Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (16)

14

Барбара Пауърс в спокоен сън изкарала нощта, целия ден разглеждала илюстровани списания и на втори май още била в леглото, когато в пет и половина сутринта дотичали колегите на Гари и й казали за случилото се. Отначало припаднала, те извикали лекаря от базата Инджирлик и той я посъветвал да вземе куфарите си и да отпътува със самолет за Щатите. И спокойствие! Преди всичко и на всяка цена спокойствие. Гари само е изчезнал безследно, изпратени са самолети, които ще го намерят. Но за всеки случай по-добре да замине, тук обстановката непрекъснато ще й напомня за него, у дома ще може повече да се разсейва, а и ще може да получава сведения от първа ръка. Не трябвало дълго да я убеждават, за нищо друго не мечтаела Барбара Пауърс, освен да бъде по-скоро при майка си. След няколко дни позвънила на вратата в Милиджвил.

Председателят на Министерския съвет Хрушчов научава за Пауърс на трибуната на Червения площад приблизително по същото време, когато и във Вашингтон получават съобщението за евентуалния гаф. Когато става схватката, Пауърс бил на вълната на радиостанцията на летището в Бодьо. Може би дори са го посъветвали какво да прави, когато докладвал:

„Тук кутре, тук кутре, шестдесет и осем, как ме чувате?“

После пилотът млъкнал и радистите на поделение „десет делено на десет“ също доста време мълчали. Докладвали едва тогава, когато навярно вече предположили, че му е свършило горивото, тоест на първи май някъде късно следобед. Така че с твърде голямо закъснение шефът на ЦРУ Дълес научил, че самолетът „Ютилити-2“ не е кацнал нито в Бодьо, нито на някоя друга база във Финландия, Швеция или другаде.

Успокоили съпругата на Гари, уверявайки я, че незабавно са излетели други самолети, които са се впуснали в издирване на съпруга й; нека бъде спокойна, скоро ще научи резултата. Но нито дума от това не била вярна. Съобщението за унищожаването на самолета пристигнало във Вашингтон на първи май, тоест в неделя. Президентът Айзенхауер прекарвал уикенда във фермата си в Гетисбърг, държавният секретар Хъртър бил в Истанбул на конференция на страните — членки на НАТО, така че този ден за събитието научили само няколко души. Нито един от тях, най-малко пък министърът на отбраната Томас С. Гейтс и шефът на ЦРУ, не си мръднал пръста за Пауърс. Дори и през ум не им минало. Та тук ставало въпрос за несполучлив тактически ход, а не за Пауърс и те решават да изчакат, за да видят какво ще излезе от това. Те и не подозирали, че именно с тази недалновидна тактика дадоха ход на може би едно от най-сериозните международни усложнения след Втората световна война.

Четирима съветски колхозници откриха сваления Пауърс, а други четирима мъже, които трябваше да поемат съдбата на света в свои ръце, се готвеха за среща. Париж е известен със своето гостоприемство и, изглежда, затова се оказа подходящо място за среща на високо равнище, президентът Дьо Гол бе несъмнено изискан домакин, а Хрушчов, Айзенхауер и Макмилън бяха смятани за най-уважавани гости. Само че успехът на срещата зависеше от петия човек в играта. Наричаше се Франсис Гари Пауърс и до този момент още никой от тях не го познаваше.

На сесията на Върховния съвет на СССР председателят на Министерския съвет започна речта си както обикновено и едва ли някой е очаквал изненадата, която по-късно раздвижи политическата повърхност на света. Съветската противовъздушна отбрана е свалила във вътрешността на страната американски самолет, заяви съветският министър-председател и продължи, че това е такова нарушение на суверенитета, което документира неискреността на американските управляващи кръгове. Те не само че не спазват международните спогодби, но си позволяват пиратски действия над съветска територия. Той говори с обяснимо възмущение, но не казва нито дума за съдбата на пилота, нито за самолета, нито за мястото, където е бил свален. Така поставя първата клопка.

