 година той все още живее там мирно и тихо. Поне така изглеждало на пръв поглед. Едва по-късно се разбира колко предпазливо е работил, колко много е внимавал да не предизвика конкретни подозрения. Всички, които трябвало да го следят и били длъжни да дадат сигнал за него, не открили за тези шест години нито един факт, който да заслужава да пишат донесения.

Най-после големият разузнавач бил допуснал грешка. През тези години Филби се запознал с много местни видни личности и се срещал с дипломати от чуждестранните представителства. След като се бил сприятелил доста с някакъв известен арабски политик, бил му казал поверително насаме, че неговата осведоменост по някои въпроси би могла да бъде твърде полезна на правителството на Нейно Величество.

Арабинът се отнесъл според възприетите норми. Давал вид, че не го интересува, не казал нито дума, веднага започнал да говори за нещо друго. Филби разбрал, че той ще мисли по предложението му. И когато се срещнали за втори път, Филби изненадал арабина с конкретно предложение. Казал му от какви сведения се интересува и колко би бил готов да плати за тях. Това била смъртоносната грешка.

Арабският политик впрочем бил агент на британското разузнаване. При удалата му се в най-близко време възможност изразил учудването си колко хаотично е организирана британската разузнавателна служба, защото пилеела излишно сили, опитвайки се още веднъж да вербува свой стар внедрен агент. Донесението стигнало до Лондон. Шефът на британското разузнаване намерил едно-единствено обяснение. Филби е симулирал, че иска да привлече арабския политик като сътрудник на британското разузнаване, а в действителност е искал да го ангажира за съветското разузнаване.

От този момент Ким Филби бил под наблюдение. Едуард Р. Ф. Шийън твърди, че по това време вече англичаните не разполагали в Бейрут с достатъчен персонал по сигурността. Следенето на един журналист изисква най-малко един десетчленен екип от опитни детективи. Затова били потърсили сътрудничеството на шефа на ливанската тайна полиция полковник Тауфик Джалбут. Той с удоволствие се съгласил и веднага пратил по петите на Ким Филби цяла тълпа местни тайни агенти.

На бюрото на началника на бейрутската тайна полиция започнали да се трупат донесенията. Всяко от тях било компрометиращо за Ким Филби. Голяма част от експертите, занимаващи се със случая с аса на съветското разузнаване, са очебийно единодушни в становището си, че тъкмо през този период започнал да допуска грешки.

Макар че до този момент се държал съвсем дисциплинирано и не дал на никого и най-малък повод за подозрение, сега се бил отправил според донесенията на местните агенти дори няколко пъти последователно към невдъхващи доверие предградия на „перлата на Близкия Изток“ и се срещал там със съмнителни личности. Интересното е, че това успели да установят именно ливанските полицаи, чиято ориенталска „индиферентност“ е пословична.

Една сутрин в полицейския участък пристигнал ливански таен агент, седнал, изтрил потта от челото си и започнал да чука на пишещата машина донесението. Така увековечил първата част от романтичната случка, разобличаваща Филби. Същият този ливански полицай имал задачата да наблюдава жилището на журналиста. Скрил се така, че да не бие на очи, и наблюдавал жилището на улица Кантари. Няколко минути преди полунощ се бил появил на терасата Ким Филби. Наистина било тъмно, колкото може да бъде само на юг, но полицаят в далечината със сигурност познал Филби, който държал в ръката си някакъв тъмен предмет. Първо погледнал часовника си, за да се увери дали вече е полунощ, и после започнал да движи предмета насам-натам. Американецът Шийън добавя, че къщата на улица Кантари се намирала на височинка и че терасата на Ким се виждала отвсякъде и отдалеч и най-малко от неколкостотин насрещни прозорци.

Полицаят написал донесението си и си тръгнал. Но проницателният полковник Джалбут стигнал до шерлокхолмовски извод: черният предмет сигурно е средство за сигнализация, тъй като в полунощ от балкона, който се вижда отвсякъде, заподозреният агент би могъл да предава тайни сведения единствено чрез сигнали. И тъй като полицаят не бил видял нищо, явно Филби е предавал съобщенията с невидима, тоест с тъй наречена черна светлина.

Следващата нощ цяла група ливански полицейски експерти, снабдени с поляризационни далекогледи, били наблюдавали балкона на Ким. Филби бил излязъл на терасата малко преди полунощ и пак давал сигнали. Шийън твърди, макар че с нищо не го доказва, че скоро след това ливанската полиция арестувала някакъв арменец, който бил приемал сигналите на Филби и предавал по-нататък зашифрованите съобщения.

