Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (40)

8

Разделили се някога в Университета в Кеймбридж, за да се срещнат отново в началото на войната в Париж. Тези срещи на Маклейн и Филби са известни. Но не е известно дали междувременно всеки от тях е работел самостоятелно за съветското разузнаване или са били във връзка. Официалната им кариера обаче са развива всяка посвоему.

Филби постъпва на работа в британската разузнавателна служба, Маклейн поема пътя на дипломацията. Разбира се, отначало изслужил задължителните четири години в лондонските канцеларии на Форин Офис, но и без това тогава не мечтаел толкова за пътуване. Влюбил се и не след дълго се оженил за Мелинда. Известно време работил в посолството в Париж. Когато градът край Сена пада в немски ръце, той се връща в Лондон. В края на войната правителството го изпраща във Вашингтон. Доналд Маклейн става първи секретар на посолството.

В Европа вилнее войната, ала Вашингтон е оазис на спокойствието и благополучието. Дипломатите си живеят тук далеч от фронта и ходят от един коктейл на друг. Всекидневно се срещат по тенискортовете и игрищата за голф, почти всяка вечер вдигат тостове в една или друга резиденция. Маклейн не се различава особено от останалите.

Не се държал нито ексцентрично, нито бил очебийно пробивен. И въпреки това заел важна длъжност. По онова време вече няколко години бил в услуга на съветското разузнаване. Говори се, че в определен период бил почти толкова ценен сътрудник, колкото Ким Филби. Ето защо неговата нова мисия имала голямо значение не само за самия него, но преди всичко за неговата разузнавателна дейност. На Доналд Маклейн била поверена длъжността секретар от британска страна на Обединения комитет за атомна политика.

Комитетът играел важна роля. Той обединявал интересите на Съединените щати, Канада и Великобритания в областта на атомната енергия. А за Доналд Маклейн той бил двойно по-интересна институция. Задачата му била да координира обмена на технически и политически информации в областта на ядрените изследвания между страните — членки на комитета.

Посланикът на Великобритания във Вашингтон сър Арчибалд Кларк Кър назначил Маклейн на високия пост в началото на 1947 година. Едва след две години американските дипломати забелязали и уведомили офицерите от американското ЦРУ, че на международните преговори по въпросите на атомното въоръжаване съветските представители разполагали с очебийно точна информация за тайните съвещания на западните сили по плана за създаването на военния блок НАТО.

Те не биха могли да подозират, че лъвски дял за изтичането на информацията имал шведският военновъздушен аташе Стиг Венерстрьом, сътрудник на съветското разузнаване, който черпел много информации от самите американци. Също така не допускали, че някои строго секретни данни предава в Москва и първият секретар на този комитет Доналд Маклейн.

Американското разузнаване тръгва по всички вероятни следи, като прави научен анализ. Оказва се, че става въпрос за информация, извличана от документи на британското посолство във Вашингтон. Ето защо предава случая на британското разузнаване. Специалистите в Лондон се заемат с въпроса. Кой е имал възможност да се добере до секретната информация? Кой е имал достъп до документите? Не след дълго в списъка влизат имената на четирима дипломати. Започват да ги проверяват един по един. Говори се, че през април 1951 година в списъка остава само едно име: Доналд Маклейн, живеещ по това време в Татсфийлд, графство Кент, завеждащ американския отдел в британското Министерство на външните работи.

До каква информация е успял да се добере Маклейн, та това предизвиква толкова голяма тревога? През 1956 година, когато вече Бърджес и Маклейн живееха няколко години на сигурно място в Москва, сенатската подкомисия за вътрешна сигурност на Съединените щати дава нареждане за строго разследване на случая с някогашните дипломати на Великобритания. Председателят на подкомисията сенаторът Джеймс Ийстланд получил от Държавния департамент на САЩ като отговор на официалното нареждане за разследване писмено съобщение, подписано на двадесет и първи февруари 1956 г., в което била посочена констатацията на комисията: Маклейн е имал достъп до патентни документи, до явни и секретни документи, до доклади за резултатите от изследванията, до протоколи из областта на суровинната база, до изводи от преговорите по закупуване на ядрени горива от чужбина и до материали за суровинните ресурси. Всички информации съдържали секретни данни за разпадащите се вещества и ядрените горива.

