Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (8)

6

— Господин председателю, обвинението настоява да бъде разпитан Рейно Хейханен!

Свидетелят не влиза през входа за гладиаторите, както подобава на коронен свидетел, но се вмъква през задния вход и ето го изведнъж в залата. Едър, дебел, бледен, с блуждаещи очи, които светят, сякаш е пил цяла нощ или е вземал опиати. С прилично ушит летен костюм, но не се чувствува добре с него. При това сигурно знае, че всички погледи в залата следят всяка негова крачка. И може би тъкмо затова е неуверен.

Тържествено се заклева, но повтаря подсказаните му изречения несигурно, после прави бавно една-две крачки към банката за свидетели. Всички го наблюдават, само полковник Абел не. Той нещо си пише или чертае. Хейханен го отминава, а погледът му остава за част от секундата по-дълго върху знамето на Съединените щати, окачено на стената. После настъпва тишина, всеки чака да чуе решаващите думи. Но никой не предугажда какви ще бъдат и никой не се осмелява да предвиди докъде ще стигне Хейханен в предателството си.

Мнозина са убедени, че резултатът от процеса е в негови ръце. Той навярно също вярва в това. Новите му шефове от ФБР сигурно не са забравили да подчертаят това пред него. Може би все още бръмчат в главата му изреченията, втълпявани му от психолозите на ФБР. Знае как да отговаря, запомнил е какво да каже и поема дълбоко дъх, тъй като първият въпрос е вече зададен.

— Кое е последното ви местожителство в Съединените щати?

— Пийкскил, щата Ню Йорк.

— Кога пристигнахте за пръв път в САЩ?

— През октомври 1952.

— Имахте ли задграничен паспорт?

— Да.

— Какъв?

— Американски.

— На чие име?

— На името на Юджин Николо Маки.

Значи Хейханен е действувал под името Юджин Николо Маки. Паспортът му е на масата пред съдията Байърс и протоколчикът записва, че става въпрос за веществено доказателство номер едно. Това е паспорт, издаден някога във Финландия. Не е фалшив. Отишъл в посолството на Съединените щати, помолил да му издадат паспорт и го получил. Казва, че били много услужливи, не му правели никакви спънки, паспортът бил готов, просто докато чакал.

Отишъл в приемната на консулството и заявил, че е американец, че иска да напусне Финландия и да се върне в родината. Името му е Юджин Николо Маки, роден в Енавил в щата Айдахо, ето, моля, кръщелното — можете да се убедите. Вярно, от малък живеел въз Финландия, именно затова не знаел добре английски. Какво е правел ли? Работил тук-там. Черноработник е и малко нещо автомонтьор, така че си е изкарвал прехраната къде както дойде. Само че вече му било дошло до гуша. Тази студена страна му действувала на нервите. Тук би се побъркал. Просто е решил да се върне у дома, в Америка. И то колкото може по-скоро.

И тъй паспортът му бил издаден на името Маки, но не се е родил в Айдахо, а на четиридесет километра от Ленинград. На четиринадесети май 1920 година жителите на малкото селце Каскисари научили, че са се увеличили с още едно сукалче, Рейно Хейханен, и естествено никой не е очаквал, че името на ревливото момче след години ще произнасят с пренебрежение много хора в няколко континента.

Растял и ходел на училище като другите момчета. Като навършил деветнадесет години, ученикът станал учител. По това може да се съди, че е бил доста способен или много хитър. Разбира се, не учителствувал дълго време, защото избухнала войната и Рейно Хейханен постъпил на военна служба, но не заминал на фронта, а го взели като преводач в тайната полиция.

Биографията на Хейханен може да е правдива, но може и да е само една легенда. Никой не е имал възможността да провери кога е казвал истината и кога не. Съветските органи мълчат. Но няколкото изречения, в които се заплита по време на процеса, може да се съди, че от време на време е лъгал, симулирал или изпявал заучената роля.

Иначе коронният свидетел е изцяло на услугите на обвинението. Показанията му са такива, сякаш единственото му желание е да постави полковник Абел на електрическия стол. Хората, които го слушат, клатят в недоумение глава. Защо постъпва така? Ако е в състояние да мисли нормално, ще разбере, че каквито и показания да дава, те са едновременно доказателство и за неговата собствена и двойна вина.

