Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (15)

13

Първа съветска крачка в Космоса, след нея атомният ледоразбивач „Ленин“ се превръща от утопия в действителност, начален несмел допир с Луната, а наесен още една ракета и вимпелът със сърп и чук остава на първия небесен съсед. И ето че Съветският съюз е велика космическа сила. Тази констатация помага да се преодоляват бариерите. Но тя буди завист и страх. Стратезите имат остър слух.

Преговорите в Кемп Дейвид бяха проблясък за по-добри времена. СССР и САЩ приеха конкретен план: през май 1960 г. да се състои среща на високо равнище в Париж.

 

 

Ето тук термоса с картофена супа, която Гари обича, още един с кафе, шест сандвича и кисели краставички, шепа маслини и бисквити.

— Дълъг ли ще бъде полетът, Гари?

— Както обикновено.

— Значи за вечеря ще си бъдеш у дома?

— Сигурно, приготви мезето.

Двадесет и седми април 1960 г. шест часът вечерта. Барбара Пауърс не се учудва, че Гари изведнъж нахлува в караваната на летището Инджирлик и й казва, че след малко ще лети. Понякога заповедите идвали неочаквано. Пауърс грабва чантата, целува жена си и дори й махва с ръка. Бърза към сградата на командуването както много пъти преди това. Барбара Пауърс се заглежда за миг подир него, а после влиза в каравана и завърта копчето на радиото, ясно е, че и тази нощ ще бъде сама.

Гари Пауърс влиза в сградата и рапортува съгласно с устава на полковник Шелтън. Никакво дълго обяснение, тук наистина не е казарма, но дисциплината е по-строга и от казармената.

— Качвайте се и тръгваме!

На бетонната писта на летището чака транспортен самолет с включени двигатели. Върху пейките край стените е комплектният състав на наземния персонал към „Ютилити-2“.

— Ало, момчета! Тръгваме ли?

Двадесетината мъже с гащеризони, полковник Шелтън и Гари Пауърс с чанта, в която си е сложил завита в салфетка закуска, летят от турското летище Инджирлик за пакистанския град Пешавар.

Там, под брезента, чака самолет с цвят на щука със специално оборудване и с необикновена мисия. Все още Гари Пауърс не знае за какво точно става дума, но е свикнал да не пита. През тези няколко години служба се е научил да мълчи и да бъде търпелив. Впрочем чака се непосредствена заповед от Вашингтон, но той все още не знае това. Ала шефът му знае. Само че и той засега мълчи.

Събуждат Пауърс към два часа след полунощ. Вече е първи май. Той разтрива очи и тръгва по коридора, спира се пред вратата и още сънен, почуква и застава пред полковник Шелтън.

— Пауърс, получи се заповед за излитане!

В Пешавар има също пилот близнак. Закусват заедно както обикновено, мълчат заедно, после пак заедно отиват в подготвителната камера да се надишат животворен кислород. Трябва да се подготвят белите дробове за голямата височина. Шелтън разпределя задачите:

— Пауърс — стратегически полет. Вие ще дублирате — обръща се той към другия пилот. — Ще летите по посока на езерото Ван и после покрай границата.

— Както обикновено ли, полковник?

— Както обикновено.

Не чукат токове, не се държат като войници, колегата на Гари вдига два пръста към челото и излиза. Знае, че няма какво да прави сега тук.

— Ето тук са картите и задачата ви, Пауърс.

— Благодаря, полковник.

— Това са документите ви. Въпросът е сериозен.

— Разбирам, полковник.

— Някъде край Свердловск руснаците имат нов стартов комплекс. Някакви огромни ракети или нещо подобно.

— Къде е точното им разположение, полковник?

— Трябва да го откриете сам. Миналата година, когато там бе вицепрезидентът, Никсън забелязал някъде сводести установки. И тъй ще държите посока Свердловск.

— Ясно, полковник, Свердловск. А останалото?

— Останалото както обикновено.

— Но аз летя за пръв път, полковник.

— Ще спазвате инструкцията: стартовите комплекси източно от Аралско море, Архангелск, Мурманск, морските и въздушните обекти.

— Имате предвид камерите ли?