Освен това в заключение се казвало, че Маклейн имал достъп до секретни информации на отдела на Обединения политически комитет. Тази специална оперативна група имала за задача да изкупи световните запаси от уран и други разпадащи се вещества направо под носа на съветските търговци. И в онзи период не могли да си обяснят защо не им се удавало това.

Доналд Маклейн имал още по-интересни възможности. Директорът на Комисията за атомна енергия (АЕС) професор Карол Л. Уилсън подписал без възражения молбата на шефа на Доналд Маклейн сър Гордън Мънро да се издаде пропуск „нон ескорт пас“ за сградата на Комисията за атомна енергия на неговото доверено лице Маклейн.

За разузнавача този пропуск има неимоверна стойност. При последвалото разследване допълнително — но твърде късно — било установено, че Маклейн влизал в сградата когато си искал. Показвал на дежурния офицер пропуска, получавал специална значка, окачвал я на ревера на сакото и с нея можел да се движи безпрепятствено из сградата и да влиза в която и да е канцелария в обекта. И тъй като ръководството определило строги условия при кадровото проучване на лицата, имащи право да получат пропуск за влизане в сградата, а пропуските, даващи право за свободно движение из сградата без придружител, се издавали само на видни личности по заповед на ръководителя на споменатата комисия, правилата за сигурност вътре в сградата били съвсем формални. Маклейн можел да влиза в канцелариите денем и нощем и да разглежда това, което му било нужно. Никой не го безпокоял.

Освен това органите на сигурността прелистили внимателно книгата за посетителите, водена от охраната. Те установили, че Маклейн влизал в сградата прекалено често и в повечето случаи след работното време, а нерядко и нощем. Началникът на специалната служба в сградата Брайън Ла Плант дори по-късно си спомнил, че няколко пъти бил виждал Маклейн да влиза в сградата в съвсем необичаен нощен час. Но след като с голямо закъснение осъзнал това, заподозреният бил вече отдавна на сигурно място.

Категоричните съждения в областта на секретните операции са опасни, но можем да се присъединим към класификацията на някои западни публицисти, че Доналд Маклейн е бил най-големият от всички разкрити разузнавачи в областта на атомната енергия. Не можем обаче да очакваме, че и едната, и другата страна ще признаят какви са били информациите или че ще научим какви контрамерки е успяло да вземе съветското разузнаване след получаването на тези информации.

Докато Маклейн е работел във Вашингтон, никой нямал и понятие за неговата тайна дейност. И когато в края на годината го преместват в посолството в Кайро, това не било нито поради недоверие, нито за наказание. Синът на видния политик и министър в едно от правителствата на Великобритания бил извън всяко подозрение. Напротив, с преместването Лондон искал да му ускори кариерата. Впрочем той заминава за Египет като съветник в посолството, а това е километричен скок на височина.

Като се има предвид поведението на Доналд Маклейн, би могло да се каже, че нервите му не били така железни като на Ким Филби. В последните месеци на пребиваването му във Вашингтон вече проличало, че го изтощава непрекъснатото нервно напрежение на двойствения живот. Започнал да пие повече, отколкото трябва, неуместно се перчел с положителното си отношение към комунизма и дори в Кайро, в спокойна среда и далеч от непосредствената опасност не успял да се съвземе бързо.

Става завеждащ канцеларията на посолството и получава на бюрото си копия от телеграмите и секретните съобщения, изпратени за сведение от лондонското Министерство на външните работи. Тук влязъл в спор с началника на службата за сигурност в посолството майор Самсон, защото Маклейн забутал някъде по невнимание едно от петте копия на някаква секретна телеграма.

Семейният му живот също видимо се влошил. Не се понасяли със съпругата, понякога не бил в състояние да се въздържи и избухвал. Ето защо напълно възможно е Мелинда Маклейн да е помолила британския посланик сър Роналд Камбъл да изпрати съпруга й на цялостно лечение. На единадесети май 1950 година със самолет от Кайро Доналд Маклейн се връща в Лондон. Един от най-реномираните английски психиатри сър Чарлс Дутън го подлага на основен преглед, Форин Офис му признава половингодишен отпуск по болест, за да може да се възстанови напълно в санаториума за нервно болни.

