Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mistři tajné služby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
hammster (2020)

Издание:

Автор: Вацлав-Павел Боровичка

Заглавие: Именити разузнавачи

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: очерци

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: м. октомври 1987 г.

Редактор: Виолета Мицева

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Борис Въжаров

Рецензент: Андрей Богоявленски

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Славянка Мундрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9567

История

  1. — Добавяне

9

Казва се, че средата, в която човек расте и живее, формира в значителна степен основните черти на неговия характер. Бащата на Абел бил революционер. Той е един от студентите и младите работници, които основават в царска Русия Съюза за борба за освобождение на работническата класа. Опитваха се да прокарат път за идеите, в чиято прогресивност са вярвали.

Чувствувайки опасността, царското правителство арестува, затваря и заточава в Сибир всеки заподозрян. Бащата на Абел е изпратен на заточение. Опаковал няколко най-необходими вещи, взел всичките си книги и се преселил в Архангелска губерния. Живеел като всички заточеници, вярвал и се надявал. Когато излежал присъдата си и трябвало да го освободят, той се преселил в Саратовска губерния, но и там нямал право да се движи свободно. Полицията не го изпускала от погледа си. Но дори и непрекъснатото „внимание“ от страна на униформените и цивилните господа не му попречило да се влюби и създаде семейство. И в това семейство се ражда Рудолф Иванович.

Рамо до рамо със своя баща момчето преживяло революцията, от детските си години расте в марксистка атмосфера, слуша какво се говори у дома и има възможност да следи отблизо първите стъпки на младата съветска държава. После се явява на военна комисия и като всички момчета отива войник. Става свързочник. Рудолф Иванович е съобразителен и интелигентен, проявява способност в изучаването на чужди езици, още по време на редовната военна служба се занимава вечер и става специалист — инженер по радиотехника.

После идва уволнението и трябва да избира — да продължи да учи и по-късно да работи в някой научен институт или да тръгне по път, който на пръв поглед изглежда романтичен, но всъщност е трънлив. Рудолф Иванович не се двоуми дълго и става член на задграничния отдел на ОГПУ[1], организация, която отговаря за държавната сигурност.

Не е лесно след толкова години да се проследи житейският път на разузнавач, който се готви за своята бъдеща мисия. Рудолф Иванович също не каза за себе си много неща. Ето защо ще трябва да се задоволим със скромните информации, които той предостави.

Големите разузнавачи не се раждат за една нощ като филмовите звезди. Абел също не е паднал от небето готов разузнавач. На втори май 1927 година той става чекист. Отначало учи, а едва след това се впуска в самостоятелни акции. Но кариерата му се развива обмислено. Научава английски, немски и полски език. И през същата година, в която влиза в редовете на съветското разузнаване, взема още едно, не по-малко важно съдбоносно решение: оженва се. Нарича я Еля. Така е подписвала Хелене Абел писмата, прочетени пред съда в Ню Йорк.

Никоя разузнавателна организация в света не издава годишни справочници за своята дейност. Затова и научаваме само отделни епизоди от вълнуващото минало на Абел. Огромна помощ за възпроизвеждането им оказа един от близките му сътрудници и следващ ас на съветското разузнаване, човекът, известен по-късно под името Гордън Лонсдейл, заместник на Абел в Ню Йорк и по-късно резидент в Лондон.

По време на войната Гордън Лонсдейл, познат и под името Лонов, действувал в окупирания Минск, представяйки се за немец нацист. В местната трудова борса подпечатвал документи, поздравявал с „Хайл Хитлер“ и отговарял на поздрава на колегите си също с опъната десница. А вечер обслужвал тайна радиостанция и предавал на московския Център важни информации за окупираните територии. Не може да се каже, че му е било лесно. Сигурно нервите му са били опънати като струни. Но и тези две роли не били единствените в репертоара му. Живеел и още един живот. В свободното време посещавал с фалшиви документи в джоба околните села и действувал като свръзка между отделните звена на нелегалното съпротивително движение срещу окупаторите. Неговите руски документи за самоличност не се различавали от истинските, но въпреки това щели без малко да му струват живота.