Какво накара Хейханен да стане предател? Този въпрос остана без отговор. Никой не можеше да повярва, че съветското разузнаване ще изпрати на толкова отговорна работа в Ню Йорк непроверен мърляч и безотговорен алкохолик. Остава единственото заключение: когато Рейно Хейханен се е качил на кораба, той все още е бил офицер от разузнаването, на когото е могло да се разчита. Навярно се е променил в Съединените щати. Но кое го е принудило да промени възгледите си? Кой го е накарал да тръгне по кривия път?

Едва ли ще намерим отговор на тези въпроси. Можем само да предполагаме различни неща: могли са например да научат за някакво негово прегрешение и са започнали да го изнудват. Може и да са го притискали психически, нямал е смелостта да сподели това с някого, поддал се е на чувството за самотност, обзела го е меланхолия, по-късно е започнало да го преследва чувството на страх и виновност и всичко това го е довело до алкохола и може би до опиатите. А оттук има само една крачка до предателството. Това са обаче само умозаключения и възможни варианти. Съдебният състав чува друга биография. Не така тъжна и явно не така правдива.

Хейханен твърди, че е започнал като преводач, но бързо се издигнал. Казва, че му била достатъчна десетдневна подготовка и станал забележителен разузнавач. Скоро след това работел в секретна служба на руска и финландска територия. Казва, че имал забележителни способности и добър нюх. От пръв поглед бил в състояние да разкрие вражески агент, а от военнопленниците измъквал необходимите му данни. След като свършила Руско-финландската война, се преселил в Карелия и работил там като преводач. При това от време на време получавал известни секретни поръчения. Сигурно е постигнал значителни успехи, защото след пет години го повишили в лейтенант и го извикали в Москва.

Това било само междинна спирка. Изпратили го в Естония, където трябвало да се подготви за бъдещата си професия. Учил се да кара автомобил, вземал уроци по английски език, работил в тъмна лаборатория, за да научи нещо от фотографията. Може би е издържал изпитите с отличие, защото според собственото му твърдение, след като завършил подготвителния курс, бил повишен в чин майор.

После Рейно Хейханен изчезнал от хоризонта, но затова пък се появил Юджин Маки и през една тъмна нощ минал финландската граница. Не носел нито куфар, нито раница, нито каквато и да е дребна вещ, която да издава съветския му произход, защото господин Маки имал в джоба си кръщелно свидетелство, издадено от свещеника в Енавил в американския щат Айдахо.

Три месеца бил работил при някакъв ковач в Лапландия, за да получи достоверно алиби, че е живял в страната. При това за по-голяма сигурност подкупил и няколко свидетели. Единият за петнадесет хиляди марки, а другия — за двадесет. Тъй че трима души можели да засвидетелствуват, че Маки живее във Финландия бог знае откога. Това му давало чувство за сигурност. Вече не се страхувал и се осмелил да отиде по-близо до цивилизования свят. Напуснал затънтения край, сбогувал се с ковача и стадата северни елени и през 1950 година се преселил на юг в Тампере, а след това в Турку. Намерил си работа във фабриката за огнеупорни каси и един ден, след като бил вече убеден, че алибито му за престоя във Финландия е повече от достоверно, отправил се към американското консулство в Хелзинки. Трети юли 1952 година. Позвънява на вратата.

— Бих искал да се завърна в Щатите — казва на чиновника.

— Подайте молба за паспорт — отговаря американецът.

— Да, но колко време ще трябва да чакам?

— Ще стане бързо. Ето ви формуляр, попълнете го.

Сяда и пише.

Майка: Лилиан Луома Маки, родена в Ню Йорк.

Баща: Огъст Маки, роден в Оулу, Финландия, натурализиран американец.

Забележка: Бях на осем години, когато с майка ми и брат ми, който се наричаше Алън Огъст, пристигнахме във Валга, Южна Естония. Там живяхме до 1941 година. Тогава почина майка ми. Баща ми беше починал много преди това. Още през 1933 година.

През ноември за още по-сигурно утвърждаване на своята финландска биография се оженва, и то под фалшивото име Юджин Маки, за двадесет и седем годишната русокоса и красива финландка от Силинярви, с която по-късно така лошо се отнася. Името й е Ханах Курика.