След половин година се връща на пръв поглед в добро състояние, министърът го назначава завеждащ американския отдел на Форин Офис, което означава нов висок скок в кариерата. Ала скоро е заподозрян. В списъка на съмнителните на британското разузнаване остава само неговото име. Следователите са убедени, че само той е могъл да издаде ценните тайни за атомното оръжие. Маклейн все още не знае за опасността. Живее си спокойно в Татсфийлд в графство Кент. Настанява се със съпругата в имението Бийкънсшоу. Къщата била ужасно грозна, но Маклейн се чувствувал там като възроден. Радвал се преди всичко, защото там било спокойно. Все още не подозирал, че го следят хората на инспектор Скардън.

Ако по-късно Ким Филби не бе се изказал в Москва по този въпрос и ако не бяха публикувани неговите мемоари, би могло да се каже, че в тази фаза на борбата поведението на Маклейн не е на висота, че не е оправдал доверието и че всъщност то било опасно преди всичко за Ким Филби. Но тъкмо в мемоарите си Филби правилно осветлява този епизод. И макар и да звучи романтично, то е свидетелство, неподлежащо на съмнение.

Ким Филби:

„Когато Доналд Маклейн посетил един от най-реномираните английски психиатри, сър Чарлс Дутън, след прегледа лекарят му казал, че неговата склонност към алкохолизъм е лесно излечима, че не е вкоренена дълбоко в личността на Маклейн. Диагнозата попаднала в ръцете на британския министър на външните работи. Той я прочел и махнал с ръка: «На неговите години аз също пиех и на никого дори и насън не му е минавало да ме изпраща при психиатър. Ако бях настоявал за нещо подобно, тогава всички биха си помислили, че наистина нещо не съм в ред».“

Британският министър на външните работи не е знаел някои факти. А и отговорните фактори от британското разузнаване също не предполагали, че съществуват. Не знаели нищо и ръководителите на службата за сигурност, перчещи се със своето многознайство.

Никой от тях не е имал възможност да научи основните предпоставки за алкохолизма на Доналд Маклейн. Маклейн не пиел поради слаб характер или че лесно се е поддавал на чуждо влияние. Той получил заповед да пие. И заповедта дошла от Москва.

„Моите ръководители в Москва ме посъветваха да се опитам по някакъв начин да снема ореола около личния живот на Доналд Маклейн, неговото очебийно съвършенство би могло да предизвика подозрението на британската разузнавателна служба — пише Ким Филби. — Разузнавателните служби следят собствените си дипломатически представители и понякога се страхуват повече от кротките и съвършените агенти, защото смятат тяхното съвършенство за резултат от по-висока самодисциплина и пресметливост, насочени към стопроцентово прикритие. Но този, който от време на време се поддава на лошите си наклонности, не е в състояние да живее двойствен живот. Наистина това е романтично схващане за нещата, но и досега е валидно в разузнавателната служба. Намира израз в девиза «Избягвай светците и дяволите».

Говорих за това с Маклейн и стигнахме до извода, че ще бъде добре да заговорят за него във връзка с някоя неприятност, да я наречем симпатична неприятност. И тъй Маклейн получи урок по алкохолизъм.

Маклейн се напи няколко пъти в Кайро и във Вашингтон, но все още ни се струваше малко. Затова в Москва възникна нов план, който осъществихме по-късно. Когато Маклейн избяга в Москва, британската разузнавателна служба разпространи слухове за него, че е хомосексуалист. Интересното е, че британската шпионска служба повярва на тази измишльотина, която нарочно бяхме разпространили пак самите ние, тоест нейните конкуренти…“

В задкулисието на тайните операции понякога се стига до изненадващи разкрития. Изявлението на Филби през 1968 година е едно от тях. Той разяснява фактите донякъде в друга светлина и съвсем не ги лишава от приключенска привлекателност. Дори обратното.