Един ден немците устроили хайка, затворили няколко улици, заловили съветски младежи и под предлог, че личните им документи не са в ред, ги набутали в полицейски коли, после в местния участък и след изпълнена с несигурност нощ ги вербували за работа в Германия, за да подпират сгромолясващия се хилядолетен райх.

Лонсдейл вървял по улицата със съветски документи в джоба и влязъл в капана. Прибрали го заедно с другите. Естествено не можел да започне да вика, че е станала грешка, че той, виждате ли, е немец, че случайно са останали в него чужди документи и че е уважаван нацистки служител в борсата на труда. Позволявал си само да върти глава, да казва нихферщеен[2] и да чака, докато го изпратят в бараката на трудовия лагер.

Знаел, че неговите немски колеги ще го търсят, но това не го безпокояло. Страхувал се от нещо друго: да не се появи в ареста някой, който да го е виждал зад гишето на немската трудова борса.

Изпитал мигове на безкраен ужас, преди да разбере, че щастието не го е изоставило. След два дни вратата на килията се отворила и влязъл немец. Тогава Лонсдейл не би могъл да знае, че той е офицер от нацисткото военно разузнаване. Колкото и да било чудно, имал съвсем приятни обноски, приятен глас, поразпитал го, помислил и накрая му казал, че го е избрал и иска да го изпрати в специална част. Ставало въпрос за служба на съветска територия, непосредствено в тила на Червената армия. Ще нареди да го изпратят в медицинския пункт за преглед.

Лонсдейл си отдъхнал. Ако попадне в тила на Червената армия, значи ще си бъде у дома и ще се измъкне от капана. Засега обаче положението му все още било опасно. След като го завели в лекарския кабинет и след като минал през предписаните прегледи, от рентген до изследване на урината, немският лекар му казал, че е негоден за избраната служба. Лонсдейл знаел, че е здрав като бик, а и съзнавал, че решението на лекаря може да му струва живота. Но тепърва го очаквала най-голямата изненада. Чакал, смутено пристъпвал от крак на крак и се чудел какво да прави. Но германският лекар се разкрачил и разлюлял бедра.

— Е? Какво чакате още? Обличайте се и се махайте!

— Къде? — попитал несмело.

— Че откъде да знам, къде искате да отидете? У дома, в кръчмата или на черква. Само не ни бавете, имаме работа!

Изтичал по стълбите и спрял на тротоара сред забързаните минувачи. Нищо не разбирал. Нито една случка през последните два дни нямала логична връзка с предходната. Лонсдейл разбрал връзката едва когато по-късно научил цялата истина.

Впрочем офицерът от нацисткия абвер Йохан Вайс бил дал на лекаря строго нареждане:

— Въпросът е секретен, щренг гехайм[3]! Не разпитвайте и само издайте на пациента удостоверение за негодност.

Така разузнавачът Лонсдейл се върнал отново на работа в трудовата борса.

Йохан Вайс бил в действителност съветският разузнавач Рудолф Иванович Абел. Получил бил от московския Център съобщение за положението, в което бил изпаднал неговият тогава още непознат колега Лонсдейл и своевременно се намесил.

Но как е могъл съветският разузнавач да попадне в толкова важна служба в нацистката разузнавателна организация, как е могъл, преоблечен в немска униформа, да заеме толкова отговорна длъжност? Случаят с полковник Абел, който успява да се промъкне в редовете на врага, е доказателство за дълбоко обмислена операция на съветското разузнаване, работещо отлично и в условия на постоянно изменящата се фронтова линия. Човекът с немска офицерска униформа Йохан Вайс започва да изгражда своята житейска легенда много отдавна.

