Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (19)

2

Англичаните бяха твърде стриктни в спазването на държавните тайни през Втората световна война. Затова голяма част от нацистките агенти, изпратени на острова, се провалиха поради незначителни грешки, забелязани от съвсем обикновени хора от улицата. Възможно ли е през 1945 година англичаните да са се освободили както от униформата, така и от качеството, което почти се превръща в черта на националния характер? Или може би в случая с Хаутън се е трупало нехайство след нехайство? Впрочем инспекторът Смит констатирал, че началникът на Хаутън изобщо пред никого не бил споменавал за опасенията на госпожа Пеги, а по-късно при разпита дори заявил, че сметнал тези приказки за прекалено фантасмагорични, за да бъдат реални, и не им обърнал внимание.

Години наред бракът на Хаутън не вървял както трябва. Хари бил женкар и се стигнало до развод.

Инспектор Смит проверил, че госпожа Пеги подала молба за разтрогване на брака малко след посещението си в портландската база. Причините били много, а и доказателства не липсвали. Може би се е поизплашила от заканите на съпруга си и не е искала да има нищо общо с намеренията му.

Хари вече бил над петдесетте и неговото ново откритие не била двадесетгодишната Кристина, а четиридесет и шест годишната Етъл Елизабет Джий. Американският публицист Грамонт пише за нея, че била типична английска стара мома. Една не твърде ласкателна характеристика за жената, която става любовница на Хаутън, камо ли за бившия бонвиван Хари.

През 1950 година госпожица Етъл Елизабет Джий облякла бялата престилка на служителка в отдела за хидроакустична апаратура. Всъщност тя била застаряла госпожица, която съдбата обрекла на самота. Баща й, обикновен ковач, нямал много пари, но й дал добро образование и си мислел, че с това свършват грижите за нея. Но Етъл била човек без късмет, нито една нейна мечта не се сбъднала. Дори през войната не й се удало, както желаела, да попадне в помощния женски корпус, а станала контрольорка в отдел „Технически контрол“ в авиозавода в Хамбъл.

Военният хаос е време на горещи и краткотрайни любовни връзки. Госпожица Джий трябвало да се помири с ролята на Пепеляшка. Не й оставало нищо друго, освен да чака търпеливо принца. Но дълго не идвал. Войната свършила, а той все още не се появявал на хоризонта. После срещнала малко оплешивялото конте Хаутън. Не яздел бял кон и не носел шапка, украсена с паунови пера, напротив, личало си, че е участвувал в не един турнир за спечелване благосклонност на принцесите, но тя замижала и си казала: не гони дивото, дръж питомното.

Навярно връзката е започнала като всяка любовна връзка по предприятията. Срещнали се, разбрали, че живеят почти в един квартал, първия път Хари почакал госпожицата пред портала и тръгнали заедно към автобуса, а от този ден и сутрин заедно за работа. Пътуването било сякаш по-кратко и не тъй досадно до побъркване. Най-после за госпожица Джий се появила някаква надежда, а какви сметки си е правил Хари Хаутън, един господ знае.

Впрочем цели пет години се питал „да бъде или да не бъде“, а тя през цялото време потичвала безмълвно край него и не проявявала и най-малък признак на нетърпение, макар че треперела от страх да не изгуби и тази последна възможност. От време на време отивали на кино, по някой път седели в кафе-сладкарница, но нищо повече. Говорили си за какво ли не, споделяли грижите си, но нито един от тях не споменавал за истинските.

Хари Хаутън живеел още със съпругата си, а госпожица Джий, наричана бог знае защо Бънти, се грижела за родителите си. Изненадата не дошла, както се казва, като гръм от ясно небе, а от госпожа Пеги. Една сутрин тя решила, че й е дошло до гуша съжителството с Хари, заявила, че няма да се прибере вкъщи, докато той е там, и тръшнала вратата. Изведнъж Хари се оказал без съпруга, което било приятно, но и без жилище, защото било нейно, а това вече било твърде неприятно.

Така се появил първият шанс в живота на Бънти Джий. За щастието си тя правела каквото можела. Дала на Хари на заем двеста лири за каравана.

Хари Хаутън прикачил новото си обиталище към стария автомобил и заминал за края на града. Новият адрес: местният къмпинг. Край на грижите за жилище. Хари притежавал и каравана, и госпожица Бънти, и би могъл да бъде доволен. Ала къмпингът означава и край на удобствата, а Хари е разглезен и ленив, и консервативен. Тоя сандък от алуминиева ламарина и пластмаса далеч не е това, за което мечтаел.