На двадесет и осми юли 1952 година вече държал в ръцете си американски паспорт и би могъл да отпътува със съпругата си отвъд океана. Но настъпва първият необясним поврат в кариерата на Хейханен. В последния момент вместо към кораба потеглил за Москва. Трябвало там уж бързо да се научи да разчита микроточки и да шифрова, да предава и да пише със симпатично мастило. Това твърдение звучи нелогично. Нима може един обучен разузнавач, който години наред се подготвя за бъдещата си задача и упорито създава легенда за живота си, ей тъй, в последния момент, да разбере, че е забравил всичко, което е усвоил преди това, и че трябва да замине на ускорен курс! Не звучи ли това неправдоподобно? Но защо тогава ще го твърди? Дали защото са го подучили да каже това, или защото тъкмо такъв отговор е трябвало да бъде вписан в протокола?

Показанията на Хейханен звучат неубедително. В много от твърденията му има противоречия, сякаш от време на време му изневерява паметта. Той твърди например, че се е срещнал с шефовете си, но не може да каже къде и кога, дори не си спомня дали е било в града или извън него, не знае дори техните псевдоними. Но за един все пак си спомня. За „Михаил“. Казва, че веднъж се бил срещал в Ню Йорк със Свирин, първи секретар на съветската делегация в ООН в Ню Йорк. Той му бил предал едно пакетче.

До този момент показанията на Хейханен са ни риба, ни рак, но журналистите вече предчувствуват сензацията. Най-после, както от началото са се надявали, процесът ще се превърне в политическа бомба. Обръщат листовете на бележниците си, приготвят писалките и наум съчиняват едрите заглавия за първата страница. Но престават да пишат, слушайки следващите реплики на Хейханен. Нещо повече, мнозина имат чувството, че свидетелят се шегува с тях. Нима може да бъде толкова посредствен! Или не е съвсем с ума си. Впрочем Хейханен съобщава с тайнствен тон, че Свирин му предал пакетче с писма от близките му и още някои съобщения.

— Какво съдържаха съобщенията?

Свидетелят мълчи. Прави се, че не може да си спомни. После все пак отговаря:

— Това беше честитка по случай Първи май. А нашите бяха добавили, че се чувствуват добре и че всички ми стискат палци.

Естествено съдиите се опитват да измъкнат от него колкото се може повече факти. Отново се връщат към срещата му със Свирин. При един положителен отговор би се потвърдило, че става въпрос за голяма организация и грижливо подготвен заговор, в който са замесени и съветски граждани, живеещи в Съединените щати, а може дори и служители от Секретариата на ООН. Едва-що обвинението е надуло балона и той се спуква. Точният запис на отговора на Хейханен не се нуждае от коментар.

„Доколкото си спомням, аз се срещнах с него (става дума за Михаил Свирин. — Бел.авт.) най-малко два пъти. Беше през есента. Валеше. Мисля, че беше през есента. Вечерта валеше, би могло да бъде през есента на 1953. Или… би могло да бъде, може би беше през пролетта на 1954. През пролетта също понякога вали. Това, което си спомням, е, че през онази вечер валеше.“

Това показание създава впечатлението, че сякаш свидетелят не е съвсем нормален. И някои следващи негови изявления будят съмнение. Защитникът Джеймс Б. Донован си е записал едно от показанията на Хейханен на 14 октомври:

Прокурорът Томпкинс:

— Каква информация трябваше да събирате?

Хейханен:

— Шпионска информация.

Томпкинс:

— Бихте ли желали да обясните това по-подробно? Какво разбирате под понятието шпионска информация.

Хейханен:

— Под понятието шпионска информация разбирам всякаква информация, която можем да получим дори и от вестниците, мисля, по легален начин, официално чрез запитване в някои учреждения, под понятието шпионска информация разбирам и такава информация, която трябва да събираме нелегално. Следователно става въпрос за информация от секретен характер.

Но процесът се водеше срещу полковник Абел. Той бе съветският резидент в САЩ, той е ръководил разузнавателната мрежа, него трябва да уличат. Но в обърканите бръщолевения на Хейханен той се появява само веднъж като непосредствено действуващо лице. Веднъж Хейханен бил поставял в тайника магнетофонна лента и Марк, т.е. Абел, го прикривал. Тайникът бил в електрическия стълб недалеч от автобусната спирка на края на Седмо Авеню до Макомбс Дам Бридж.

