Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (20)

3

На шести август се срещат в Лондон пред входа на театър „Олд Вик“ и отиват в „Стайв кафе“. Алекс Джонсън е спокоен, уравновесен, като човек, който знае какво иска и как да го постигне, Хари Хаутън изглежда нервен, нетърпелив, да не би да му се изплъзне шансът, паднал от небето. Затуй се старае да задоволи желанието на новия си господар, и то твърде усърдно. Настъпва необикновена сцена: агентът предлага рядка стока и препоръчва с всички средства услугите си.

Двамата седят до малка масичка, а недалеч от тях, до друга малка масичка, седят други двама. Нито Алекс Джонсън, нито Хари Хаутън не би могъл да знае, че единият от тези най-обикновени господа се нарича Джордж Смит и че работи във ведомство, което с чиста съвест може да се нарече конкурентно. По-късно инспекторът Смит признава, че наистина са седели сравнително близо и са чули отчасти разговора, но не съумели от няколкото откъслечни думи да съставят донесение за смисъла на разговора.

При това съдържанието на разговора е интересно, то отново потвърждава неудържимото желание на Хари Хаутън да продаде каквото и да е само и само да получи пари за това. Този път предлагал стоката като левантински търговец, защото си е намислил да измъкне от своя меценат пари за нов автомобил. И обяснява предимството на проекта си: ще дойде на срещата с кола, на седалката ще остави чантата с материалите, господин корветен капитан ще се качи, колата ще потегли, след няколко квартала ще слезе от колата с чанта в ръка. Никой нищо няма да забележи, а чак пък и да следи такава сделка. Впрочем колата му е стара, несигурна и напразно бие на очи.

Алекс Джонсън не би могъл да бъде въодушевен от наивността на своя агент, но кимва. Хаутън ще получи пари за нова кола като аванс за бъдещите услуги, но при следното условие: ще си събира акъла и няма да се държи като махараджа. Ще купи колата на месечни вноски, които редовно ще внася. Седемстотин и петдесет лири ще получи на дребно, за да не привлече вниманието. Сега може да си поръча „Рено Дофин“. Тя е хубава кола и при това не бие на очи.

Хари Хаутън може да бъде доволен, шефът му е щедър. Само че независимо от всичко той има още един, за когото вече не се сеща. Той не е така приятен и щедър. Този път се казвал Джон. Хари Хаутън получава през октомври проспект за известната прахосмукачка марка „Хувър“, което означавало, че трябва да се яви в определения срок в кръчмата в Мейпоул.

Отначало сигналът го обърква съвсем. Преди това бил решил, може би защото тази представа е по-приятна, а той бил свикнал да опростява нещата, че благовъзпитаният корветен капитан е заел мястото на противния Ники и сега не иска да признае това, защото в неговата професия не се говори за такива неща. Но разбира, че е грешал. Не му остава нищо друго, освен да седне в новата кола и да замине за Мейпоул.

По време на една от предишните срещи с Ники, Хари Хаутън бил споменал, че има роднини в Гибралтар. И ето сега Джон, с когото първо си разменят паролите, го очаква с готово предложение. Хаутън ще получи пари за билет и ще прекара отпуската си в Гибралтар. Ще симулира гостуване на роднините и същевременно ще разбере доколко верни са слуховете, че на брега на пролива са монтирани специални подслушвателни устройства и че те дори по най-слабия звук на двигателите регистрират всяка подводница, която би се опитала да го преплава.

Изненадват го. И то тъкмо в момента, когато вече се радвал на близкия лесен източник на доходи от Алекс Джонсън. Джон иска да го принуди да върши опасни неща, за които нервите му вече не издържат. И Хари Хаутън много-много не му мисли, започва колкото се може по-умело да го извърта, че роднините му били твърде далечни роднини, че години наред не ги е виждал и че дори не си пишел с тях. Това били обикновени хорица, които едва ли биха могли да му помогнат при изпълнението на задачата. Освен това му се струвало, че е твърде очебийно да отиде на почивка точно в Гибралтар. Та това не е Ривиерата.