Гай Бърджес е работел за съветското разузнаване видимо още от 1935 година. В британската разузнавателна служба успява да влезе преди Ким Филби. Не се представил лошо. Всички акции, които предприел в началото, завършили с успех. Когато през 1938 година водачът на судетските немци Конрад Хенлайн пристигнал за преговори в Лондон, Бърджес дал идеята да бъдат следени нацистите на всяка крачка. Хенлайн се настанил в лондонския хотел „Горинг“. Гай Бърджес поставил в телефонната централа свой приятел. Така британската разузнавателна служба получавала запис на всички телефонни разговори на Хенлайн.

Благодарение на Бърджес правителството на Великобритания получило сравнително точни сведения за политическите събития в Берлин и за плановете на нацистките политици. Впрочем Гай Бърджес имал един добър познат немец. Наричал се Путлиц. Потомъкът на тази стара аристократична фамилия завеждал консулския отдел на германското посолство по времето, когато посланик в Лондон бил Йоахим фон Рибентроп, бъдещият министър на външните работи при Хитлер. Благодарение на Гай Бърджес, Путлиц станал сътрудник на британското разузнаване.

Във Франция Бърджес също имал свои хора. Един от тях бил Едуард Пфайфер, секретар на министъра на войната и по-късно на министър-председателя Даладие. Заедно с Чембърлейн и Мусолини, Даладие участвува в задкулисните преговори, които доведоха до мюнхенската капитулация (на Чехословакия — Бел.ред.). Като секретар Пфайфер имал достъп до важна информация. Предавал я на британската разузнавателна служба, по-точно казано, на Бърджес. Той станал куриер между френския министър-председател Даладие и британския премиер Чембърлейн и в негови ръце попадали необикновено ценни сведения. Ала скоро допуснал грешка.

В периода на судетската криза, на двадесет и осми септември 1938 г., министърът на военноморските сили на Великобритания обявил бойна готовност за част от британската морска флотилия. Научавайки за това, френският министър-председател Даладие оценил частичната мобилизация като недалновидна стъпка. Смятал, че би могла да стане причина за опасен военен конфликт. През тези дни секретарят на Даладие телефонирал в Лондон на Бърджес. Поканил го на гости. В Париж куриерът Бърджес получил писмо от Даладие, адресирано до Невил Чембърлейн. В него френският политик остро протестирал срещу мерките на британското правителство. Гай Бърджес прочел писмото, казал си, че това е проява на страхливец, и решил да не го предава.

Чембърлейн не реагирал на писмото. По-късно излязло наяве, че изобщо не е получил подобно писмо. Подозрението паднало върху Бърджес. Британската разузнавателна служба изпратила свои хора да проучат случая. Не казали нито дума на Бърджес, не дали да разбере, че нещо подозират, но проучили крачка по крачка неговата куриерска работа. И открили удивителен факт. С всеки документ, който трябвало да предаде, Бърджес отивал най-напред в хотел „Сейнт Ърминс“ в Уестминстър. Тогава там живеел непознат мъж, според показанията на камериерките явно фотограф.

Констатацията била важна. Британската разузнавателна служба загубила доверие в Бърджес. И затова след разформироването на секция „Д“, в която работел и Ким Филби, не го приели на работа. Филби, останал, а Бърджес трябвало да постъпи на работа другаде. Но се отнесли към него добре. Той постъпил във Форин Офис и станал макар и не виден, но все пак дипломат. Говори се, че му помогнал неговият стар познат, министърът на външните работи Макнийл. Други изразиха мнението, че изпратили Бърджес във Вашингтон тъкмо защото в подобно голямо представителство остава незабелязана една черна овца.

В посолството във Вашингтон както впрочем във всяко друго посолство има служба за сигурност. Нейният началник, майорът от кралските въздушни сили Томпсън, си казал, че ще проучи основно досието на прословутия Бърджес. Установил обаче само няколко незначителни пропуски. Бърджес не спазвал точно наставленията за секретност, не заключвал канцеларията, оставял секретни документи върху бюрото си, а в личния си живот понякога не се държал както подобава.

