Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (22)

5

Главният инспектор Смит е арестувал трима заподозрени и за единия от тях вярва, че е златна рибка, хванала се в мрежата. Да пипнеш през 1961 година във Великобритания съветски разузнавач от такъв мащаб, от какъвто може да се окаже Гордън Лонсдейл, е успех, който началниците тъй скоро не ще забравят. Сега пред инспектора са документите на заподозрения. Най-напред ги проучва сам, а после ги отнася в лабораторията. Но непрекъснато клати глава недоумяващо. Та документите не изглеждат фалшиви.

Канадски задграничен паспорт на името на Гордън Арнолд Лонсдейл, роден на 17 август 1924 в Кобалт в щата Онтарио. Баща: Жак Емануел Лонсдейл. Майка: Олга, по баща Боусу.

— Телеграфирайте незабавно в Кобалт! Нека проверят данните.

Било излишно, но инспектор Смит не би могъл да знае това предварително. Документите на Лонсдейл били истински, оригинални, нефалшифицирани, защото той наистина се бил родил в Канада, имал канадско поданство, макар че по-късно няколко булевардни журналисти, а и няколко сериозни историци се опитаха да представят нещата в по-романтична светлина.

Дядото на Гордън произхождал от Шотландия. Но тъй като бил беден, ала оптимист, по някое време се преселил в Канада. Не може да се установи как са му вървели работите и какво е постигнал. От неговото пребиваване в Канада е известно само това, че се е оженил за чистокръвна индианка и, казват, Гордън Лонсдейл бил наследил от нея някои черти на лицето.

Дядото — шотландец, бабата — индианка, бащата — канадец, майката — финландка, а нейният син — капитан от съветското разузнаване. Съвсем интернационално родословие. Но какво да се прави, така е отредила съдбата. Всеки от тези предци на Лонсдейл, които не са се задържали на едно място, е предал на своя внук и син поне малко от качествата на пионери в живота.

Гордън Лонсдейл не се родил в щастливо семейство. Бащата се „освободил“ от родителските си задължения, когато синът му току-що бил навършил годинка. Майката едва свързвала двата края, чувствувала се като чужденка в далечната страна и естествено се запознала със свой земляк. Бил автомобилен монтьор, работел в гараж и се казвал Арнолд Пихлая. Финландците са хора, които, щом е нужно, се захващат здраво за работа, а вторият баща на Гордън бил работяга. Но все едно, това не му помагало. Дошли тридесетте години, кризата спъвала търговията, затънала не само промишлеността, но изобщо всичко, което имало макар и нещо общо с частната инициатива и финансите. Арнолд Пихлая се оказва на улицата.

От сутрин до вечер търси работа. Готов е да работи каквото и да е, само да може да изхрани семейството си. Но такива като него, дето обикалят улиците, са милиони. С всеки изминал ден те се увеличават. Арнолд Пихлая плува в тълпата на гладните, а когато вече има чувството, че скоро ще се окаже на дъното, с практичния си селски ум взема радикално решение. Осигурява места за кораб върху рогозките на долната палуба, заплаща за тях с труд като огняр, натоварва жената, сина и дъщеря си и заминава отвъд океана. Впрочем той изпитва атавистична вяра в неизменността на съдбата и същевременно е убеден, че единственият спасителен пояс, който може да го задържи на повърхността, е неговото първо отечество. В края на краищата в родината няма да го оставят да умре от глад.

Не достигат до Хелзинки, щастливо засядат на половината път. В Лвов търсели автомонтьор и Арнолд Пихлая, без много да се колебае, приел. Казал си, че по цял свят хлябът е един и същ, останал в Полша, а с него и съпругата му, доведеният син Гордън и собствената му дъщеря.

Навярно семейството на Пихлая е напомняло библейския Вавилон. Гордън Лонсдейл не знаел друг език освен английски, но започнал да учи в полско училище. Майка му пък, казват, не научила никога полския и говорела с дъщерята само на английски. Главата на семейството изисквал да се говори само на финландски, така че у Лонсдейлови се говорело и на финландски. Истински миш-маш. Освен това семейството живеело у железничаря Борис Гусев. Той произхождал от Русия, гордеел се с това и където можел, говорел само на руски. Гордън Лонсдейл получил добра подготовка по руски. От прилежание учил и немски. Проявявал от малък изключителна способност да се приспособява. Говорел на чуждия език досущ като на свой роден.