Президентът Айзенхауер не можеше да не отговори и чрез говорителя на Белия дом Линкълн Уайт потвърждава нескопосаното съобщение, което на трети май предпазливо публикува НСА. В него се твърдеше, че е изчезнал безследно самолет за метеорологични изследвания. Бил излетял на първи май за обикновения си метеорологично-изследователски полет от базата Инджирлик край турския град Адана и не се бил върнал. По време на полета пилотът бил докладвал, че му се повредил кислородния дихателен апарат и следователно е напълно възможно при това положение да е загубил ориентация и по погрешка да е нарушил неприкосновеността на съветското въздушно пространство. И за да не възникнат съмнения за какви полети става дума, същевременно НСА публикува програмата на НАКА, точния летателен план на самолетите „Ютилити-2“, техния брой, тяхното обикновено снаряжение и планираните трасета на полетите, които някои самолети действително спазваха.

Виждате ли, САЩ проявяват добра воля, разкриват с известна доза великодушие своята необявена досега програма и представителят на Белия дом е повече от сигурен, че това е един стратегически ход, от който съветската пропаганда не ще може да си поеме дъх. А когато НАКА допълнително заяви, че пилотът на изчезналия безследно самолет се нарича Палмър, че е излетял от Инджирлик, че по програма трябвало да прелети контролната станция на 37 градуса и 25 минути северна ширина и на 41 градуса и 23 минути източна дължина и да лети по посока към езерото Ван, после към Трапезунд и обратно до летището в Инджирлик, американските тактици имаха чувството, че не биха могли да измислят нищо по-добро.

Но радостта от собствената им изобретателност секва скоро. Пет дни след свалянето на Пауърс държавният секретар на САЩ вече получава от Луелин Томпсън, посланик на САЩ в Москва, поверително съобщение. В него посланикът го уведомява, че в определени московски кръгове се говорело, че пилотът на сваления американски самолет е жив и е в ареста. Шефовете на американската пропаганда обаче продължиха твърдоглаво да поддържат старата измислица за кислородния апарат и за пилота, на когото не му достигнал въздухът и повече в безсъзнание, отколкото в съзнание, полетял по погрешка над територията на Съветския съюз, където горкият бил свален от злите комунисти. За американското обществено мнение съобщението бе като по поръчка, без нито един дефект. Но Вашингтон така и не подозираше, че Хрушчов крие изненада и ще я поднесе в подходящия момент.

„Уважаеми другари, трябва да ви разкрия тайната. В своя доклад (от 5 май. — Бел.авт.) умишлено премълчах, че пилотът е жив, че е в ръцете ни, че разполагаме и с останките от самолета.“

Това бе несъмнено изненадващ факт, но още по-изненадващ бе случаят, който той разказа. Тези, които имаха щастието да присъствуват и чуха подробностите относно полета на Пауърс, се възхищаваха от техническото оборудване на самолета „Ютилити-2“, въртяха глава над хитро измисленото устройство, което трябвало да убие пилота и да направи на пух и прах самолета, за да не може нито единият, нито другият да попаднат в ръцете на съветските специалисти. Пауърс казал всичко, което знаел, това се подразбираше от думите на съветския председател на Министерския съвет, който обаче не каза всичко. Не искаше с прибързан извод да минира предстоящата среща на четиримата, тактично изчакваше, за да не развали напразно настроението преди разговорите.

Американският президент реагира изненадващо. За пръв път в историята той като най-висш представител на Съединените щати заяви, че знае за шпионската програма на своята страна и че лично я е утвърдил. Но когато на пресконференцията се оказа под кръстосания огън на журналистите, Айзенхауер каза:

„Нека руснаците погледнат случая с техния човек Рудолф Иванович Абел и да не проглушават света, че САЩ провеждали агресивен шпионаж и подкопавали световния мир. Американските вестници поднесоха достатъчно материал, от който се виждаше каква разузнавателна мрежа е ръководел Абел в сърцето на Америка.“

Нито от процеса, нито от вестникарските репортажи се виждаше нещо подобно, но аргументът послужи временно като ораторски ход за отвличане на вниманието. Всички големи вестници се върнаха отново към случая полковник Абел и на следващия ден първите страници бяха изпълнени със заглавия, в чийто подтекст поне се четеше: ето виждате ли, хора, не ние, не нашият президент, а комунистите започнаха опасната игра на шпиони.