Любовник в каравана не е идеал за старите моми. Представите на Бънти Джий за романтиката на първата любов са по-специални и мисълта, че в сублимния момент зад пердето на прозорчето може да се появи притиснатият нос на някой любопитен простак, й разваля чувството за щастие. Освен това усеща, че на нейната възраст е недостойно да ходи вечер по любов в автокъмпинга в покрайнините на града. Така още от самото начало нещо сериозно смущавало щастието, което най-после й се усмихнало.

Не е ясно защо Хаутън е взел двестате лири на заем за караваната, след като навярно е имал в банката доста пари. Нито благотворителността на Бънти Джий, нито нейните финансови възможности са били толкова големи, че да може да финансира своя възстар принц с още девет хиляди лири, с които Хари Хаутън си купува вместо каравана хубава еднофамилна къща, за която вече стана дума.

Настанили се в нея. Бънти Джий имала грижата за вътрешното обзавеждане, следователно още от самото начало възнамерявали да живеят заедно. В края на краищата Хари наближавал петдесет и пет години и явно бил решил да си създаде уютен дом. Бънти Джий го украсила с петдесет бодливи кактуса и си отдъхнала, че все пак е успяла навреме всичко да свърши.

Била щастлива, защото не знаела всичко.

Две години преди това, някъде през януари 1957, Хари Хаутън се бил срещнал с непознат човек. Той му се бил обадил първо в канцеларията и му бил казал, че иска да говори с него насаме, тоест да му предаде нещо от Кристина. У Хаутън се пробудили стари спомени за юнашките времена и уговорил среща с непознатия за неделя предобед.

Срещнали се пред една изложбена зала и водили дълъг банален разговор. Хаутън разпитвал за своята някогашна любов, но непознатият не знаел почти нищо за нея. След като разговаряли половин час за няма нищо и Хаутън все още не разбирал за какво става дума, казал на непознатия, че всички тези приказки му изглеждат съмнителни и нека каже направо какво точно иска.

А човекът сякаш не чувал. Отново започнал да мели едно и също. Интересувал се от работата на Хаутън, личало си, че знае какво означава Портланд и какво се произвежда в базата, и изведнъж изненадал Хари с неочакван въпрос:

— Нужни са ми някои информации оттам, не искате ли да ми помогнете?

На такъв въпрос има само един-единствен отговор — отрицателен. Хари Хаутън си няма понятие кой и какъв е непознатият, нищо не му говори и неговото име. Все пак не може още от първия път да кимне в знак на съгласие на човека, с когото се е запознал преди четиридесет и пет минути, и да му обещае, че ще му носи от военната база документи, защото го е яд, че са го тикнали във взвода по поддържането.

— Господине, мисля, че няма защо да ви обяснявам, че искате нещо, което е в противоречие с моята патриотична чест. Естествено не ще извърша подобно нещо. Това би било против моите убеждения.

Непознатият си остава непознат и до днес. Ето защо инспектор Смит нямал възможност да провери истинността на тази сцена чрез разпит на другото лице. Впрочем Хари Хаутън по-късно твърдял, а е ясно кое го е накарало да постъпи така, че непознатият го заплашвал, говорил за репресии, удивително точно знаел миналото на Хаутън и просто извадил такива козове, че Хари бил принуден да отстъпи.

Защитата на Хаутън е недоказуема и звучи недостоверно. Противоположни на неговите твърдения са показанията на съпругата му Пеги и на бившия му шеф от Портланд. Те знаели, че той изнася секретни документи. По тях може да се съди, че Хаутън е посрещнал непознатия като манна небесна и макар че не е започнал да скача от радост и първия път отказал от тактическа гледна точка предложението, наум си казал, че най-после му се удава възможност да отмъсти за неправдата.

Още от самото начало двамата си уговорили таен сигнал за определяне датата на следващата среща. Щом Хари Хаутън получи по пощата плик с рекламен проспект за прахосмукачка „Хувър“, то идната неделя трябва да замине за Лондон и да се отбие на халба бира в кръчмата „Тобиджаг“.