— Естествено. А сега погледнете ей това място, което обозначих на картата. Там трябва да има също нещо интересно.

— По-конкретно?

— Не зная точно какво е, но хвърлете един поглед. Достатъчно е да натиснете бутона, щом се окажете в подходяща позиция.

— А кацането?

— Ще кацнете в Бодьо, та вие го познавате.

Получава картата с начертано трасе на полета.

Там, където има кръгче, там трябва да фотографира. Не бива да губи посоката, трябва да знае постоянно къде се намира, а на обозначените места да включва камерите. Това е всичко. Нима този толкова лесен и така съвършено подготвен полет може да бъде опасен? Изобщо рисковано ли е летенето над съветската територия? Всичко предварително са изчислили, всичко са изпробвали, всичко знаят. „Ютилити-2“ има вълшебни камери и лети на такава височина, че никой зенитен снаряд не може да достигне крилата му.

Още няколко неща за из път. Компас и трионче, въдица и кама, полуавтоматичен пистолет със заглушител и около двеста патрона, надуваема лодка и комплект карти на Съветския съюз, джобно фенерче, сигнален пистолет и кибрит, за да си запали огън. Що за безсмислица, че къде ще пали огън?

Облича тежкия гащеризон и остава изненадан. В джоба си намира седем хиляди и петстотин рубли, няколко златни луидора за всеки случай, западногермански марки и италиански лири, два златни часовника и седем дамски пръстена за подаряване. После полковник Шелтън му подава сребърния долар.

— Пауърс, не предполагаме изобщо, че може да ви свалят с изстрел, никое зенитно оръдие на света не може да стреля на такава височина, но за по-сигурно.

Сребърна монета и в нея смърт. Но това не е единственият образ на смъртта, който Пауърс среща в този момент. Полковник Шелтън още не е завършил среднощния си инструктаж. Сега обяснява, че на таблото на „Ютилити-2“ има още един важен бутон, който Пауърс никога досега не е виждал.

— Пауърс, като го натиснете, в същия миг целият този боклук ще отиде по дяволите и руснаците не ще намерят дори и парченце от него. Достатъчно е само да натиснете леко, разбирате ли, и край…!

Все пак в обяснението има нещо недоизказано. По него по-късно ще се спори много. Били обяснили на Пауърс, че адската машина най-напред щяла да изхвърли пилота със седалката, а после да взриви самолета. По-късно обаче специалистите ще установят, че господата от ЦРУ са подвели пилота. Според изпитания през хилядолетията принцип, че най-добрият свидетел е мъртвият свидетел, Пауърс е трябвало да жертвува живота си, за да прикрие истинската цел на метеорологичните полети на самолетите с цвят на щука.

Но защо в такъв случай ще му дават към снаряжението рубли, въдица, кибрит за запалване на огън и дамски пръстени, с които трябвало да подкупва суетните туземки? Парите и сребърният долар със смъртоносната игла са били само реквизит за психологическа измама. Дали са му ги, за да не се усъмни ни най-малко, че с натискането на бутона ще унищожи не само компрометиращия самолет, но и себе си. Дали са му ги, за да повярва, че при всички обстоятелства ще остане жив.

Пъпи означава кутре и тази позивна е навярно още едно продължение на психологическия камуфлаж. Непосредствено преди излитането Гари Пауърс получава указания за радиовръзка и съответната позивна. Трябвало да се обажда с позивната „Пъпи шестдесет и осем“, но само в изключителен случай можел да използва радиовръзка над територията на Съветския съюз. Едва след прелитането на опасната зона можел да се свърже с командния пункт в Норвегия, да се обади с позивната „Пъпи шестдесет и осем“ и наземният персонал в Бодьо вече щял да знае какво да прави. Щял да го насочва, докато кацне. Но ако все пак се окажел в опасност или намерел за нужно да съобщи на командния пункт нещо изключително важно, трябвало да се обади с тази позивна, където и да се намира.