Ръководството на съветското разузнаване решило да използва положението, възникнало през август 1940 г. при присъединяването на Естония, Литва и Латвия към Съюза на съветските социалистически републики. Съветско-германският договор гарантирал на германските граждани, намиращи се по това време на територията на тези три нови съюзни републики, възможността да се изселят в „старата си родина“. Достатъчно било да подадат молба в съответното ведомство, да заявят, че са „райхснемци“ и да натоварят движимото си имущество. После вече можели да заминат „хайм инс Райх“, т.е. за Хитлеровата „хилядолетна велика Германия“.

Абел научава наизуст новата си биография, пристига в Рига и се явява в канцеларията на германския комисар по въпросите на преселниците.

— Името ви?

— Йохан Вайс.

— Родители?

— Починаха. Произхождам от старо немско семейство. Отгледа ме моята леля. Живеех тук, в Рига. Моля, ето документите ми.

Комисарят, прелиствайки документите, забелязва:

— Значи вие сте роден в Германия!

— Явол[4] — отговаря Рудолф Иванович Абел твърдо и високо и се усмихва. Гордее се със своя фиктивен немски произход. А комисарят също радостно констатира:

— Ясен ми е случаят, фолксгеносе[5]! Ето ви регистрационния картон. Попълнете го! — Немецът отново преравя документите и накрая пита:

— Къде живеехте след смъртта на леля си?

— Работех в провинцията. При художника Воронцов. Руски емигрант. Може би сте чували неговото име. Трябваше някак да преживявам. Но затова пък при него научих руски.

— Вайс, вие знаете руски! Не забравяйте да го впишете в картона!

Легендата, изработена в Центъра на съветското разузнаване, започва да се реализира. Младият „фолксдойче“[6] Йохан Вайс става член на Националния съюз на прибалтийските немци, държи се както подобава, разумно и самоуверено. Когато му идва редът, заедно с група преселници се качва на влака и ето го в Лодз.

Нацистите се стремят да понемчат този полски град или поне да господствуват в него. Затова заселват тук десетки преселници и им обещават чудеса. На СС-оберщурмбанфюрер Ролф Рьоден е възложено да ги надзирава и да се погрижи да бъдат настанени на работа. Младият, здрав и самоуверен Йохан Вайс спечелва благоразположението на есесовеца и получава прилично платена работа в един голям гараж като шофьор.

Една от основните предпоставки за успеха на разузнавача е умението търпеливо да чака. Йохан Вайс работи добре, за да угоди на своите началници, а през свободното си време води скромен живот на самотен млад мъж. Наема квартира, която му препоръчват. Вдовицата Дитмар произхожда от старо немско семейство, живее в Лодз дълги години и Йохан Вайс трябва да признае, че е съвсем приятна хазайка. Отнася се към него като към собствен син. Та нали нацистите трябвало взаимно да си помагат.

В един неделен следобед вдовицата Дитмар поканва гости на кафе и кекс и представя Йохан Вайс на приятелката си. Мария Бухер е също приятна госпожа и особено интересна за съветския разузнавач, тъй като е икономка при германския полковник Йоахим фон Залц. Докато си пие кафето с мляко и си яде кекса, Йохан Вайс научава, че господин полковникът е многоуважаван нацист и местен всемогъщ господар. Той е офицер от абвера на Канарис.

Всички, които са се срещали с полковник Абел, а дори и тези, които се запознават с него по време на нюйоркския процес, са единодушни, че е бил изключителен събеседник и е умеел да печели предразположението на всеки. Двете възрастни дами, вдовицата Дитмар и Мария Бухер, се възхищавали от неговото коректно държане, умеели да ценят малките, но приятни подаръчета, така че ни една от тях не се възмутила, когато разбрала, че излизал на разходка с дъщерята на госпожа Бухер Андела и я изпращал до външната врата късно след полунощ.

Нека да не се ровим в душата на разузнавача Абел, да не обсъждаме неговото отношение към Андела Бухер. В секретните служби често целта оправдава средствата и любовните връзки може да изиграят немалка роля, макар понякога да става въпрос за убедително симулирани чувства. Истината е, че и трите жени са най-добрият адвокат на Йохан Вайс. Всяка според възможностите си, всяка на различно място и по различен начин говори за него като за надежден и симпатичен млад човек, който заслужава по-добро положение.