Скоро му се удава възможност да прояви способностите си. Тъкмо вторият му баща успял да спечели неколкостотин злоти и майката вече уговорила завръщането на Гордън отвъд океана. Ще ходи на училище в Калифорния. Впрочем Олга Лонсдейл-Пихлая имала сестра в Съединените щати. Така едва дванадесетгодишен, Гордън заминава при калифорнийската си леля и посещава училище в Бъркли. Според някои източници при нея той бил живял под нейно име като неин син.

Учи добре, усъвършенствува немския език и придобива неоценим житейски опит. Вече умее да се приспособява към настроението на околните, забавлява останалите и израства като младеж, който обикновено съумява да се оправя в живота. През тридесет и осма година се връща в Полша, отново е със семейството си, с Гусеви и с тяхната дъщеря, която била станала почти госпожица. И според Гордън дори много хубава госпожица.

Преместват Гусев във Варшава. Повишават го и става майстор в железопътна ремонтна работилница. Семейството на Гусев се изселва от Лвов и Гордън Лонсдейл тръгва с него. Не само за да учи, но и по други причини. По-късно сам признава колко много се бил радвал, че го взели. Впрочем горял от пламенна младежка любов към Вера Гусева и бил убеден, че не ще може да живее без нея.

Щастието му било кратко. След три месеца избухва войната, нацистите стигат до вратите на Варшава и откриват артилерийски огън по нея. Парче от шрапнел убива Вера Гусева. Гордън Лонсдейл изживява своята първа голяма трагедия в живота и същевременно получава първия политически урок. Безкрайно много страда поради внезапната смърт на приятелката си и тържествено се заклева, че ще отмъсти за смъртта й.

В този момент едва ли е предполагал, че ще има възможност в живота да изпълни докрай своята клетва. Едва ли е помислил, че борбата срещу насилието ще се превърне в негова професия за цял живот. Още тогава не искал да остане безучастен. Бил е само на петнадесет години, но се смятал вече за истински мъж. В окупирана Варшава имал широко поле за нелегална борба срещу окупаторите.

За пръв път в живота си Гордън Лонсдейл облича чужд костюм, вживява се в определената му роля. В джоба си има документи на чуждо име, според нареждането твърди, че е полски немец, почуква на вратата на организация „Тод“, издекламирва научените изречения. Чувствувал бил за свой дълг да застане в редиците на своите сънародници и тъй като на петнадесет години още не искали да го пуснат да воюва на фронта, бил решил да помага поне в трудовите части. Твърди, че е фолксдойче, а това очевидно е било добра легитимация. Подават му ръка, поздравява с вдигната и изопната напред ръка и прави първите крачки в професията.

Организация „Тод“ са трудови части под военно командуване, робовладелска организация, пръсната из цяла Европа, която в окупираните страни строи паметници на нацистката експанзия: железобетонни бункери, подземни скривалища, тайни подземни коридори, артилерийски огневи позиции, концентрационни лагери. Добре е човек да има свои съгледвачи в такова предприятие. Гордън Лонсдейл работи по заповед, на глас поздравява с „Хайл Хитлер“, а мислено го проклина. Умее да вижда какво става наоколо и скоро спечелва доверието на началниците. И за да няма и най-малък дефект в камуфлажа, влиза в нацистката младежка организация „Хитлерюгенд“, тъй като заради възрастта не може да членува в друга организация. И когато после шефът го изпраща насам-натам да разнася планове или документи в някое немско учреждение, винаги първо се отбива за половин час в една къщичка в предградието, където вратата се отваря само при три дълги и две кратки почуквания. Там документите се заснемат и чак тогава Гордън Лонсдейл ги отнася в учреждението. Така полските бойци от съпротивата, а от Полша и московският Център на съветското разузнаване получават сведения за подготовката на нацистите за нападение срещу Съветския съюз.