Хейханен бе стоял на банката за свидетели няколко часа и бе отговорил на двеста и дванадесет въпроса. Въпреки това далеч не бе обяснена взаимозависимостта, която би позволила да се надникне под повърхността на събитията. Но нека се върнем към неговия жизнен път, който се очертава въз основа на протоколите.

Той е във Финландия, има паспорт за себе си и за младата си съпруга и някъде в началото на октомври се качва на парахода за Великобритания. Господин и госпожа Маки са си резервирали оттук каюта в друг параход, пътуващ за Съединените щати. В Ню Йорк пристигат с „Куин Мери“ на двадесет и първи октомври 1952 г. и временно се настаняват в хотел „Честърфийлд“. Тук не остават дълго, само след няколко дни се преместват в мебелирано жилище в Бруклин.

Едва-що разопаковал багажа, той се облича и излиза на разходка. В непознатия град сякаш се чувствува като у дома си и тръгва направо към най-приятното място в Ню Йорк — към Сентръл Парк. Върви по улиците, но не се оглежда като чужденец, който попада за пръв път в каменния лабиринт. Крачи бързо и уверено. Навярно някой му е описал този път съвсем точно. Когато минава покрай известния ресторант „Тавърн он дъ Грийн“, за миг се оглежда и маркира накъде води пясъчната пътека за ездачи. Ето вече я вижда, но прави още няколко крачки, сякаш иска да се убеди какви улеснения може да си позволи да предостави управата на парка на ездачите спортисти. Отива чак до табелата, сякаш не я вижда отдалеч, и бавно прочита: „Внимание, ездачи!“

Близо до предупредителната табела има неколкометрова дървена ограда, може би, за да не могат децата несъзнателно да изскочат на пътя на ездитните коне. Хейханен бърка в джоба си, изважда кабарче с бяла главичка и го забожда отзад на третата дъска отляво. По този начин съгласно със заповедта известява, че е пристигнал. И когато утре или вдругиден дойде тук свръзката и види кабарчето, ще си каже: Юджин Маки е пристигнал благополучно в Ню Йорк и е готов да приеме следващите заповеди.

Според това, което Хейханен наговорва на процеса, той е имал няколко такива, на пръв поглед дори прекалено много определени места, на които е трябвало да даде знак, че е вече в Ню Йорк. Дори уж трябвало всекидневно да ги обикаля и да се убеждава по други знаци дали вече са разбрали, че е пристигнал.

Всички тези машинации, за които разказва пред съда, напомнят филм. Ню Йорк тогава е седеммилионен лабиринт и тези мерки за опазване на тайната изглеждат прекалени. Хейханен разказва за безкрайните си обиколки из улиците, по време на които вършел тайнствени неща. Ту на стената на перона на метрото ще драсне хоризонтална линия със син тебешир, което значи, че в даден тайник е оставено сведение, ту пък ще нарисува уговорения знак върху оградата, което означавало тъкмо обратното, че вече е взел съобщението от тайника.

Играта с тайните знаци по оградите продължава цели пет години. Пред съдебните заседатели се очертава сложната техника за предаване на сведенията, но все още не се появява нито едно от тях. На непосветения наблюдател ще му се стори, че нещо се крие от съда. Подобно твърдение не би било далеч от истината. Няма нищо чудно в това, че по този начин се обясняват и многото несъобразности в историята с полковник Абел. Някои показания не съвпадат, между някои епизоди от живота няма връзка. Ту изглежда, че за дадено твърдение са малко истинските доказателства, ту пък във второстепенен епизод направо са в изобилие. В действителност в този, както и в други подобни случаи се спазва следният принцип: органи, които са успели да заловят чужд таен агент, се стремят с всички средства да не дадат да се разбере до какви именно важни тайни е успял да се добере агентът. Така и прокурорът Томпкинс се задоволява само с алюзии, опитва се да посочи факти, които доказват дейността на Абел като цяло, за да не се налага да доказва вината му с конкретни случаи.

Бившият високопоставен служител от американската разузнавателна служба Кристофър Феликс (което несъмнено не е неговото истинско име, а избран псевдоним) признава в своята книга за методиката на разузнавателната служба, че процесите срещу разузнавачите „създават на тайните служби точно толкова грижи, колкото и самото разкриване на вражеските агенти, и то особено в Америка. Именно в нея съвсем наскоро е създаден съответен параграф в Наказателния закон, така че случаите, служещи за прецедент, са много редки.“ След разрешаването на единия проблем възниква друг — как да се скрие от журналистите и обществеността разкритата дейност на разузнавача. Ако се постигне това, веднага в печата се появяват статии, в които авторите се домогват до отговор на въпроса, защо властите мълчат, след като другата страна знае всичко.