Пъпи означава кутре и тази позивна не е избрана случайно. Може ли някой да си помисли за самоубийство, за смърт, за авария или за сваляне с изстрел, след като включи радиостанцията и завика:

— Тук кутре, тук кутре, обажда се кутре шестдесет и осем, чувате ли ме?…

По цял свят Първи май е празник на пролетното благоденствие, на цветята и любовта, а в много страни и празник на труда. За своето агресивно действие шефовете на Гари Пауърс избират деня, в който всички добросърдечни хора изпитват радост. Те са си казали: руснаците са до един на манифестация, никому няма дори и да хрумне да пази толкова нависоко. За комунистите Първи май е най-големият празник и никой няма да работи в такъв тържествен ден.

„Беше пет и петнадесет сутринта, когато с помощта на Боб се качих в самолета — казва Гари Пауърс. — Слънцето беше изгряло преди повече от час и беше горещо. Боб свали ризата си и покри кабината от плексиглас с нея, за да ме предпази поне малко от слънчевите лъчи.

Привърших проверката преди излитането и зачаках. Продължавах да чакам и чакам. Беше вече шест, тоест час «Ч», определен за излитане, но разрешение все още не бе дадено. Пълно бездействие. Бях с дълги долни гащи, които вече бяха мокри от пот. Под шлема потта също се стичаше на вадички по лицето ми. Не можех да я избърша. После дойде полковник Шелтън и ми съобщи, че чакат съгласие от Белия дом.

За пръв път се случваше това. Досега винаги когато беше нужно съгласието на президента, то се получаваше предварително.

Чакането не беше никак приятно. По време на полета нямаше да имам радиовръзка, следователно знаех, че при навигацията ще трябва да разчитам единствено на секстанта. Всички изчисления обаче бяха направени с оглед на това, че ще се излети в шест часа сутринта. При това закъснение те ставаха безполезни. В този момент бях убеден, че ще отменят излитането, че ще мога да сваля мокрия от пот гащеризон. В шест и двадесет се получи сигналът: подготви се за излитане! После всичко мина гладко и бързо.“

Върху картата пред полковник Шелтън писецът се движи точно според местоположението на „Ютилити-2“. Засега всичко върви по плана.

„Температурата горе извън самолета спадна далеч под нулата, вътре също стана хладно. Беше ми неприятно. Дрехите се спариха, но поне не ми беше толкова горещо. Включих автоматичното управление и започнах да попълвам летателния лист. Номерът на машината 360 и номерът на полета 4154 бяха вписани предварително, така че вписах времето на излитане: 1,26 по Гринуич, 6,26 местно време, и добавих: закъснение половин час. Написах и датата: 1 май 1960 година. Боб изпрати последния си радиосигнал. Беше тихо. Пилотът се чувствува твърде самотен без радиовръзка.

Наближавах границата и напрежението растеше. При всеки полет е така. Докато човек не е минал линията, чувствува известна лекота. Може би защото всеки си мисли, че ако нещо се случи, ще бъде тъкмо на границата.“

Преди излитането се съветвали с метеоролозите, но времето се оказало не особено благоприятно за полет. След като Гари Пауърс преминал съветската граница, под него се спуснала плътна завеса от облаци. В тази област нямало нищо интересно за обективите на неговите камери, но пилотът без радиовръзка предпочита да види къде се намира и по този начин по-лесно да контролира навигационните уреди.

„Вероятно след около час и половина летене забелязах първата пролука в облаците. Убедих се, че се намирам югоизточно от Аралско море. Бях се отклонил от правилния курс, но незначително. Коригирах курса и в този миг далеч под себе си забелязах бяла следа от едномоторен реактивен самолет. Летеше бързо, със свръхзвукова скорост, успоредно на моето трасе, но в обратна посока. Гледах след него, докато не изчезна от погледа ми.

След около пет или десет минути видях отново същата следа. Видимо същият самолет летеше в обратна посока, успоредно с мен. Почувствувах облекчение. Бях сигурен, че ме следят с радар и насочват самолета по моя курс. Но самолетът беше толкова ниско под мен, че за мен изобщо не беше опасен. Пилотът едва ли ме виждаше. Казах си, ако това е всичко, което умеят, няма защо да се тревожа.

Пред мен на около петдесет километра източно от Аралско море се намираше космодрумът Байконур — съветският Кейп Канаверал. В тази област не бяхме за пръв път и затова тя не бе моя главна цел. Навярно Байконур бе включен в плана само защото минавах над него. Под мен се трупаха гъсти буреносни облаци, затова не виждах пусковите установки, а само съоръженията около тях. Включих камерите.