Още през декември 1940 година Хитлер подписва плана под секретното наименование „Барбароса“. С помощта на Унгария, Румъния, Финландия и Словакия немците бяха решили да нападнат Съветския съюз и светкавично да разгромят първата в света социалистическа държава. Един от главните плацдарми бе окупирана Полша. По такъв начин бойците от съпротивата имаха възможност да предупредят за опасността далеч преди двадесет и втори юни. Напразно. СССР получи сведенията за подготвяното нападение своевременно и от много достоверни източници. Съветското разузнаване работеше точно, „Червеният оркестър“ от Берлин, шеф-резидентът Александър Радо от Швейцария и накрая „Льо гран шеф“ от Париж, всички те, а и други разузнавачи предупреждаваха за опасността от нацистко нападение. Съветската армия не бе достатъчно подготвена да отбие такъв силен удар. В хаоса на първите дни разузнаването се превърна в още по-важна част от борбата срещу превъзходството на противника. Гордън Лонсдейл е един от бойците на тихия фронт.

Трудно е да се идентифицират големите разузнавачи. Играят играта си години наред, макар и да са в пенсия и да не обичат да разкриват дори и свои лични тайни. Преди години, когато Гордън Лонсдейл се завърна в родината, бяха издадени негови мемоари с биографията му. После се появиха нови данни, подписани също от Григорий Лонов, тоест Гордън Лонсдейл. Според тези данни детството му не е било така авантюристично. Родил се бил през 1922 година в Москва и там завършил училище. В статията, отпечатана в „Комсомольская правда“, признава, че не бил особено добър ученик, но от дете говорел английски, немски и френски. Родителите му, и двамата научни работници, смятали владеенето на чужди езици за естествено. Григорий четял Шилер и Шекспир в оригинал.

Донякъде останалата част от биографията е продължение на посочените по-горе данни, но дали това е така, не може да се твърди със сигурност. В областта на секретните служби никога не е сигурно дали това, което се говори, е наистина така. А биографиите на разузнавачите, тоест тези, истинските, те ще останат неразгадан ребус дори за професионалистите от чуждите секретни служби, камо ли за широката читателска публика.

Работата на разузнавача в тила на противника не е безгрижна неделна разходка. Той живее два живота и не трябва нито за секунда да ги сбърка. Движи се по ръба на пропастта, като при това не трябва да проявява и най-малко смущение. При всички обстоятелства не трябва да привлича вниманието на околните. А фронтът е в движение и радиостанцията, която предава сведения в Москва, не остава дълго време на едно място. Почти всекидневно Гордън Лонсдейл се мести. Останалите също. Определят му нов район, северозападно от железопътния възел Орша.

Това е разпределителен възел на военния транспорт, база на фронта. Зад бодливата тел се издигат планини от варели с гориво. От влаковите цистерни авиобензинът се прелива в подземни резервоари. Шестима мъже и сред тях Гордън Лонсдейл притежават не твърде съвършен приемник, примитивен предавател и трябва непрекъснато да знаят какво става по железопътните линии в областта и три пъти дневно да съобщават на Центъра за движението на транспортите. Истинска съсипия. И то доста опасна.

Всеки разузнавач носи в джоба си фалшиви документи и преди да потегли за полесражението, трябва да знае да изпее наизуст новата си биография. За Гордън Лонсдейл се намира просто прикритие. Въз основа на фалшифицирана нацистка заповед той е командирован в местната част на организация „Тод“. Формулярите обаче са истински, печатите също. Той сам се снабдява с тях. Качва се във военен влак, пътуващ по посока на фронта. Всеки ден се придвижва с неколкостотин километра на изток и се приближава все повече до целта. Когато стига местоназначението, полският немец с униформата на организация „Тод“ се превръща в съветско момче с лапти^[1]. Загубил родители, сам, безпомощен, скита отчаяно от къща на къща. Едни ще го нахранят, други ще му позволят да пренощува. Конната полиция не обръща внимание на мръсното момче със скъсана рубашка и никой от немците не си и помисля, че тъкмо това изпоцапано хлапе с глупаво изражение поддържа в един часа след полунощ един от сигналните огньове, образуващи триъгълник, в който самолетите хвърлят парашутисти, запаси и оръжие.