Властите знаят защо мълчат. Всяко публично споменаване за информацията има огромна стойност именно за чуждото разузнаване, сдобило се с нея. Мълчанието намалява цената на получената информация. Другата страна няма да научи това, което много би искала да разбере, т.е. дали противникът ще промени плановете си, защото вече знае, че са попаднали в ръцете на врага, или плановете остават в сила, тъй като не е констатирана кражба на документите. Естествено мълчанието не може да поправи грешката, допусната от недостатъчно бдителната служба за държавна сигурност на страната, но може съществено да я смекчи.

Противната страна следи внимателно процеса, анализира всяко публикувано изречение и се опитва да намери отговор на въпроса: за кои ли данни вече знаят, че разполагаме с тях. Така голямата игра продължава, макар привидно да е приключена.

След процеса срещу полковник Абел много автори се опитваха да разберат за какви данни е ставало въпрос, които обществеността не е трябвало да узнае. Говорителят на ФБР, прокурорът, адвокатът Донован и накрая целият американски печат бяха единодушни по въпроса, че Абел е ас на шпионажа от петдесетте години, така че навярно не са далеч от истината и онези, който от контекста на тогавашните стратегически новости сглобиха отговор на най-парливия въпрос от случая Абел.

Английският публицист Чарлс Уигтън смята, че разузнавателната група на полковник Абел е допринесла за разкриването и прехвърлянето от Съединените щати отвъд океана на секретна информация и планове, отнасящи се до последните подробности в областта на научните изследвания по водородната бомба. Може би е била разкрита тайната на реакторите за атомните подводници от типа „Наутилус“, които по-късно се появиха на световната сцена с ракетите „Поларис“ на палубата, или тайните агенти на Абеловата група са се добрали до плановете за проектираните ракети с далечен обсег на действие.

Това са догадки. Никой не ги е потвърдил, нито пък опровергал. Все още е в сила принципът, че по-важно от самото получаване на секретните данни е противната страна да не разбере, че са получени.

Валидността на тази теория се потвърждава и от показанието на друг свидетел в процеса срещу Абел, на сержанта от американската армия Роудс. На 22 октомври защитникът Донован вписва в дневника си: „Колкото повече слушах, толкова по-ясно ми ставаше защо Томпкинс засега изцеди от този човек (сержант Роудс. — Бел.авт.) само част от историята на престъплението, което е извършил. Роудс е предал на русите сведения, засягащи държавната сигурност, а властите не можеха да допуснат тази тайна да бъде разкрита публично. Ако Роудс започнеше наистина да говори пред съда, то неговите показания биха могли да подкопаят дипломатическите отношения на Америка, не само с Москва, но и с други столици.“

Но нека не изпреварваме събитията и се върнем към Хейханен. Все още той разказва пред съдебните заседатели за своите шпионски трикове, прилагани в Ню Йорк. На Джеръм Авеню в Бронкс има дълга стена — от Сто шестдесет и пета до Сто седемдесет и пета улица. На едно място в стената има пукнатина. Тя именно служела като тайник, стопанисван от Хейханен. Уличният фенер в Проспект Парк и друг един във Форт Трайън Парк са други тайници, а недалеч от паметника на ъгъла между Ривърсайд Драйв и Осемдесет и девета улица бил на разположение още един тайник. И няколко съвсем оригинални тайника — магнитни кутийки с тайни сведения, които се залепвали отдолу и отзад на определени пощенски кутии в западната част на Сентръл Парк и на Седемдесет и четвърта и Седемдесет и девета улица.

Съдебните заседатели се примиряват с това, че се говори и за други „амортизирани“ тайници, без изобщо да се казва какво е укривано в тях. В един от случаите все пак нещо излиза наяве.

В Проспект Парк има много стълбища, но само на едно от тях има пукнато стъпало. Тъкмо в тази пукнатина е тайникът на Хейханен. Свидетелят разказва какво се е случило и пред очите на съдебните заседатели се разиграва чаплинова сцена, в която разузнавачът с лице на клоун играе главната и трагикомична роля.