След това облаците отново се сгъстиха и аз прелетях следващите три часа над плътна завеса. След като пак се разредиха, забелязах част от местността и града. По местната радиостанция проверих радиокомпаса си. Пак се бях отклонил малко от верния курс. Коригирах го.

На около осемдесет километра южно от Челябинск облаците изчезнаха. От лявата страна виждах Урал, традиционната планинска граница между Европа и Азия. По върховете на планините имаше сняг, но долу, по склоновете, земята зеленееше. В Русия бе пролет. Беше чуден ден и аз летях по правилен курс, завесата от облаци остана зад гърба ми. Напрежението спадна.

Както можеше да се очаква, самолетът бе избрал тъкмо този момент, за да покаже на какво е способен. Автоматичното управление започна да се инати, предната част на самолета се вдигаше. Тогава изключих автомата, изравних линията на полета и управлявах самолета ръчно. Когато отново включих робота, той работи безпогрешно само около десет или петнадесет минути и после носът на самолета отново се вдигна нагоре. Това бе опасно за такава чувствителна машина. Затова отново минах на ръчно управление и вече не използвах робота.

Положението беше неприятно. Трябваше да реша какво да правя. Бих могъл да се обърна и да се върна обратно или да продължа полета. До преди час, без да му мисля, бих се върнал. Но сега бях изминал цели две хиляди километра над руска територия, зад мен бе лошото време, а пред мен то бе чудесно. Затова реших да продължа да летя напред.“

Положението на Франсис Гари Пауърс било по-лошо, отколкото си мислел. Наистина машината му проявявала капризи, много по-големи от всеки друг път, но това не била главната опасност. Оказва се, че не всички съветски граждани били на първомайска манифестация, както биха желали стратезите от ЦРУ. Дежурните радиолокационни постове били по местата си и един от тях засича неизвестния самолет веднага щом прелетява съветската граница. Докладва на командуването на окръга. По заповед се включват и други постове и след няколко минути става ясно накъде се е насочил нашественикът. Електронноизчислителните машини определят вероятното трасе на полета и по цялата му дължина подразделенията на противовъздушната отбрана получават заповед за готовност. Ракетните поделения също. По двете страни на очертания коридор свръхзвукови изтребители и техните пилоти чакат заповед за излитане от летищата.

Междувременно Пауърс навлиза със самолета си в обзора на радиолокационните средства на Свердловск. Това е нов промишлен център, който за няколко десетки години се превърна от незначително градче във важно стопанско средище. Ето защо бе интересен за американците. Освен това Пауърс се оказа пръв над тази област. Натиска бутоните на автоматичните камери и снима. Следващите минути от полета обрисува сам.

„На около петдесет или може би на седемдесет километра югоизточно от Свердловск направих завой на деветдесет градуса и поех нов курс, по който трябваше да се окажа в югозападния край на града. До този момент бях летял точно четири часа. Забелязах под себе си летище, погледнах картата, установих, че го няма там и го отбелязах. Летях непосредствено над него. Записах времето, височината, скоростта, температурата на отработените газове и показанията върху циферблата на приборите. Тъкмо когато се занимавах с това, усетих удар. Самолетът подскочи напред, в кабината и на небето блесна бледооранжева светлина.

— Господи, улучиха ме — рекох си.“

Пауърс не сгрешил. По-късно съветските военни органи заявиха, че противовъздушната отбрана е свалила самолета на Пауърс „Ютилити-2“ от височина двадесет и една хиляди метра. Подразделението на майор Воронцов получава заповед да изстреля срещу чуждия самолет ракета. Тя засяга задната част на корпуса и машината полита към земята.

Отначало американците се опитаха да прокарат друга версия за този момент от толкова неприятния за тях случай. Причините бяха обясними. Точното попадение на съветските ракети на такава височина би оказало потресаващо въздействие върху общественото мнение в САЩ.