Във фронтовите условия на онези години разузнаването е половин партизанска борба. Значителна роля в него играят точната стрелба и самообладанието. И оръжието в ръката. Пушката е рядкост, пистолетът също. Леката картечница и противотанковото оръдие — съкровище. През тази територия е отстъпвала Съветската армия. В селата и най-вече в горите се укриват онези, които са успели да избягат от пленническите лагери или да изчезнат навреме от погледа на немците. В гората лежи също и хвърленото оръжие, а партизаните, които се формират вече в бойни единици, това и чакат.

Групата, в която работи Гордън Лонсдейл, помага при организирането на партизански отряди и се грижи за събиране на използваемото оръжие. Руското момче все още не е намерило родителите си. Ходи насам-натам из улиците с олющен дървен куфар в ръка. В неговото двойно дъно е скрил немските си документи. Държи се така убедително като русначе, че всеки би се заклел, че той не разбира нито дума немски. Един ден отива чак до местното кино и пъхва в пукнатината на стената треска. Тя стърчи от стената и сигнализира на посветените в тайната, че групата на Лонсдейл е готова за действия.

Железопътният възел, през който минава по-голямата част от военния транспорт, е истинска златна мина за разузнавачите. Орша се намира на линията между Минск и Москва. Достатъчно е да се разположат скрити постове. Те наблюдават движението на влаковете по линията, записват това, което е натоварено във вагоните, и закъде пътуват. Радистът предава на московския Център всекидневни донесения. Те са същевременно и стратегическа прогноза за движението на фронта. Работата е опасна, но полезна. Неведнъж тези сведения осуетяват плановете на немците.

Партизанинът е човек, подготвен за всичко. Трябва да умее да стреля, да работи с радиостанция, трябва да съумее да си намери хранителни продукти и да превърже ранения си другар. Да строи землянка и да поправя повредените слушалки, да дере сръндак и да вади болен зъб. Естествено, че може и да вдига във въздуха мост, фабрика или гара. Дори за тази цел си приготвя собственоръчно взрив.

Мъглива зимна утрин. Рано преди съмване. Гордън Лонсдейл лежи на склона над линията и наблюдава участъка си. Немският патрул е минал само преди десет минути, но влакът не идва и не идва. По време на война дори и вчерашното разписание на влаковете е вече невалидно. Гордън Лонсдейл бръква в торбата и напипва мината. Такава малка играчка, а може да хвърли във въздуха цял локомотив.

Още от самото начало партизаните нападаха немските транспорти с жива сила и бойни припаси. През първите седмици акциите бяха успешни, но по-късно немците поставиха патрули. Те патрулираха в определен интервал от време в определен участък и проверяваха коловозите. Ето защо се налагаше мините да се поставят непосредствено преди пристигането на влака.

В далечината се чува пухтенето на претоварената докрай парна машина. Показва се димен облак. Сега влакът с военния транспорт напряга сили към долния завой. Докато се дотътри до горния, Гордън Лонсдейл трябва да стигне долу до насипа.

Става, протяга вкочанените си крайници, започва да удря длани една в друга, за да се раздвижи кръвта, и се плъзга по задник по склона. Останалото е вече като усвоено показно упражнение: ще изчака, докато локомотивът приближи на около триста метра, ще скочи към релсата, ще залепи мината върху нея и бегом обратно на безопасно разстояние, преди стоманената планина да излети във въздуха.

Навярно е направил една от заучените крачки погрешно. По-бавно или в невярна последователност. Последното, което чува, е избухването на мината. После става тъмно, тихо и безмълвно. Едва след няколко месеца научава, че мината е унищожила локомотива и няколко от първите вагони. Но взривът засяга и Гордън Лонсдейл. Слепешката успява да се изтегли няколко десетки метра от насипа. В хаоса немците не го забелязват. След като дълго време не се връща от акцията, другарите му започват да го търсят. Намират го. Лежал без признаци на живот. Не виждал, не чувал и не говорел. Само дишал, иначе изглеждал като труп.