И сякаш всичко това не беше достатъчно, та за да стане по-ясно, на девети май държавният секретар Хъртър заяви:

„Въз основа на Нешънъл Секюрити Акт (Закон за националната сигурност. — Бел.авт.) от 1949 година президентът подписа директива, с която още от началото на мандата си нареждаше да се събират с всички възможни средства информации, които биха предпазили Съединените щати и целия свободен свят от внезапни нападения и биха позволили да се вземат своевременно ефикасни отбранителни мерки. В рамките на тази директива бяха изготвени и реализирани програми, към които спада и широкомащабното наблюдение от въздуха, извършвано от невъоръжени цивилни летци. В повечето случаи то имаше второстепенен характер, но в някои случаи можеше да бъде и по-задълбочено. Не беше нужно отделните заповеди за такива полети да бъдат утвърждавани от президента…“

Два дни по-късно президентът Айзенхауер потвърждава:

„Както неотдавна заяви господин държавният секретар, още в началото на своя мандат аз издадох директива за събиране на определени информации. Те трябваше да спомогнат Съединените щати и целият свободен свят да бъдат предпазени от внезапни нападения и да позволят да се вземат своевременни и ефикасни мерки.“

Следователно президентът на САЩ не само призна, но и заяви, че е обявил шпионажа за съставна част на стратегията и политиката. Най-висшият представител на американската нация изрази публично съгласието си за водене на разузнавателна дейност, заради която други представители на същата нация осъдиха полковник Абел на тридесет години затвор. Журналистите забелязват връзката, отново на страниците на всекидневниците се появяват размисли по случая Абел и в една своя отделна статия „Дейли Нюз“ предлага размяна на Пауърс с Абел. „С право можем да предполагаме, че за нашите власти Абел отдавна няма стойност като информатор за комунистическите акции и никога не я е имал. И след като Кремъл изцеди от Пауърс възможния пропаганден капитал… подобна търговска сделка се оказва реална.“

В московския парк „Максим Горки“ са изложени останките от самолета Ю-2, редакциите на всички известни световни вестници изпращат наблюдатели, за да се убедят със собствените си очи, че това не е съветски трик, и тъкмо по случай изложбата на тези шпионски реликви председателят на Министерския съвет още веднъж се връща към случая Пауърс, но не изпреварва събитията и не отива далеч в изводите си. Може би защото остават няколко дни до парижката среща, от която светът очакваше да доведе до намаляване на напрежението.

Но президентът Айзенхауер променя становището си върху развитието на политическия живот и съвсем в разрез с духа на Кемп Дейвид погледна скептично на своето пътуване до Москва, с което трябваше да върне визитата на Хрушчов, и дори публично изрази сериозно съмнение, „кой знае дали изобщо ще замина“. Това изречение се превърна в първото торпедо срещу крепостта на мира, на която залагаше умореният свят.

Само два пъти в историята правителството на Съединените американски щати призна наличието на свои шпиони. За пръв път през 1776 година и за втори път през 1960 година. Първият е Нейтън Хол и става легендарен герой, за когото пишат в христоматиите. А вторият, Франсис Гари Пауърс, не ще попадне в учебниците. Впрочем никой не го признава за герой. Признанието на президента на САЩ, който издигна шпионажа в ранг на правителствена политика, предизвика хаос в американското обществено мнение и суматоха в Конгреса на Съединените щати. Неуспехът на акцията бе вписан в сметката на ЦРУ, нейният шеф Алън Дълес трябваше да отговаря пред сенатска комисия и навярно отправените му въпроси не са били приятни, след като нито един от неговите отговори не видя бял свят. Никой не научи какво е казал в своя защита и какви аргументи е посочил в полза на своята разузнавателна организация. Цензурата не позволи да бъде публикуван отговорът му.

Никита Хрушчов пристигна в Париж на срещата на четиримата с надеждата, че след неговата среща с Макмилън, Дьо Гол и Айзенхауер въпреки дискредитиращия американски пролог все пак ще поникне зрънцето на надеждата за взаимно разбирателство. И тъй като искаше неприятните моменти да са вече минало, той обърна внимание на президента на Съединените щати, че смята за желателно от името на своята страна да се извини на Съветския съюз за нарушаването на неговия държавен суверенитет.

Първото съвещание на силната четворка продължи три часа и пет минути. За това време ръководителите на четирите велики държави се споразумяха единствено по въпроса за отлагането на разговорите. Президентът Айзенхауер дори и не мислеше да се извинява. Така срещата на голямата четворка завърши, преди да започне, и една от причините за нейния крах бе фактът, че Гари Пауърс предпочете да живее и не прие доброволната смърт.