И сякаш арменецът имал гениална памет, та знаел привидно неразбираемите съобщения наизуст и ги бил диктувал на протоколиращите полицаи. Но те били зашифровани с такъв съвършен код, че никой не успял да ги разшифрова. А може и да не са били никакви съобщения.

Полковник Джалбут бил наредил да затворят споменатия арменец в единична килия. По този начин Ким Филби бил изгубил връзка. Няколко седмици бил чакал напразно отговор. После бил направил необмислена стъпка. Лично бил отишъл при своята свръзка. А това бил същият този кореспондент, който по-късно посетил Елинър Филби, за да й предложи помощта си. Хората на полковник Джалбут били наблюдавали Филби при срещата. Затова в печата се появиха статии, описващи всяка стъпка на съветския разузнавач.

В една привечер Филби бил излязъл на разходка. Изведнъж дал знак на таксиметров шофьор и той го откарал в един квартал на Бейрут, където има най-много увеселителни заведения, игрални домове и кабарета. Колата обаче не спряла пред нито едно от тях. Ким Филби платил и слязъл от колата на ъгъла на една еднопосочна уличка. Изтичал по нея. Почакал да дойде от другата посока някое такси. Качил се. Отпътувал с таксито на другия край на града. Там наел файтон и отново кръстосвал на зигзаг града. И макар да правел какво ли не, не успял да се отърве от ливанските агенти. Навярно били изключително способни, та не им убягнало нито едно движение на преследвания.

Тъй че видели, когато след хитрото криволичене Ким Филби стигнал до квартал Фурн-аш-Шебак и влязъл в дом с плътно спуснати щори на прозорците над дюкянчето на един арменски сладкар.

След този компрометиращ епизод полковник Джалбут предложил на британската разузнавателна служба няколко своеобразни решения за това, как да постъпят със заподозрения Филби. Настоявал да го отвлекат и тайно да го изпратят във Великобритания. Предлагал даже лично да го „ликвидира“. Джентълмените не се съгласили. Та нали разполагат с доказателства за вражеската дейност на Филби, защо е нужно да използват гангстерски методи.

Впрочем през 1962 година в Западен Берлин избяга при американците съветският изменник Анатолий Голицин. Носел и секретни документи. От някои се виждало, че Ким Филби работи за съветския разузнавателен център. Американското ЦРУ разпитало дезертьора в седалището си в Ленгли, недалеч от Вашингтон, а после го прехвърлило на шефовете на британската разузнавателна служба. В една отдалечена неугледна провинциална къщичка го подложили на неколкодневен кръстосан разпит лично най-големите шефове — сър Дик Голдсмит-Уайт от британското разузнаване и сър Едуард М. Фърнивал Джонс от службата за сигурност. И те решили как да постъпят по-нататък с Ким Филби. Приложили същата рецепта както при Джордж Блейк. Но за по-сигурно решили първата сцена на последното заключително действие — разобличаването на съветския разузнавач — да се разиграе в Бейрут.

И тъй в Ливан пристигат господин Смит и господин Браун, за които стана дума в първата част на нашия разказ. Ким Филби познавал добре и двамата. И тримата започват странна игра. Правилата са неясни, но целта е да се изкопчи признание от заподозрения.

Западните публицисти твърдят, че след няколко тактично водени разговора Ким Филби бил признал всичко, тъй като не му оставало нищо друго. Но защо в такъв случай ще го оставят свободно да обикаля бейрутските улици? А може би дори и не са го следели. И освен това въпреки сензационното признание господа Смит и Браун продължили да се срещат приятелски с него. Били се убедили, че някогашното високопоставено лице от британското разузнаване служи години наред на съветското разузнаване и следователно несъмнено е един от най-опасните агенти на века, но посещавали заедно увеселителните заведения и киснели с него и съпругата му в бейрутските барове. В най-добрия случай това звучи невероятно. Или пък господата Смит и Браун са безподобни глупаци?

Ким Филби избира единственото възможно решение. Вечерта, когато щели да отиват на гости със съпругата си у приятелите Балфур, излязъл набързо от дома си, намиращ се на бейрутската улица Кантари, и се обадил чак от Москва. Висшите офицери от британската разузнавателна служба Смит и Браун се завърнали в Лондон, за да си признаят, че са некадърници.