В горите недалеч от Орша имало партизанско летище. Докато блатистата почва била все още замръзнала, нощем тук кацали самолети, едни докарвали материали и хора, а други натоварвали и откарвали ранените в Москва. В последния самолет от зимния сезон натоварили и Гордън Лонсдейл. Дошъл в съзнание едва в една московска болница. Над него бял таван, под него бял чаршаф, той е на сухо и на топло, още недочува, но вече знае, че за него се грижат добри лекари, и вярва, че ще оздравее.

Командирът на групата също не забравя своя ранен разузнавач. След като се озовава в Москва за няколко дни, той отива да го види. По всяка вероятност това посещение се оказва решаващо за бъдещата дейност на Лонсдейл. Тоест двамата започват да обсъждат всички възможности, разговарят за миналото и за бъдещето и се договарят възстановяването на Лонсдейл да продължи още няколко седмици, защото недочуващият разузнавач не е добър разузнавач. Но пък е жалко да се загуби толкова скъпоценно време. Лонсдейл няма да стои със скръстени ръце. Междувременно ще получи солидна подготовка за разузнавач.

Учението далеч не било леко. Самият Лонсдейл казва, че трябвало доста да се потруди, за да успее да изпълни учебната програма. Само радиотехниката и радиомеханиката му отнемали няколко часа дневно. Освен това трябвало да практикува и в автомобилна ремонтна работилница. Трябвало да научи занаята, за да може в бъдеще, ако се наложи, да се представи за дипломиран монтьор и квалифициран професионален шофьор. Това е добра и небиеща на очи професия, в цял свят има нужда от шофьори.

Лонсдейл се подготвя до края на 1942 година. През януари следващата година той вече седи в самолет, летящ отвъд фронтовата линия. Спуска се с парашут през нощта над покрита със сняг местност, приземява се на няколко километра от Минск, зарива парашута в преспа и тръгва натам, накъдето смята, че е шосето. Сега отново се превръща в немец. Наистина израснал бил, казва, в Полша, но се гордее с нацията, която междувременно свири първа цигулка на фронтовете.

Нацистите се нуждаеха от всеки, който умееше да чете и пише и можеше да държи в ръка пистолет или перодръжка. Кариерата на младия Лонсдейл е сигурна. Зачисляват го към немската трудова борса. За разузнавача, който знае да си отваря очите, мястото е много подходящо. Много неща научава, помага, където трябва, а другаде пък лесно създава бъркотия, след като разпределя работната ръка по свое усмотрение. И всяка вечер предава сведения в Москва.

При едно отиване на среща в околностите на Минск става жертва на нещастна случайност. Немците устройвали хайки из улиците и под предлог, че не са в ред личните документи на един или друг съветски младеж, ги откарвали в участъка, затваряли ги в ареста и оттам ги изпращали в Германия.

Лонсдейл бил с руски документи, когато попаднал в клопката. Не би могъл изведнъж да започне да твърди, че е немец от трудовата борса. Мълчал, оставил се да го арестуват заедно с останалите и чакал да стане чудо. На третия ден то наистина станало и по такъв блестящ начин, че Гордън Лонсдейл се смаял.

„В килията ме посети офицер от абвера, немското военно разузнаване, и след кратък разговор ме избра за евентуално бъдещ немски агент, който да действува в тила на Червената армия. Съобщи ми, че първо ще отида на подготвителен курс към немската шпионска организация, но преди това трябва да мина през медицински преглед. За мое най-голямо учудване (впрочем чувствувах се напълно здрав) ме отхвърлиха като негоден и ме освободиха.