Сигурно във връзка с това майор Томпсън се замислил върху явното несъответствие: Гай Бърджес бил неблагонадежден, несъзнателен, недисциплиниран ексцентрик, имал неприятности с американските журналисти и с вашингтонската полиция, но въпреки това бил близък приятел на един толкова сериозен и уважаван дипломат като Ким Филби.

А Ким Филби се настанил във Вашингтон в удобен апартамент, отговарящ на замислите му. Мисията му била специална, следователно можел да си позволи да се възползва и от специални привилегии. Осигурил си съвсем самостоятелна канцелария, където никой да не го смущава. Наредил да я охранява специална група. Организирал си собствена куриерска служба до Лондон, смятана изобщо за най-бързата връзка. Тайна и сигурна.

Гай Бърджес пристигнал във Вашингтон през 1950 година. Ким Филби бил предварително уведомен за това. Също така му било известно с каква репутация се ползвал неговият приятел и съзнавал, че поведението на колегата му надхвърляло общоприетите норми, поради което несъмнено щял да привлече вниманието. Може би именно затова веднага след пристигането му го поканил да живее при него. Може би е искал да бъде под негово наблюдение. Във Вашингтон Ким Филби разполагал с голям апартамент. В него живеел с петте си деца и втората си съпруга Ейлийн, чиито нерви не били съвсем в ред, а сега Ким трябвало да носи на гърба си и скандалджията Бърджес. По такъв начин привлякъл вниманието върху себе си.

Майор Томпсън започнал да долавя взаимовръзката между двамата. През това време Ким Филби вече мислел какви мерки да вземе, за да не го компрометира все пак с присъствието си Бърджес. Но майор Томпсън не бил единственият офицер от службата за сигурност, който се интересувал от Бърджес. Още преди това американската разузнавателна служба била предприела издирване във връзка с каналите, през които изтичала към Съветския съюз секретна информация из областта на ядрените изследвания. Тогава в списъка на заподозрените останало само името Доналд Маклейн. По-късно към него било прибавено и името на Гай Бърджес.

Ким Филби бил доверено лице за свръзка. Задачата му била да координира отношенията между американските и британските секретни служби. Ето затова на бюрото му се появява докладът на ФБР, в който американската служба за сигурност посочвала, че сериозно подозира британските дипломати Маклейн и Бърджес в шпионаж в полза на Съветския съюз.

За Филби това било като гръм от ясно небе. Наистина още през февруари, по време на посещението си в Лондон, той научил, че се води някакво разследване относно английски дипломати, които разкрили тайни, отнасящи се до договорите на НАТО, но не подозирал, че това са именно Бърджес и Маклейн.

Мигновено Ким Филби разбира в какво положение се е оказал. Гай Бърджес е негов стар приятел, състудент, а сега живее с него дори в един апартамент. Маклейн също е в кръга на приятелите му. В светлината на сериозното подозрение, което американците отправят към двамата, той се оказва в опасност. Ето защо трябва да търси изход.

Междувременно лондонските детективи следели Доналд Маклейн. Вършели това грубо и неумело — движели се непосредствено подир колата му. И когато веднъж Доналд Маклейн натиснал спирачките на един кръстопът, по невнимание шофьорът на полицаите не реагирал достатъчно бързо и се блъснал отзад в колата му. Маклейн не бил малко момче. Имал житейски опит. Пък и, както се казва, дори една късогледа бабичка ще познае тайния агент, дори да е на другата страна на улицата. От този момент Маклейн знаел, че го следят.

Но Доналд Маклейн не бил кой да е. Все пак бил син на някогашен виден член на правителството на Нейно Величество. Бил член на най-представителните лондонски клубове и високопоставен служител във Форин Офис. Ето защо Министерството на външните работи трябвало да вземе отношение по становището на полицаите, готвещи се да следят Маклейн на всяка крачка. Ръководните фактори на Форин Офис не били никак въодушевени от идеята на Скотланд Ярд. И били готови да сложат динена кора на политиците, които никога не са им били симпатични. Затова разрешили да бъде следен Маклейн само в границите на Лондон. Никой нямал право да го безпокои в дома му. Старата английска крилата фраза „Моят дом е моята крепост“ била взета под внимание дори при едно толкова сериозно подозрение. Дежурството на цивилните полицаи свършвало в момента, в който Маклейн се качвал на спирка Чаринг Крос във влака за предградията.