Не е известно как Хари Хаутън се е измъкнал от капана на Джон, а и днес вече не ще разберем за какво всъщност са се споразумели. По-късно Хаутън заявява, че след срещата в Мейпоул решил да прекъсне всякакви връзки с Джон. Бил се изплашил да не би тези сурови момчета, които от време на време го посещавали и после за няколко месеца се спотайвали, да го забъркат в някоя каша. Разбрал, че в центъра на техния интерес и същевременно спъникамък е това, че работи в базата. Така че бил намислил да смени работата си. Без малко щял да успее. Можел да стане пристанищен майстор в Бриджпорт и щели да го оставят на мира. Но де да бил по-млад.

Явно е искал да се оправдае. По-късно Хаутън иска да докаже, че всичко, което е вършел, всъщност не е искал да го върши, че е бил само жалка жертва на неблагоприятни обстоятелства. Не успява никого да убеди с твърденията си. Фактите показват обратното. Скоро след това, на десети декември, той се среща в лондонския парк, обкръжаващ „Фестивал Хол“, с корветен капитан Джонсън и се разбира с него да изпълни съвсем конкретна шпионска задача. Госпожица Бънти Джий също присъствува и дори обещава да помогне. Хаутън е можел да изпълни акцията единствено като служител на базата. Следователно не звучи логично твърдението му, че същевременно се бил опитвал да напусне предприятието и да се лиши от тлъстата пара, към която се домогвал.

На срещата Алекс Джонсън донася и малък подарък. След като Хаутън разопаковал в колата кутията, видял, че е фотоапарат. С него трябвало да заснеме текста на наръчника на Кралските военноморски сили „Партикюлърс ъв Уор Весълз“, а той бил служебно помагало с над четиристотин страници. Съдържал технически данни и някои конструктивни подробности за военните кораби на Британския кралски флот, включително последните новости. Авторите посочвали и последната, още непостроена атомна подводница „Дреднаут“.

От само себе си се разбира, че навсякъде съществуват строги правила за ползване на подобни съкровища. Става въпрос за строго секретни данни и затова всеки, който има право да ползва тази морска библия, трябва да попадне в специален списък. Всеки екземпляр от книгата се води на отчет. Упълномощен офицер го държи постоянно в желязна каса, дава го за ползване само за ограничено време и след това отново го заключва в касата.

Кой знае как Хаутън е успял да получи един екземпляр от наръчника. И сигурно е разполагал с него доста дълго време и на спокойно и скрито място, тъй като е успял да заснеме четиристотин и дванадесетте страници. Не успял наведнъж. Тоест първия път му свършил филмът. Така че след няколко дни се затворил със секретния материал в собствената си канцелария и тъй като на първия филм бил вече заснел от 1 до 181 страница, заснел спокойно и останалите страници.

Подареният фотоапарат бил добра инвестиция. Новият спорт започнал да се харесва на Хари Хаутън. Стараел се, колкото можел, и от старание снимал каквото му попаднело. Ламтял за пари, за много пари. Неговият първи непоръчан улов си струвал труда. Доставя тридесет снимки на новата атомна подводница „Дреднаут“. И макар че били доста далеч от професионалното съвършенство и техническите грешки при проявяването намалявали наполовина тяхната стойност, те представлявали важен разузнавателен материал. По-късно Хаутън се опитвал да твърди, че умеел да снима, но нарочно проявил лошо снимките, и да осуети практическото им използване.

На много от това, което по-рано или по-късно казва Хаутън, не трябва да се вярва. Той е човек, обременен от болезнен ламтеж за пари. В състояние е да направи всичко, стига да не му струва много труд и да има прилична печалба. Той е инициативен. Доказателство за това са следващите двадесет и девет снимки на различни заповеди до частите във Военноморския флот на Нейно Величество, фотокопие на списъци на екипажи на военни кораби и документи за повишаването и разместването на офицери. А един ден отнася дори стар и едва ли вече използваем план на целия обект на портландската морска база, който навярно е откраднал от някоя канцелария. Мислил си е, че все пак ще продаде тая изтъркана хартийка, и затова е рискувал.

След развода с госпожа Пеги Хаутън изживява семейна идилия. Има всичко, което е желал — еднофамилна къща, нова кола и любовница Бънти Джий. Тя се превръща в мълчалив съдружник в неговата изгодна търговия. Работи в документационния център, където рано или късно попадат всички конструкторски чертежи и резултатите от изпитанията. Бънти Джий води отчетността, завежда документите и съхранява папките с чертежите. За тази работа получава седмично единадесет лири, единадесет шилинга и шест пени. Всички материали, доклади, чертежи, които минават през ръцете й, са секретни, строго секретни или поне поверителни. Когато я приемат на работа в портландската база, е трябвало да подпише декларация за опазване на тайната съгласно със закона за държавната тайна.