По-късно Хари Хаутън искал да убеди инспектор Смит в обратното, но излиза наяве, че нямал нищо против предложението. Напротив, само се учудил, че непознатият го карал да бие толкова път и да загуби сума време за една такава дреболия. Кой ще му плати загубеното време?

Непознатият измъкнал осем лири и ги подал на Хаутън.

— Ето за първите разходи — казал.

— Отлично, виждам, че сте търговец. Благодаря — отговорил Хаутън.

Би трябвало да се обърне и да изтича до полицията. Не го направил, триел доволно ръце, защото си казал: с един куршум два заека: ще отмъсти за обидата и при това ще спечели.

Когато при разследването си инспектор Смит стига до този факт, той вече разбира, че случаят не е второстепенен. Тогава военното контраразузнаване и агентите на специалния отдел на Скотланд Ярд тръгват по следата с най-голяма предпазливост. Не трябвало нито да привлекат вниманието, нито да предизвикат подозрение. Впрочем вярвали, че Хаутън е само стръв на въдицата, с която могат да заловят голяма риба.

Хаутън получил първите осем лири за загубеното време през януари 1957 година. След това непознатият го оставил доста дълго да чака следващия случаи за печелене на пари. След седем месеца Хаутън намерил в пощенската си кутия плик, а в него проспект за прахосмукачка марка „Хувър“. Идната неделя потеглил за Лондон и седнал на една маса в кръчмата „Тобиджаг“. И макар че при първата среща не се били уговаряли за никакви определени услуги, от прилежание Хари насъбрал кое-що намерил вкъщи и дори прибавил още няколко немного известни списания, които публикували информация за корабите и капитаните. Не е установено колко е получил тогава за тази готовност, но с най-голяма сигурност може да се твърди, че са му платили добре. Не за сведенията, те сигурно не са стрували много, по-скоро като аванс за бъдещите услуги.

Никоя разузнавателна организация не би посмяла да повери важна задача на агент, когото познава едва от вчера. Всичко, което Хари Хаутън преживял през следващите месеци, било само камуфлажни действия. Те трябвало да го подготвят психически, а може би и технически, за истинската мисия.

Междувременно той нищо не подозирал. Дори не знаел с кого има честта да разговаря. Непознатият говорел с акцент на кореняк англичанин, а и така изглеждал. Другият, с когото по-късно се срещнал, казал, че името му е Ники, имал добродушен вид и Хаутън можел да се закълне, че е американец.

По-късно Хари се опитвал да се измъкне, както можел. Неговите приказки за заплахите, с които чуждите агенти го били принудили да им сътрудничи, не звучали убедително. Страховитите историйки за нанесения веднъж нощен побой пред кръчмата звучат наистина сантиментално, но са недоказуеми. Напротив, останалите обстоятелства, потвърдени при разследването, водено от агентите на Скотланд Ярд и военното контраразузнаване, доказват тъкмо обратното. Натискът би могъл да бъде за Хаутън смекчаващо вината обстоятелство, но той е трябвало още тогава да потърси закрилата на полицията.

Вместо това той търсил какви ли не сведения, които смятал, че може да продаде. При една от следващите срещи Ники му дал кибритена кутийка, която имала двойно дъно и в него инструкция какво трябва да направи, преди да пожелае да се види отново с Ники. Дори и в това отношение му дали пълна свобода — ако намери нещо интересно, да даде сигнал, ако не намери, да не се обажда. Хари Хаутън използвал скоро инструкцията от кибритената кутийка. Само след няколко седмици се отправил към портата на един лондонски парк и след като се убедил, че никой не го гледа, измъкнал от джоба тебешир и като уличник написал на вратата буквите О Х и ги подчертал с две черти. По такъв начин срещата била уговорена. Партньорът научавал, че трябва да го чака първата събота в определена кръчма. Ако по непредвидени обстоятелства не се срещнели, щял да чака първата неделя в месеца в един часа следобед на същото място. И тъй като не било сигурно дали на срещата щял да дойде Ники или трети човек, Хаутън трябвало да държи в ръката си като отличителен знак брой на „Пънч“^[1].

На сцената се появяват още няколко пъти със сведения скъперникът, алчният за богатства Хаутън, неговият партньор, въздържаният, мълчалив Ники, а по-късно още един непознат, когото Хари трябвало да нарича Джон. Те разговарят за новите подводни средства, за уредите, които са в състояние да объркат електронните системи за откриване на подводници, за хода на изпитанията на тези уреди в Портланд, но, изглежда, че по-скоро Ники и Джон информират Хаутън, отколкото той тях. Ясно е, че все още се е водела психологическа подготовка. След всяка среща Хаутън се е прибирал с няколко лири в джоба и с надеждата, че следващия път ще пипне голямата пара, която очаквал с нетърпение.