При това положение полковник Абел имаше твърде малък шанс за успех. Върховният съд отхвърли молбата му за обжалване и потвърди присъдата. Оставаше една-единствена възможност. Първата крачка в тази насока направи не полковник Абел, не неговият адвокат Донован, а човекът, който досега не беше включен в играта. Бащата на летеца на сваления самолет — Оливър Пауърс, изпрати писмо на полковник Абел в затвора:

Драги полковник Абел,

Баща съм на Франсис Гари Пауърс, замесен в случая преди няколко седмици със самолета Ю-2. Надявам се, че мога да предполагам, че не Ви е убягнало международното значение на това събитие, както и фактът, че синът ми е арестуван и задържан в Съветския съюз като заподозрян в шпионска дейност. Сигурно ще разберете безпокойството на бащата за сина си и неговото естествено желание да го види отново на свобода. В този миг аз съм повече от всичко готов да помоля Държавния департамент и президента на Съединените щати за размяна със сина ми, за да може той да излезе на свобода. С това искам да кажа, че съм готов да направя всичко, което е по силите ми, и да накарам моето правителство да Ви пусне на свобода и Ви върне във Вашата страна, в случай че Вашата страна в отговор пусне моя син и му позволи да се върне при мен. Ще се чувствувам много задължен, ако приемете за уместно да се присъедините към предложението ми, да изразите съгласие и информирате за това съответните органи във Вашата страна.

Драги господин Пауърс,

Зачитам и разбирам Вашето безпокойство за сигурността и завръщането на Вашия син, но с огорчение трябва да Ви съобщя накратко, че не сте адресирали правилно молбата си. Единственото лице, което би могло да води подобни преговори, е естествено съпругата ми. Но за съжаление Министерството на правосъдието ми забрани да пиша на семейството си, следователно нямам дори възможност да предам молбата Ви на моята съпруга.

Естествено писмата минават през ФБР и през Министерството на правосъдието, така че в кулоарите се заговорва за възможната размяна фактически преждевременно. Пауърс не е още осъден, а за случая Абел от съветска страна не е казана нито дума. Не остава нищо друго, освен да се чака. Полковник Абел бе доказал вече достатъчно своето търпение, но американските журналисти не издържаха да мълчат. Във всекидневния печат започнаха все по-често да се появяват статии, в които така или иначе се стигаше до един и същ извод: до размяна на Пауърс с Абел.

Отначало Гари Пауърс пътувал с колхозен камион, после се прехвърлил в голяма лимузина и накрая се качил в самолет. По всички спирки го разпитвали. Отговарял така, че да издаде колкото се може по-малко тайни. Но скоро разбрал, че увъртанията нямат смисъл. Та те знаели почти всичко за самолета, за маршрута на полета и височината, на която са го свалили. После вече не искали за нищо да питат, вече не били така строги и се държали съвсем приятелски. Но нали все пак били служители от внушаващия такъв страх на Запад КГБ.

„Човекът, който по всички признаци ръководеше разпита, бе на средна възраст, едър, пълен, очилат и имаше кръгло лице — казва Гари Пауърс. — По-късно научих, че е Роман А. Руденко, генерален прокурор на СССР и някога главен обвинител на Нюрнбергския съдебен трибунал срещу военнопрестъпниците.

След около три часа в разпита настъпи неочакван обрат. Руденко ми предложи цигара. Взех я. Забелязах, че е «Честърфийлд». После Руденко ме попита дали съм бил някога в Москва. Отговорих отрицателно.

— Искате ли да разгледате нашата столица? — попита.

— Разбира се, с удоволствие — отговорих.

— Може да се уреди — съобщи ми.

Нещо се промени. Не бях в състояние да го дефинирам, какво точно беше и защо, но изведнъж почувствувах друга атмосфера. Всички се държаха като приятели. Единият си спомни, че са ми прибрали цигарите и ми даде цяла кутия. Отначало смятах това за трик, мислех, че искат да отвлекат вниманието ми, за да ме изненадат после с неочакван въпрос. Но никой вече за нищо не попита и преводачът ми съобщи, че за днес разпитът е приключен.“

Междувременно Франсис Гари Пауърс е в затвора Любянка и там, както по-късно се изрази един американски историк, „си живее по-скоро като турист в чужда страна, отколкото като кандидат за бесилото“. Разхождат го из Москва, посещават с него Парка за култура и отдих, където са изложени останките от неговия самолет и шпионския реквизит, получава храна, за която не може да се каже, че е затворническа, и пише на съпругата си Барбара в Съединените щати, че се „чувствува далеч по-добре, отколкото е очаквал“. След сто и осем дни излиза от килията и застава пред съдебния състав, за да отговаря за делата си.