„Задължавам се да не давам нито устно, нито писмено, без предварително разрешение от Адмиралтейството, никакви сведения или да предавам материали, до които ще имам достъп в моята работа тук, на което и да е неправоспособно лице, било то цивилен или служещ във Въоръжените сили на Нейно Величество. Вземам под внимание факта, че поетото задължение остава валидно не само докато работя, но и след като напусна Адмиралтейството.“

Контролът в базата е бил навярно невъобразимо слаб. Дори е необясним фактът, че така лесно Бънти Джий е успявала да изнесе строго секретни документи, без някой да забележи това през цялото време. Щом корветният капитан Джонсън започвал да се интересува от даден нов уред за бъдещите модели на английските подводници, Бънти Джий заявявала, че не ще бъде трудно да осигури подробни материали за целия проект, тъй като много от тях били в момента на бюрото й.

Не преувеличавала. Когато веднъж трябвало да се срещнат със своя работодател, тя просто взела седем материала с важни данни за проекта, сложила ги в плик с емблемата на Адмиралтейството и ги изнесла под мишница. После ги предала на Хари Хаутън и казала, че няма чувството да е извършила нещо смело, опасно и дори противозаконно.

През есента на 1960 година Хари Хаутън загубва връзка с капитана за цели два месеца. Алекс Джонсън не бил в Лондон и както заявява по-късно, заминал за по-дълго време за Европа, където трябвало да уреди някои работи, за които дори и в момента не можело да се говори.

За агентите на Смит, които получили заповед да следят всяка стъпка на всички, които се срещат с Хари Хаутън, това означавало професионален провал. Изведнъж Джонсън, които бил под тяхно наблюдение, изчезнал безследно. Тогава те се опитали поне да намалят позора си и да постигнат частичен успех. Отправили се към сейфа на Джонсън, в който преди заминаване той оставял свои неща. Агентите на Скотланд Ярд никога не признават противозаконното си действие, но по-късно потърпевшият дава лични показания за отварянето с взлом на неговия сейф в Мидланд Банк на улица Грейт Портланд.

Това те не биха могли да сторят без съгласието на директора, а той потвърждава, че е знаел за противозаконната проверка. Както се разбира от думите на директора на банката, той бил имал чисто лични причини за това. Някога се бил впуснал с Алекс Джонсън в някакви банкови спекулации с акции. При борсовите сделки господин корветният капитан постигнал почти стопроцентова печалба, а господин директорът на Мидланд Банк — почти такава загуба. Може би това е била една от причините, поради която агентите на Скотланд Ярд не са го уговаряли дълго да си затвори очите пред разбиването на сейфа.

Алекс Джонсън си разбира от занаята. Още същия ден и след завръщане от пътуването си из Европа минава по Грейт Портланд и се отбива в банката. Слиза в подземието, където се намират сейфовете. Отваря сейфа и поглежда чантата. Без да я пипа, само гледа, сякаш иска точно да отбележи положението й. После я отваря. Мигновено разбира, че е претърсвана.

Съществуват прости и изпитани методи за застраховане срещу едно нежелано любопитство. Алекс Джонсън подозирал, че някой го следи, и допускал, че същото лице ще прояви интерес и към съдържанието на неговия сейф. Затова подредил грижливо съдържанието на чантата и поставил обикновена клопка. Любопитният нарушител попаднал в нея, не открил нищо важно, но капитан Джонсън разбрал, че от този момент положението става напечено. В крайна сметка той скоро се убедил в това напълно.

Алекс Джонсън живеел в пансиона „Уайт Хаус“ недалеч от Риджънтс Парк, където бил наел мебелирано жилище. Познавал се с управителя, тъй като бил живял там няколко месеца още през 1958 година. „Уайт Хаус“ е солидна къща като повечето такива къщи в центъра на Лондон, всяка дреболия от обзавеждането излъчва аромата на неизменната традиция на лондонското Сити. Жилището край Риджънтс Парк било подходящо за ролята на Алекс Джонсън. Никому не ще хрумне да търси нещо подозрително тъкмо в този дом. И все пак.