Късна нощ. Пълна пустош. Крушките на уличните фенери осветяват безлюдния тротоар. Но ето че в черната сянка се раздвижва човешка фигура. Тя бавно приближава, на моменти спира и предпазливо се оглежда. Човекът притичва покрай живия плет, спира до стълбището и макар че е студено и влажно, сяда на стъпалото, шари с пръсти по бетона, навежда се, оглежда стъпалото съвсем отблизо, после става и остава така вцепенен като вкаменения помощник-готвач от приказката^[1].

Рейно Хейханен е озадачен. Пукнатината в бетонното стъпало липсва. Някой е циментирал тайника и кой знае дали в него не е останало някое сведение. Фигурата с шапка изчезва в сумрака между ярките конуси светлина и мъртвите ивици тъма. Хейханен си тръгва обзет от страх. Дали са го следили и така са открили тайника, или са открили тайника и сега го следят?

Никой нищо не бил открил. С показанието си пред съда Хейханен сам разкрива тайника. До този момент никой нищо не подозирал. В случая тайникът станал жертва на старанието на работниците по поддържането на парка. Те забелязали пукнатото стъпало и го зациментирали. След показанието на Хейханен техниците от ФБР намират под цимента стар кух болт и в него малко късче микрофилм. Съобщението наистина било за Хейханен, но не съдържало никаква военна тайна. Напротив, то имало твърде личен характер. Упреквали небрежния агент в неакуратност и нехайство.

Отново журналистите се чувствуват измамени. В този процес всичко изглежда така грижливо завоалирано и така точно режисирано, че едва ли може да се очаква някакъв драматичен обрат. Но във вторник, петнадесети октомври, се стига поне до малка изненада. Само един ден преди това на представителите на обвинението била достатъчна констатацията, че Хейханен е работил като съветски агент и че за това разказва с голяма готовност. Сега прокурорът Томпкинс се опитва да разясни връзката и отношенията между него и Абел.

Нека изпреварим малко събитията и цитираме най-напред няколко изречения от статията „Случаят с анонимния разузнавач“ от 23 октомври 1960 година. Автор е самият шеф на ФБР Дж. Едгар Хувър:

„Само веднъж Абел допуска неразумна непредпазливост, която улесни неговото разкриване. Хейханен се нуждаел от фотоматериали и Абел го завел в ателието си в Бруклин, където били запасите. Хейханен не можеше да си спомни точния адрес, но помнеше, че помещението е на четвъртия или петия етаж, и казваше, че е на Фултън Стрийт или на Кларк Стрийт. После нашите агенти заеха целия район…“

В протоколираното свидетелско показание този епизод изглежда съвсем другояче. Изненадващо се оказва, че Хейханен не знае точния адрес с номера и етажа, и по много обстоятелства в неговото показание пред съда личи, че преди съдебното заседание е получил точна информация непосредствено от ФБР.

Хейханен:

— Една вечер Марк ми каза, че ще ми даде фотоматериали, но трябва да отидем да ги вземем от склада. И тъй отидохме в сградата на Фултън Стрийт номер 252. Помещението бе на четвъртия или петия етаж. Марк донесе нещата долу сам. А аз взех тези фотоматериали със себе си в Нюарк в Ню Джърси.

Томпкинс:

— Освен фото принадлежностите взехте ли от Марк още нещо от сградата на Фултън Стрийт номер 252?

Хейханен:

— Да, радиоапарат.

Томпкинс:

— Какъв радиоапарат?

Хейханен:

— Късовълнов радиоприемник.

Според изявлението на Хейханен по-късно двамата, той и Абел, заминали за Уестчестър Каунти, където искали да изпробват апарата. Абел му бил казал, че трябва да намери място, където да могат спокойно да приемат съобщения на къси вълни. Но радиоапаратът не работел.

Томпкинс:

— По време на вашите излети посещавали ли сте и Беър Маунтън Парк?

Хейханен:

— Да.

Томпкинс:

— Какво правехте там?

Донован:

— Протестирам срещу такъв въпрос!

Съдията Байърс:

— Какво ви каза Марк?

Хейханен:

— Каза, че трябва да намерим място, където да скрием парите.

Томпкинс:

— Колко пари?

Хейханен:

— Двадесет и пет хиляди долара.

Томпкинс:

— И какво каза още?