Но и другата страна също не се предавала. Скотланд Ярд поверила разследването на случая Маклейн и Бърджес на инспектор Уилям Джеймс Скардън. А между експертите той бил признат за почти толкова уважавана и авторитетна личност, каквито били между читателите на детективски романи Еркюл Поаро, Ниро Уулф или Пери Мейсън.

Ким Филби имал сигурна връзка с Лондон и явно тайни информатори. Научил, че Скардън е поел случая с неговите приятели. Лесно можел да прецени какви са шансовете на Маклейн с изопнатите му нерви. Детективът Скардън, стар криминалист, бил прословут стратег на психологически разработен метод на разпит. За него се говорело, че може да проведе кръстосан разпит, без разпитваният да разбере това. Разговарял любезно с него и измъквал каквито си иска признания. Поради това съвсем вероятно било рано или късно Скардън да измъкне от Маклейн признание. И тогава колко ли време би могло да мине, докато майсторът на дедукцията в криминалистиката разкрие следващата взаимовръзка? Ким Филби започнал да действува.

Най-напред разучава какво е положението в Лондон. Известно му било, че детективът Скардън не може да започне разпита, преди да получи разрешение от Форин Офис. Но Скотланд Ярд още не била поискала съгласието, което трябвало да даде лично министърът на външните работи Морисън. Та нали Маклейн и Бърджес се ползвали с дипломатически имунитет. Следователно Ким Филби имал достатъчно време, за да изготви план за ефикасни контрамерки, чрез които да спаси Маклейн, Бърджес и самия себе си. Единственото място, където биха могли да живеят в безопасност двамата му приятели, била Москва.

Ким Филби бил находчив организатор. Имал отлична връзка. За няколко дни организирал всичко необходимо. Преди всичко експедирал Бърджес. Без да се сбогува в посолството във Вашингтон, Бърджес побързал и се качил на 1 май 1951 година в Ню Йорк на трансокеанския параход „Куин Мери“. След седем дни слязъл на лондонската гара. Според инструкцията се скрил в жилището на своя познат Джек Хюит на Ню Бонд Стрийт.

Чакал и не излизал. Никой не знаел, че живее там. Само веднъж излязъл, за да се срещне с Доналд Маклейн. Предал му указанията на Филби. Казал му, че в близките дни трябва да го извикат на разпит. Маклейн знаел вече, че го следят. Боял се, че няма да му издържат нервите, и се страхувал за бъдещето. След нервното разстройство, от което така или иначе се измъкнал, вече не очаквал нови усложнения. Живеел спокойния живот на щастлив съпруг и бъдещ баща. В най-скоро време любимата Мелинда трябвало да роди. Изобщо не мислел да бяга от Скардън. Напротив, тъкмо се готвел да замине на уикенд при близки в провинцията.

Междувременно кръгът около заподозрените дипломати се затварял. Но Ким Филби бил нащрек. Така той навреме научил, че в четвъртък, на 24 май, в Лондон се е състояло специално съвещание. Присъствували били двама офицери от британското разузнаване, двама висши служители от контраразузнаването и други двама от Форин Офис. Целта на тайната среща? Окончателно да се реши случаят със завеждащия американския отдел на Министерството на външните работи Доналд Маклейн.

Този път партньорите си били разменили ролите. Представителите на Министерството на външните работи настоявали Скардън да разпита Маклейн колкото се може по-скоро, офицерите от разузнавателната служба не искали да се избързва, твърдели, че с разпита ще го подплашат, че тяхното разследване далеч не е завършило.

Наложило се мнението на по-силния. В случая — Форин Офис. На следващия ден преди обед детективът Скардън трябвало да се яви в канцеларията на секретариата на министъра на външните работи Хърбърт Морисън, за да получи разрешението му да разпита високопоставения служител на министерството Маклейн. Срок: понеделник, 28 май.