Вайс получава добра работа и може да е доволен от резултата. Приемат го за шофьор на лека кола направо в един отдел на абвера. Сега вече съветският разузнавач е доста близо до целта си. Живее сред нацистки офицери от разузнаването, седи зад волана, слуша, когато в колата си разказват какво са извършили и какво смятат да правят, и става свидетел на много събития, тъй като возел нацистите до мястото на действията. А когато по-късно го назначават за личен шофьор на майора от абвера Аксел Щайнглиц, той, както се казва, започва да пие вода направо от извора.

В края на 1940 година нацистите започват да подбират хора, които по-късно обучават в специални лагери за диверсионна и саботажна дейност и се канят да ги прехвърлят в тила на противника. Майор Щайнглиц става началник на тези учебни лагери, но отговаря и за набирането на кандидатите за саботажната школа. Йохан Вайс пътува с него из околността и тъй като знае руски, му помага като преводач. Естествено научава много неща и предава в московския Център ценна информация. Но той не е доволен от успеха си, неговата цел е да отиде по-нагоре, да се добере до още по-ценни информации. И тъй той се възползва от новите си познанства, за да изкачи още едно стъпало в кариерата си.

Йохан Вайс става преводач на абвера, в отдел 2-Ц, ръководен от капитан Дитрих. Задачата на капитана била да снабдява учебните лагери за диверсионна дейност с руски пленници, изпращани по-късно като диверсанти отвъд фронтовата линия. Капитан Дитрих не владеел руски, а и проявявал такова високомерие към „малоценната раса“, че дори не се унижавал да участвува лично във вербуването на бъдещи саботьори в пленническите лагери, потънали в мръсотия и болести. Оставал в своя разкошно обзаведен кабинет, а в лагерите изпращал преводача Вайс, който от ден на ден поемал все по-голяма част от пълномощията на своя шеф. И именно по това време и на тази длъжност Вайс се появил в ареста при своя другар Лонсдейл. Московският Център му бил съобщил за положението, в което е изпаднал разузнавачът. Абел могъл да се намеси активно, тъй като имал необходимите пълномощия, дадени му от неговия шеф капитан Дитрих.

Двойствената роля на Абел била опасна. Обикалял пленническите лагери, разговарял с руските пленници, те гледали на него като на същински гестаповец, а той трябвало да им подсказва каква е работата. При това рискувал някой от тях да го издаде. Бил научил впрочем, че в един пленнически лагер гестапо организирало собствена мрежа от доносници, колаборационисти, изменници, които трябвало да си отварят очите и да съдействуват за разкриването на съветската тайна мрежа.

Нацистите не знаели нищо конкретно, но предполагали, че съществува нелегална съпротивителна организация сред кандидатите за диверсанти, тъй като много обучени агенти, изпращани в съветския тил, не оставали там нито ден. Съветското контраразузнаване ги излавяло.

Нищо чудно. Нали Йохан Вайс бил запознат със списъците на изпращаните агенти и е знаел кога и къде ще бъдат хвърлени с парашут. Но за да не се получи грешка от съветска страна, всеки изменник, влязъл в родината си с умисъл да воюва срещу другарите си, имал определен идентификационен знак. А той изпълнявал ролята на клеймо.

Нацистите трябвало да снабдят агентите си с руски униформи, да ги обуят с руски ботуши и да намерят за тях руско бельо. С подготовката на снаряжението се занимавал голям отдел в един пленнически лагер. Там имало и обущарница, в която работели сигурни хора. На подметката на всеки ботуш те поставяли знак, по който съветските органи безпогрешно познавали изменника. Така че всеки от продалите се на немците изменници за парче хляб, няколко цигари и бутилка ракия отнасял отвъд границата и собствената си присъда.