По-късно възникна още едно противоречие. Самолетът Ю-2 бил осигурен с взривно устройство, което в случай на нужда трябвало да го унищожи, за да не попадне в съветски ръце като веществено доказателство. Пилотът трябвало да бъде катапултиран непосредствено преди това. Така твърдеше американският печат. Съветският специалист, който прегледал останките от самолета с комисия от експерти, даде пред съда показания като вещо лице и заяви, че взривното вещество би унищожило пилота и самолета едновременно, тъй като не е намерен никакъв часовников механизъм.

Какво казва за това Пауърс?

„Посегнах към бутона на устройството за взривяване на самолета, но се отказах. Исках преди това да се наглася добре на седалката, за да мога да катапултирам…“

Защо пилотът не е натиснал бутона, който трябвало да унищожи самолета и да заличи следите? Защо не е изпълнил заповедта? Пауърс казва, че искал, но не бил в състояние да достигне таблото с бутона — толкова голяма била центробежната сила при падането. Нека му повярваме, той е единственият свидетел на това. Но нека чуем и становището на друг специалист, който е служил шестнадесет години в американското разузнаване и по обясними причини използва псевдонима Кристофър Филикс:

„Дали Пауърс е знаел, или не е знаел за действителното предназначение на този бутон, не е никак важно. Ако е знаел, значи опазването на тайната на операцията е било в пряка зависимост от самоубийството. Ако не е знаел, то е било зависимо от убийството. Специалистите са единодушни по въпроса, че когато успехът в опазването на тайната зависи от самоубийството на агента, той е повече от сигурен. Не така популярен е опитът, че опазването на тайната, зависещо от убийството на агента, дори ако се използва съвършен смъртоносен механизъм, е съвсем неблагонадеждно. Често поведението на жертвите е непредвидимо, а по такъв начин се оказват измамни и най-сигурните механични устройства.“

Франсис Гари Пауърс не използва смъртоносния механизъм, обратното, с всички сили се опитва да спаси живота си. Той разкопчава предпазните колани на седалката и вдига капака на кабината. Стрелката на високомера показвала вече десет хиляди метра и не му оставало много време.

„Земното притегляне ме изскубна от самолета. Ударих се в огледалото за обратно виждане и го счупих. Видях го как излетя. Това бе последното нещо, което видях. Веднага след това ми замръзна предното стъкло на шлема. Нещо ме придържаше към самолета. Аха, кислородните шлангове! Забравих да ги освободя. А самолетът непрекъснато се въртеше около оста си. Опитах отново да вляза в кабината, исках да включа устройството за взривяване, но не го напипвах. Разбрах, че ще трябва сам да се измъкна. Започнах да се мятам, да ритам с крака и навярно съм откъснал шланговете на кислородния апарат, та изведнъж се освободих и се заиздигах нагоре.

Тъкмо бях решил да дръпна въженцето на парашутите и изведнъж нещо ме преряза. Разбрах, че са се отворили автоматично. Знаех, че автоматът се задействува на пет хиляди метра височина. Следователно аз бях вече по-ниско. Свалих заскрежения шлем, вече нямах нужда от кислородния апарат.

Мигновено съзнах колко е тихо. Наоколо бе ясно, тихо и студено. Нямах чувството, че падам, струваше ми се, че вися на небето.“

Осем съветски бойци под командуването на майор Воронцов по заповед откриват огън срещу неизвестния самолет в осем часа и петдесет и три минути. Малко след това на земята падат отломъци, чува се трясък и на небето се появява крещящо жълт парашут. Не след дълго Франсис Гари Пауърс се приземява на брега на един поток. Това бил първият му истински скок и излязъл успешен. Казал си, че има страшен късмет, защото съвсем близо имало високоволтов далекопровод, в чиито жици би могъл да се оплете. Място на приземяването: тридесет и два километра югоизточно от Свердловск, близо до един местен колхоз. Пауърс сяда, изтяга се и почва да се оглежда наоколо. Все пак е жив!