Корветният капитан Джонсън имал много познати в Лондон и в близката околност. Рядко оставал в събота и неделя в града. През уикенда пътувал. След като се прибрал веднъж в неделя вечерта, установил, че в жилището му са влизали крадци. Всичко в стаите било обърнато наопаки, дрехите и бельото от гардероба — накуп, книгите по етажерките претършувани, сякаш точно сред тях е търсено някакво съкровище. Крадците били изкъртили външната врата, само вратата на коридора отворили с шперц.

От пръв поглед Алекс Джонсън разбрал, че не са го посетили гангстерите от Сохо, че натрапниците не са дошли, за да му откраднат пари и скъпоценности. Тези господа са търсили нещо друго. И проформа някой от тях взел ръчния часовник с точен миниатюрен будилник.

Това било сигнал за още по-голяма предпазливост. През следващите дни Алекс Джонсън трябвало да се срещне с Хари Хаутън. Съзнавал колко опасна е подобна среща при новите обстоятелства. Но същевременно си представил как усърдният Хаутън ще предприеме бог знае какво само и само да не чака напразно. Тогава решил, че все пак ще отиде на срещата, но ще даде по някакъв начин знак на Хаутън да не се доближава до него.

На седми януари 1961 г. корветният капитан Алекс Джонсън излиза от „Уайт Хаус“ цели два часа по-рано. Разхожда се насам-натам из лондонските улици, незабелязано се оглежда, опитва се да разбере дали някой го следи и кой е той. Трудно е да се каже дали е успял. Но самият той сигурно е бил убеден, че е объркал преследвачите си, иначе все пак не би рискувал.

Когато наближава времето за срещата, отива на ъгъла на улица Уотърлу Бридж Роуд. И там също се опитва да наблюдава обстановката зад себе си. Но в забързаната по тротоара тълпа това е невъзможно. Въпреки всичко забелязва, че на няколко десетки метра пред него Хари Хаутън пресича улицата, хванал под ръка Бънти Джий, която носи пазарска чанта.

Алекс Джонсън се опитва да предупреди Хари Хаутън за опасността, без трети човек да забележи, че разговарят. Опитва се да мине бързо покрай двойката и веднага след това да изчезне сред колоната пешеходци.

— Трябва да замина за известно време — казва с половин уста и без да се спира.

— Ето чантата. Вземете я, в нея е всичко — казва Бънти Джий и му подава пазарската чанта.

Автоматично посяга към нея, без да съзнава в този миг какво върши.

— Ще ви се обадя. Ще изпратя картичка — казва още.

— Пристигнахме с влак днес. Пътищата в Англия са истински ужас — оплаква се Бънти Джий.

— Набавих всичко, което искахте — не може да се отърве човек от Хари Хаутън. В този момент край тротоара спира голяма черна кола, от нея изскачат трима мъже и се загубват сред пешеходците.

Предишния ден мис Бънти Джий донесла от канцеларията си седем секретни протокола, Хари я похвалил за това и й казал, че засега ще вземе само четири. Колкото е по-малко стоката, толкова е по-скъпа. Хем пакетът няма да бъде безформен, хем ще им остане и за следващия път. Добавил още един непроявен филм, на който имало няколко ценни секретни сведения, опаковал всичко с луксозна хартия и сложил пакетчето в пазарската чанта. Чантата носела Бънти Джий. Пътували до Лондон с влак. Шосетата били заледени на седми януари.

Около обед Бънти Джий успяла да си купи някои дребни неща в Солсбъри, следобед се готвели за срещата. Слезли на Уотърлу Стейшън и в шестнадесет и тридесет минути били вече на определеното място. После мис Бънти Джий подава пазарската чанта с материалите и на тротоара се появяват главният инспектор Джордж Дж. Смит и още няколко небиещи на очи господа в шлифери и сиви бомбета. Единият от тях им съобщава, че в името на закона са арестувани и оттук нататък каквото и да кажат може да се използва срещу тях.

Напъхват всеки от тях в по едно черно бентли. Няколко души се оглеждат, лимузините потеглят, а пешеходците на Уотърлу Бридж Роуд не подозират, че на една крачка от тях се е разиграла финалната сцена на един от най-вълнуващите епизоди в съвременната история на тайните операции.