Съдбоносната среща се осъществила съвсем не по правилата. Без камуфлаж, без тайнствени знаци по оградите и размяна на пароли. Позвънило се. Хари Хаутън отворил. На прага стоял дребен непознат мъж с изразителни очи и направо запитал:

— Мистър Хаутън?

— Какво желаете, господине?

— Бих искал да поговоря с вас.

— Моля, но с кого имам честта…

— И това ще ви обясня, господин Хаутън, но по-добре да влезем вътре.

— Заповядайте, моля.

— Аз съм корветен капитан^[2] Алекс Джонсън — казал посетителят. — Осмелих се да ви обезпокоя тази вечер толкова късно по две причини. От една страна, имам удоволствието да ви предам поздрави от моя колега във Варшава, с когото някога сте дружили, а от друга — бих искал да ви помоля за една услуга…

Хари Хаутън не знаел какво да си мисли. В първия момент предположил, че го е изпратил неговият партньор Ники, но ето че сега пред него стоял симпатичен мъж на средна възраст с първокласно облекло на директор от Сити, който не може да има нищо общо с неговия съмнителен меценат.

От пръв поглед си личало, че корветен капитан Джонсън е една категория по-високо. Ето сега седял, потънал дълбоко в креслото, с чаша уиски в ръка, която Хари му предложил с готовност, усмихвал се и с невинен като на дете поглед разказвал на дребния чиновник от портландската база защо е дошъл при него.

— Искам да ви го кажа направо и без излишни увъртания. Нямам навика да заблуждавам хората с празни приказки. Заместник съм на военноморския аташе на Съединените щати в Лондон. Оттук произтичат и всички задачи. Една от тези задачи е контролът върху изпълнението на международните договори. Имам предвид тези, които засягат сътрудничеството при създаването и усъвършенствуването на някои нови оръжия в рамките на НАТО и тъй нататък. Днес бях служебно в Портланд и тъй като знаех за вас, рекох да се отбия.

— Радвам се, господине, но как бихте могли да знаете…

— Не чакайте от мен отговор на всички въпроси, господин Хаутън. Онова, което мога да ви кажа, сам ще ви го кажа. Нали знаете, че в областта, в която работя, има пътеки, чието използване не е за предпочитане, и прозорци, в които не се препоръчва да се наднича. Поне не преждевременно.

— Трябва да ме извините, господин корветен капитан… Просто това ме изненада. Аз, обикновеният чиновник от службата по поддържането…

— Доколкото ми е известно, вие сте били на дипломатическа работа. Следователно ние сме колеги, господин Хаутън.

— Благодаря.

— Между нашите правителства има споразумение за обмен на определена информация. Надявам се, че не е нужно да обяснявам за каква информация става въпрос. При инспекционните си посещения в Портланд установих, по-точно казано, след тези посещения мога с най-голяма правдоподобност да предполагам, че нашият британски партньор не спазва напълно споразумението. Ето защо държа да получа някои информации, които ще ми позволят да направя сравнение как се изпълнява договорът.

— Нямам понятие как бих могъл да ви помогна. Аз! И то точно аз ли?

— Господин Хаутън, аз също не зная. Но вярвам във вашите способности. Имам впечатлението, че вече сте доказали умението си да се справяте с подобни проблеми.

— Познавате ли Ники?

— Мисля, че не съм срещал човек, който да се казва така.

— Но тогава откъде знаете за мен?

— Моят колега от Варшава ми докладва за вашите лични качества.

— Варшава. Ех, че служба беше!

— Той също с удоволствие си спомня за вас. Имал сте изключителни успехи сред хубавите жени.

Хари Хаутън се оказал пред съблазнително изкушение. Корветен капитан Джонсън му предлагал чудесна възможност, може би и голяма кариера. Връщал го към времето, когато Хари е тежал на мястото си, а освен това искал да му плати както трябва. Впрочем в портландската база наистина се работи за американците, а на книга — за НАТО.