Ким Филби следял развитието на събитията. Само след няколко часа научил във Вашингтон резултата от тайното съвещание. Знаел, че за всеки англичанин уикендът е свято време за отдих. Следователно в събота и неделя нищо не можело да се случи. А до понеделник оставали цели три дни. За толкова много време може много неща да се уредят.

Вдигнал телефона и помолил да го свържат с Лондон. В десет и пет минути в жилището на приятеля на Бърджес на Ню Бонд Стрийт звъннал телефонът и Гай Бърджес научил за заплануваната операция, която трябвало да се разиграе в канцеларията на министъра на външните работи същия този ден преди обед. Същевременно Филби го предупредил, че съгласно с разрешението разпитът е насрочен за понеделник. По такъв начин Ким Филби дал сигнал на своите колеги. А Гай Бърджес, който съумял цели четиринадесет дни да чака и от скука да чете детективски книжки, започнал бързо да действува.

Все пак той се бил подготвил предварително. Купил бил за петък вечерта два билета за излетния параход „Фалез“, който тръгвал редовно с туристи на палубата в петък в полунощ от Саутхамптън за френското пристанище Сен Мало и се връщал с тях рано сутринта в понеделник. Бърджес бил запланувал пътуването си с приятеля си Бърнард Милър, но смятал, че вторият билет може да послужи и на Маклейн.

Преди тръгването Гай Бърджес телефонирал набързо два пъти. Единия път се обадил на приятеля си Милър и му казал, че се отказва от излета за Франция, а втория — набрал номера на заемната за автомобили на Крауфорд Стрийт. Наел кола за около десет дни. Щял да отиде да я вземе в четиринадесет часа. После отишъл на Олд Бонд Стрийт, купил си куфар и дъждобран, върнал се вкъщи, натъпкал в куфара каквото може, в чантата сложил плик с триста лири и тръгнал за колата. Според отчетната книга на заемната той бил наел в четиринадесет часа и десет минути лека кола марка „Остин А-70“ кремав цвят с номер VMF 196. Натоварил багажа, качил се и потеглил.

Насочил се към Татсфийлд, но не бързал много. Знаел, че Маклейн се връща от Лондон със следобедния влак. Знаел също, че агентите на Скотланд Ярд се разделят с него на перона на Чаринг Крос и по-нататък никой не го следи. Ето защо Гай Бърджес стигнал незабелязано с наетата кола чак до дома на Маклейн, разменили няколко думи със съпругата му и помолил приятеля си да се поразходят в градината. Там Бърджес обяснил на Маклейн какво е положението. Казал му, че е получил поверително съобщение. Застрашава ги и двамата сериозна опасност. Единственият изход е незабавно да избягат зад граница.

Маклейн се прибрал и обяснил на съпругата си какво се е случило. Опитал се да я убеди, че трябва незабавно да изчезне. После в нейно присъствие измислили доста наивна историйка, за да объркат инспектор Скардън. Ако някой потърсел съпруга й, госпожа Мелинда трябвало да каже, че привечер бял дошъл някой си Роджър Стайлъс и отишли заедно на важно съвещание. Още не са се върнали. С това прозрачно обяснение бегълците искали да спечелят време и да заличат следите си. Но не се наложило да отвличат ничие внимание. Двата спокойни дни на английския уикенд гарантирали на Маклейн и Бърджес безопасно отпътуване и значителна преднина.

Гай Бърджес пристигнал все пак с наетата кола на саутхамптънското пристанище буквално пет минути преди дванайсетия час (излетният параход „Фалез“ тръгвал точно в полунощ) и я оставил на брега, но както той, така и Маклейн успели да се качат на палубата непосредствено преди вдигане на котвата. След няколко часа и двамата стъпили на френска земя. Там инспектор Скардън не можел нито да ги догони, нито да ги разпита.

Бърджес и Маклейн изчезват. След известно време се появяват в Москва. Говори се, че минали през Прага. От Франция заминали за Швейцария и в Берн поискали чехословашка виза. И я получили.