Профсъюзният дом е недалеч от Червения площад, тоест в центъра на града, и има величествена зала, чийто висок таван се подпира от две редици колони. Горе десетки тежки кристални полилеи, долу паркет като огледало и може би към две хиляди стола. Очакват се много гости. От цял свят. Някои западни журналисти пристигат в Москва няколко дни преди началото на процеса, опитват се да изкопчат колкото се може повече подробности. Опитват се да превземат хотелските стаи, в които са настанени родителите на Гари, и напразно мечтаят да се промъкнат през вратата, зад която Барбара Пауърс се крие от тях. Пълни са хотелите, гарите и фоайетата на летищата; едва ли има по-голям вестник, който да не е изпратил свой собствен кореспондент. Мнозинството от тях нямат късмет. И за журналистите снимането по време на съдебните заседания е забранено, разрешение получават само трима-четирима кореспонденти на агенции. Та иначе би изглеждало като на футболен мач.

Залата е разделена с пътечка на две половини. От едната страна седят съветските граждани, а от другата чужденците. Заедно с пропуска всеки от тях е получил слушалки и може да си избере един от петте световни езика, на които ще се превежда процесът.

Ако това не бе един от най-важните съдебни актове навремето, който даде отражение и върху политическото развитие през тези години, човек би казал, че става дума за забележително обществено събитие, защото в залата се събраха известни личности от цял свят — политици, юристи, писатели, борци за мир. И семейството на Пауърс. Естествено то привлича вниманието на мнозина. Бащата Пауърс съвсем не изглежда стар, напротив, на пръв поглед прилича на преуспяващ дребен търговец. Той е добре облечен, със самоуверен израз на лицето, през очилата със златни рамки гледа порядъчен и почтен човек. Жена му е възрастна дама, в мигове на напрежение дори старица, която страда двойно: заедно със сина си трябва да изживее тежките мигове и при това да разкрива пред толкова хора болката си. Барбара Пауърс е наистина хубава. Знае, че я гледат толкова много очи, и се съобразява с това.

В дъното на залата има подиум, върху него катедра и три стола, дебели томове от протоколите и Наказателния кодекс. Пръв се появява генералният прокурор на СССР Руденко, когото светът познава от Нюрнбергския процес. След него Гриньов — защитникът на Пауърс, после преводачите. Вратата се отваря и влиза главният актьор, асистиран от двама сержанти, оглежда залата, притваря очи, сякаш върви срещу силно слънце, после потърсва Барбара и поздравява нея, майка си и баща си с продължителен поглед. Отправя се към определеното място на подсъдимата скамейка. Двамата сержанти остават на стража.

Тъмна къдрава коса, остро очертана брада, малко обикновено лице, фигура на борец с широк врат, на устните нещо между едва доловима усмивка и горчивина от разочарованието. Пауърс е от типа на онези симпатични мъже, които в Америка ще видите по плакатите или на първата страница на спортните списания. Освен това по-късно ще се разбере, че нито е устат, нито дързък, а, напротив, има приятно държане и съумява да спечели симпатиите на присъствуващите в залата. Мнозина го наблюдават озадачено: защо този миловиден младеж се е подлъгал да участвува в толкова рисковано дело?

По време на процеса се разбира, че единствената подбуда са били парите. Искал колкото се може по-скоро да има средства, мечтаел за еднофамилна къща, копнеел за това, за което в Америка копнее всеки — да изпъкне, да има по-голяма сметка в банката, и така да бъде уважаван, да може да си позволява повече, не да гледа с възхищение висшестоящите, а да бъде вече един от тях. А за шпионските полети Пауърс получава приказни суми дори за американските условия.

Съдебният състав е от трима генерали. Виктор Борисоглебски е генерал-лейтенант от Военната прокуратура и затова е председател. Заседатели: генерал-майор от артилерията Димитри Воробьов и генерал-майор от авиацията Александър Захаров. Председателят на съда открива заседанието и същевременно обявява параграфите, по които ще бъде съден Пауърс. Параграф втори от съветския Наказателен кодекс е единственият, който позволява съдът да произнесе смъртна присъда за подсъдимия. Следователно Франсис Гари Пауърс, роден на 17 август 1929, тоест точно преди тридесет и една година, в Бърдин, в щата Кентъки, трябва да се подготви за най-лошото.