Много по-късно научих тайната на този необикновен случай. Офицерът от абвера, който тогава така категорично реши съдбата ми, бе в действителност съветски офицер разузнавач, успял да се вмъкне в абвера. Името му бе Рудолф Иванович Абел, псевдоним Алекс. В немското разузнаване имал за задача да издирва бъдещи агенти, които по-късно да бъдат изпратени в тила на Червената армия. Издирвал кандидатите сред руските военнопленници, сред работниците, изпратени на принудителна работа в отделните комендатури. След като моите приятели в Минск научили за арестуването ми и за незавидното положение, мигновено информирали Центъра и той обратно наредил на Алекс да направи всичко, което е по силите му, за да ме освободи. Така аз за пръв път се срещнах с най-удивителната личност в моя живот и същевременно с един от най-способните офицери разузнавачи на всички времена. Съдено ми беше да работя с него, нашето сътрудничество бе дълготрайно и плодотворно и продължи в много страни.“^[2]

Те започват съвместната си дейност още през 1943 година и се срещат много пъти след това. До този момент Гордън Лонсдейл нямал голям разузнавателен опит, но имал несъмнено всички предпоставка да стане първокласен разузнавач. Първо започва като радист при Абел. От неговата радиостанция към московския Център текат тайни сведения, някои от които имат историческо значение.

Картата се обръща и немците отстъпват. Полето за действие на разузнавачите се измества с бързи скокове на запад. Гордън Лонсдейл и Рудолф Иванович Абел се преместват в Берлин. Служителят от немската трудова борса умее да си урежда работите и не след дълго се озовава във влака. Насочва се направо към берлинското предградие Мариенфелд. Там нацистите са обградили с бодлива тел трудов лагер, който снабдява полуразрушената от бомбардировки фабрика „Даймлер Бенц“ със заробени работници от Изтока.

Лонсдейл е дипломиран автомонтьор и отличен шофьор. В разстроената промишленост на нацистка Германия се проявява особено голям интерес към такива работници. Така съвсем скоро той успява не само да се претопи в средата до неузнаваемост, но и да спечели доверието на онези нацисти, от които ще има нужда предвид намеренията си. Не се представя нито за руснак, нито за поляк, а за фолксдойче. Немският му език с лек славянски акцент е универсален ключ за всички врати в Хитлеровия райх. Вечерите използва да сглоби от контрабандно намерени части радиостанция и когато получава заповед да се свърже с московския Център, той е вече готов.

Не е лесно да се предават тайни радиограми направо от Берлин. Абверът на Канарис има вече собствен опит, а гестаповците също не дремят. Пеленгаторните коли разкриха в Берлин разузнавателната съпротивителна група „Червеният оркестър“. С помощта на пеленгаторна техника нацистите попаднаха на следата на нейни членове в Брюксел, Париж и накрая в Марсилия. Може би Гордън Лонсдейл не е знаел това, по време на войната не се говори за такива случаи, но радистите получават от началниците си точни указания, чрез които Центърът се стреми да избегне грешките, допуснати от други непредпазливи радисти. Така Лонсдейл предава направо оттам, откъдето най-малко се очаква, само сбити и много кратки сведения, съставени по сложен ключ, и вярва, че през тези няколко секунди не ще може никой да го засече.

Наоколо се стреля, само крачка дели Гордън Лонсдейл от опасността да бъде изправен пред екзекуционната команда. Работи десет четиринадесет часа във фабриката, а следващата смяна — на тихия фронт. Въпреки това намира време за срещи с момичето си. Казва се Хелена, живее в същия лагер в Мариенфелд, изпратена в райха на принудителна работа. Момичето на Гордън е полякиня. Любовта им е припряна, сред развалините на Третия райх, със срещи, прекъсвани от въздушни нападения и бомбардировки, но искрена като всяка връзка, родена при изключителни условия.

Американският публицист Грамонт твърди, че съпругата на Лонсдейл се казвала Галя. Бил се запознал с нея в Прага, където действувал известно време. Наричала се Галюша и била чехкиня. Грамонт смята и името й за типично чешко. Но Гордън Лонсдейл казва нещо друго.

С падането на Третия райх завършват и задълженията на Лонсдейл и боецът от тихия фронт е пак онзи млад мъж Гордън, който преди всичко търси собственото си щастие. В хаоса на боевете за Берлин той загубва следите на Хелена, така че за пръв път има възможност да използва разузнавателния си опит и в своя собствена полза. Впуска се в издирване на момичето си, успява да открие адреса и, намира Хелена Панфиловска и се оженва за нея.