 

 

В Ню Йорк разрешават на Абел да изпрати на семейството си някои лични вещи. Под усърдното наблюдение на агентите на ФБР и след основна проверка опаковат останалото имущество на полковника в два сандъка, застраховат го за 1750 долара и го изпращат на адреса на Хелене Абел в Лайпциг. Онова, което не си струвало да бъде изпратено, го разпродават общо за сто долара. Веднага след това Върховният съд на Съединените щати отхвърля молбата на Абел за обжалване. Полковникът научава за това по радиото, преди още адвокатът му да го чуе от Джеймс Р. Браунинг — висш служител във Върховния съд. Мнозинството от само един глас подсказвало колебанията на съдиите по присъдата и давало надежда на полковник Абел. Две години и девет месеца големият разузнавач воюва за свободата си и загубва този тур само с една точка.

Адвокатът Донован се впуска отново в проучване на мнението на лицата, които биха могли да се намесят в случая. После посещава Абел в затвора.

„Още веднъж поехме заедно по опасния път. Смятахме да подадем молба за намаляване на наказанието. Непосредствено преди това бях говорил със служители от Министерството на правосъдието, следователно можех да кажа на Абел, че молбата би имала значение единствено ако той е съгласен да сътрудничи на властите. Официално бих могъл да обоснова молбата някак другояче, но надежда за положителен отговор би имало само ако съдията е сигурен, че Абел желае да сътрудничи. Иначе няма вероятност да се измени първоначалната присъда.

— В такъв случай няма смисъл — каза Абел. — Няма да приема предложението. Реших това още през онази сутрин, когато седях на леглото в хотел «Лейтам». Не съм свикнал да променям решенията си.

— Тогава няма смисъл да се обръщам към съдията Байърс с молба за намаляване на наказанието — отговорих. — Дори би могло да има неблагоприятни последици в бъдеще.

Абел отново поклати глава, но не каза нищо.“

 

 

Четири момчета — Асабин, Чужакин, Сурин и Черемисин. Едното от тях чува шум на самолет, вижда го да пада, оглежда се и забелязва димния стълб, а на небето светложълтия парашут. И четирите се затичват натам. На земята се търкаля пилотът и не може да се справи с найлоновия парашут, който непрекъснато се надува от вятъра. Асабин му помага да изтласка въздуха от парашута, другите заобикалят летеца и го разглеждат като извънземен пришълец. Та той е облечен твърде странно. Необикновен скафандър. Шлемът му е като на водолаз. На колана пистолет с дълга цев. Наистина четирите момчета се учудват на всичко това, но най-напред го избавят от затрудненията.

Чужакин и Асабин му снемат шлема. Бледо лице, измъчено от изживяната опасност, на едно място почти кървава драскотина, на друго синина. Човекът нещо мънка, но те не го разбират. Чужденец е. Снемат му автоматичния нож, помагат му да свали гащеризона и спокойно, сякаш това им се е случвало всеки ден, посочват камиона, спрял на полския път.

Когато стигат до камиона, Сурин измъква отнякъде парче тебешир и написва на страничния капак „USA“. Поглежда пилота. Той кима утвърдително. Качват се в камиона, по пътя спират за малко, защото пленникът е жаден и в колхоза му подават чаша вода, после излизат на шосето и се срещат с милиционерския патрул. От камиона летецът се прехвърля в леката кола, а четиримата се връщат и вечерта разказват ли, разказват у дома.

Пауърс пристига в Москва, отдалечена на хиляда и четиристотин километра, чак на другия ден. Но съобщението за неговото приземяване се получава след няколко минути. На Червения площад продължавал първомайският празник, край трибуната минавали колоните на ликуващите манифестанти. В продължение на четири часа въодушевеното множество отправяло поздрав към представителите на своята партия, правителството и към чуждестранните гости. Когато пристига съобщението за приземяването на Пауърс, маршал Гречко докладва на министъра на отбраната маршал Родион Малиновски направо на трибуната. Той се навежда към председателя на Министерския съвет Хрушчов и му докладва за случилото се.

Противовъздушната отбрана е свалила американски самолет, останките са грижливо охранявани, пилотът се е спасил и е арестуван. Името му е Франсис Гари Пауърс и е подписал протокола:

„Признавам, че се провиних, като прелитах над съветска територия и с това, че на места, които ми бяха предварително обозначени на картата, включвах и изключвах специалното устройство, намиращо се в моя самолет. Предполагам, че ми наредиха да извърша това, защото моята задача е била да събера разузнавателен материал за Съветския съюз.“