Съзнава взаимозависимостта. На първи май го свалят, на осемнадесети юли му съобщават датата на съдебния процес, получава обвинителния акт и на девети август се признава за виновен в пълния обсег на обвинението. Никой не очаква, че по време на процеса ще се получи някаква сензация, и за пристигналите тук чуждестранни кореспонденти, обременени с предразсъдъци, може би единствено изненадващ е дипломатичният коректен тон, с който се води процесът. Ала най-голямата приятна изненада за западните журналисти е присъдата. Франсис Гари Пауърс бе осъден на десет години лишаване от свобода, от които три години трябваше да бъде в затвора, а останалата част — в трудов лагер, където според съветските закони би могъл да доведе и жена си.

Журналистите обичат да сравняват и според тях Пауърс се бил измъкнал много леко от тази неприятна история в сравнение с Абел. Освен няколкото съмнителни шпионски реквизита в Ню Йорк, общо взето, не можаха да докажат никаква дейност на Абел, а го осъдиха на тридесет години. А вината на Пауърс беше ясна, неговият умисъл и деяния бяха богато илюстрирани с веществени доказателства и свидетелски показания. Следователно работата на съветския съд бе лека. Не беше нужно да доказва нищо нито пред Пауърс, нито пред обществеността.

По време на процеса полковник Абел не проговори и не молеше за милост, не искаше изобщо нищо, нито дори свидетел в своя полза и стана герой дори в Америка. Пауърс призна всичко, помоли съда за снизхождение и посочи какво ли не, включително онзи пошъл аргумент, че бил само обикновена пионка в играта, че трябвало да изпълнява това, което му нареждали господата, и пред очите на над две хиляди души в залата се очерта като страхливец.

Абел обаче все още нямаше никаква полза от леката присъда на Пауърс. Но когато във вестниците започва все по-често да се появява неговото име, господата от Министерството на правосъдието решават да помислят поне за най-небудеща възражения намеса и разрешават на Абел да възобнови писмения контакт със семейството си. Междувременно докато преместват осъдения Пауърс на около двеста и четиридесет километра извън Москва в затвора в гр. Владимир, до адвоката Донован достига отзвук от вълнуващата молба на стария господин Оливър Пауърс. Писмото е с печат от Лайпцигската поща в Германската демократична република и е подписано от Хелене Абел.

Дъщеря ми и аз чакаме с нетърпение момента, в който Рудолф ще бъде освободен, и копнеем колкото се може по-скоро да се върне при нас. Но предложеният начин (размяна) ни се струва не само нереален, но и опасен. Съпругът ми пише, че случаят с този пилот няма нищо общо с неговия случай. Затова не разбирам защо изобщо този въпрос се разисква. Преди да направя каквито и да е нови стъпки, естествено трябва да се посъветвам със своя източноберлински адвокат…

Явно Хелене Абел е загрижена, но и предпазлива съпруга, искала е предварително да обмисли всяка стъпка. Барбара Пауърс постъпва другояче. Когато непосредствено след произнасянето на присъдата се среща със съпруга си, разбира, че Гари няма представа нито за международния отзвук на събитието, нито пък за това, какво отражение е дал неговият случай в Америка. Разбира се, не му казва, че го смята за страхливец, защото не е избрал предлаганото му и подготвено самоубийство, а тъкмо обратното, скоро го посещава отново, носи му различни лакомства и зимни обувки, а по-късно редовно му изпраща колети.

След време разкрива истинското си отношение към него и на какво е разчитала в живота си. Не вярва в скорошното завръщане на Гари и не мечтае да живее с човек, който се е „прочул“ по такъв начин, заменя Гари с Райнолд и след развода се омъжва за него.

Пауърс загубва, кажи-речи, всичко, но не и парите. Ако се съди по това, как ЦРУ пръска пари по света, може да се каже, че то е сдружение на широкопръсти джентълмени. То изплаща на Пауърс не само всичко, което му се полага съгласно с договора, но и заплатата за времето, прекарано в предварителния арест и в затвора, тоест две хиляди и петстотин долара на месец, така че в крайна сметка авантюрата се оказва недотам лош бизнес за усърдния пилот.