В рамките на пакта англичаните получиха задачата под фирмата на Ройъл Нейви^[3] да решат някои технически проблеми на бъдещите подводни оръжия. Така за западната военна сфера именно Портланд стана център за изследване на приборите и устройствата, с които в една бъдеща война трябваше безпогрешно да се определя местоположението на противниковите подводници и, разбира се, да се унищожават.

Първата английска атомна подводница „Дреднаут“ бе общо дело на конструкторите от НАТО. Англичаните я построиха, американците доставиха атомния реактор, а в Портланд английските работници я комплектуваха. Не ставаше въпрос за известен вариант на американската атомна подводница с ракети „Поларис“ на борда, а за съвсем нов тип. Западните стратези виждаха в него ударно оръжие срещу съветските атомни подводници.

Но едва когато през 1962 година в Портланд бе спусната на вода първата английска атомна подводница „Дреднаут“, експертите оцениха значението на портландския изследователски център. В рамките на кооперирането на военния пакт НАТО английските, американските и канадските инженери бяха оборудвали „Дреднаут“ с чувствителен уред. Той бе в състояние да открие противникова подводница дори по оставени от нея незначителни следи от отработени газове.

Една от големите тайни на Портланд и изненада за адмиралите от другата страна на евентуалния фронт обаче трябваше да бъде „леденото око“ на атомните подводници тип „Дреднаут“. Уредът, построен на принципа на отразяването на звука, всъщност своего рода ехолот, бе в състояние да открива на големи разстояния наличието на други подводници по отворите, които екипажите правят в полярния лед, за да могат да изведат на повърхността тръбата за засмукване на чист въздух. Две английски подводници тип „Финуейр“ и „Амфион“ вече маневрираха с новия уред на борда и го изпробваха.

„Подводните уши“ бяха следващият забележителен уред, който инженерите в Портланд изпробваха и за който всъщност става въпрос по-късно в целия случай. Бънти Джий държала в ръцете си конструкторските материали за едно от най-интересните устройства, които биха могли да се използват в подводната война през идните години: сигурна апаратура за откриване на подводници, срещу които все още не съществували отбранителни средства. Става въпрос за чувствителен уред, който е в състояние по изменението на гравитационното поле в пространството под корабното витло, в което е разположен, да установява измененията на земното притегляне и така да открива безпогрешно чуждо тяло на каквато и да е дълбочина под водната повърхност, тоест противникова подводница. Действието на уреда не можело да се неутрализира нито чрез специално боядисване на подводниците срещу ултракъсите вълни, което използваха нацистите още през Втората световна война, нито по какъвто и да е друг известен начин.

— Разберете, господин Хаутън, не оставаме никому длъжни. Тези информации са ценни за нас. Все пак НАТО е съюз между партньори, които не са свързани органично. Не всички имат еднакви интереси.

— Надявам се, че не става въпрос за заговор срещу Великобритания. В такъв случай не бих могъл.

— Не се страхувайте. Освен това упълномощен съм да заявя, че не трябва да се безпокоите за размера на хонорара.

Вече не се двоумял. Дори не го оставили да се доизкаже.

— С най-голямо удоволствие ще помогна, господин капитан — казал нетърпеливо. — Но все пак не зная какво и как…

— Ще ви се каже, щом трябва.

— Кога, господин капитан?

— Като му дойде времето. Доколкото зная, мис Джий работи в Отдела за хидроакустична апаратура, така ли е?

— Информацията ви е точна.

— Мой дълг е да намеря сигурни информатори. Надявам се, господин Хаутън, скоро ще мога да кажа, че сте един от тях. А сега, моля да ме извините. Мисля, че си казахме всичко необходимо.

Изпили още две или три чаши уиски, но разговаряли вече само за незначителни неща. Капитанът имал малка запалка „Дънхил“. Забелязал възхищението на Хари Хаутън от хубавата вещ. В знак на приятелство луксозната играчка сменила собственика си, а новозавербуваният агент засиял още повече. Алекс Джонсън не споменал нито дума повече за тяхната уговорка. В десет и половина учтиво се сбогувал.

След като го изпратил, щастливият Хари Хаутън завъртял ключа, тръшнал се в креслото, налял си още една чаша, гаврътнал я и се усмихнал. Имал чувството, че капитанът му е предоставил почти същия шанс, който преди години е имал във Варшава. Посегнал към златната „Дънхил“ и си запалил цигара. Дори не предполагал, че някога може да получи даром толкова хубава вещ.