Хейханен:

— Каза още, че от тях пет хиляди долара трябва да предадем на съпругата на агента Стоун.

Томпкинс:

— Стоун псевдоним ли е?

Хейханен:

— Да, псевдоним.

Томпкинс:

— Ще ни кажете ли, моля, истинското име на съпругата на Стоун?

Хейханен:

— Неговата съпруга е Хелън Собел.

За Донован това е неочаквана изненада, а за журналистите най-после една сензация. Та нали през 1953 г. Мортън Собел, за чиято съпруга става дума тук, бе осъден по време на известния инквизиторски процес „Съпрузите Розенберг, Собел срещу Съединените щати“. Адвокатът на Собел бе предложил на съда доказателства, които показваха, че правосъдието на САЩ е обвинило неоснователно съпрузите Розенберг, че е фалшифицирало данните от хотела, представени като доказателства в процеса, извършило е и други машинации с документите и е разпитвало свидетели, които не говорели истината или не са знаели нищо за същността на нещата. Петима видни американски учени, които са играли важна роля в създаването на атомната бомба, уличиха прокурора в декларацията си, че преднамерено е преувеличил значението на данните, които семейство Розенберг и Собел уж били предавали на Съветския съюз.

Мортън Собел бе в затвора Люисбург Пенитеншиари по време на процеса срещу Абел. И в този момент всяко свързване на двата случая криеше значителна опасност за Хелън Собел. Очевидно Абел е трябвало да бъде представен като още един съучастник на съпрузите Розенберг и на Собел, а ролята на Хейханен в следващата сцена е била предвидена като кулминационна точка в неговото представление. Но звездата е освиркана. Хейханен се представя като морално деградирал човек, когото алкохолът или други обстоятелства превръщат в жалка отрепка. Така неблагоприятното впечатление от показанието му лишава от сензационност неговото съдържание и изобщо заличава от него привкуса на достоверност. Нима може да се вярва на престъпник, който ограбва собствените си приятели.

Томпкинс:

— Какво щяхте да правите с парите в Беър Маунтън Парк?

Хейханен:

— Марк каза, че трябва да намерим съпругата на Стоун и да я помолим да дойде в парка, където да си поговорим спокойно с нея и същевременно да й предадем парите.

Томпкинс:

— Закопахте ли парите в парка?

Хейханен:

— Да, направихме това.

Томпкинс:

— Добре, а после, имам предвид по-късно, срещнахте ли се с Хелън Собел в Беър Маунтън Парк?

Хейханен:

— Не.

Томпкинс:

— А какво направихте, след като закопахте парите? Тръгнахте ли си?

Хейханен:

— Да. Марк ми възложи аз сам да предам парите на Хелън Собел.

Томпкинс:

— Как сложихте парите, цялата сума на едно място или по друг начин?

Хейханен:

— Не, на две различни места. На едното — три хиляди, а на другото — две хиляди долара.

Съдията Байърс:

— Защо се стремите да ни държите в напрежение? Как бяха опаковани банкнотите? Увихте ли ги в нещо?

Хейханен:

— Да, в хартия и в найлонов плик.

Томпкинс:

— Кой ги опакова?

Хейханен:

— Марк.

Томпкинс:

— Изпълнихте ли заповедта на Марк и предадохте ли парите на госпожа Собел?

Хейханен:

— Не, не направих това.

Томпкинс:

— Докладвахте ли какво направихте с тях?

Хейханен:

— Да.

Томпкинс:

— Какво докладвахте?

Хейханен:

— Написах, че съм се срещнал с Хелън Собел, че съм й предал парите и че съм я помолил да ги изразходва разумно.

След като Хейханен получил още веднъж пет хиляди долара, за да ги предаде на Хелън Собел, която явно след хвърлянето на съпруга й в затвора нямала от какво да живее, откраднал и тези пет хиляди и дори не направил опит да ги предаде на определения адрес. На последвалия въпрос на съдията Байърс, Хейханен отговаря спокойно, сякаш е сигурен, че нищо не може да му се случи.

— Да, изкопах парите и ги взех за себе си.

Предателят свидетелствува и изчезва зад завесата. Повече не се явява пред съда. Само още веднъж повтаря мръсната си роля в някакво телевизионно предаване. Четири години след процеса Хейханен почина. Стана жертва на загадъчно автопроизшествие в Пенсилвания Търнпайк.