Но Йохан Вайс — служителят от абвера на Канарис — имал и други възможности, които също използвал. Ръководството на диверсионния отдел устроило за свои нужди работилници за фалшифициране на документи. Тук се изработвали съветски документи, удостоверения, купони за храна и военни книжки. Йохан Вайс успял да настани и тук свои хора — благонадеждни руски пленници, и от този момент всеки фалшифициран документ имал незабележим знак, зашифрован в текста или във водния знак на хартията. Съветските органи на Държавна сигурност получили списъка на тези обозначения и вече лесно разпознавали промъкналите се тайни агенти, които и не подозирали, че направо в документите им пише що за хора са.

През Втората световна война нацистите чувствуваха недостиг на свои шпиони във всички страни, срещу които воюваха. Жалко бе положението им във Великобритания. Сикрет Интелиджънс Сървис обезвреди още в началото на конфликта цялата разклонена мрежа от Хитлерови шпиони. Чак до своето поражение през 1945 година немците не успяха да организират нова разузнавателна мрежа.

Няколко пъти абверът на Канарис се опита да проведе главоломни операции в Съединените щати. Нацистки подводници стовариха край американските брегове диверсанти, които при парола „Операция Пасторий“ трябваше да вдигнат във въздуха важни промишлени предприятия в САЩ. Наивният поход завърши с фиаско, нацистките шпиони бяха изловени и мнозина от тях стигнаха до електрическия стол. И други подобни операции претърпяха крах.

Във Франция съпротивителните организации се постараха да бъдат обезвредени някои шпиони, изпратени от нацистите по следите им. Известно е, че през цялата война под контрола на партизаните бе огромна територия, преди всичко в планинските области на страната.

В Съветския съюз положението на нацисткото разузнаване бе особено тежко. Партизаните издириха и ликвидираха шепата изменници, които се поставиха в услуга на абвера. Мнозина от тези, които немците изпратиха отвъд границата с тайна мисия, се явиха пред органите на сигурността и разкриха мисията си. И тъй на разузнавателната служба, която трябваше да информира върховното командуване на вермахта, не й оставаше нищо друго, освен да изпраща все нови и нови възпитаници на шпионския занаят и да се надява, че поне някои от тях наистина ще започнат да дават информация. Мнозина наистина направиха това. Нацистите обаче скоро разбраха, че това са само информации, включени в играта, и техен автор е самото съветско разузнаване. И тъй като немците нямаха възможност да проверяват коя информация е истинска и коя е фалшива, не можеха да използват дори и истинските.

Нека посочим поне един пример. Съветският разузнавач с нацистка униформа Йохан Вайс успял да организира група пленници, които след обучение били прехвърлени в Съветския съюз. Командир им бил Гвозда, бивш военнослужещ от Червената армия. По нареждане на Йохан Вайс, който дал съответни напътствия на Гвозда, групата обучени диверсанти пристигнала благополучно в съветския тил. Не след дълго се появили и първите информации. Йохан Вайс получил похвала от началниците, тъй като групата на Гвозда изпращала наистина ценна информация. Поне така изглеждало.

Но един ден в щабквартирата на абвера се появил висшият офицер от Берлин СС-хауптщурмфюрер Хайнрих Шварцкопф. Пристигнал на инспекторски преглед. В Берлин се било появило подозрение, че информациите от групата на Гвозда не били верни и допринесли за поражението на нацистки части на някои участъци на фронта. Впрочем Гвозда бил съобщил, че бронята на новите съветски танкове била много по-слаба, отколкото на някои по-стари видове. А всъщност било обратното, немските противотанкови снаряди рикоширали в бронята и не били в състояние да я пробият.

Йохан Вайс се оказал в незавидно положение. Подозрението, че съществува конспирация, било основателно. Съветският разузнавач щял да се окаже натясно, но му помогнала щастливата случайност. Хайнрих Шварцкопф се оказал стар познат на Вайс. Още в Рига били прекарали не една нощ заедно на чаша бира, още тогава вдигали тост за братството и на Шварцкопф дори през ум не му минавало, че неговият благонадежден нацистки приятел може да има пръст във фалшивата игра. И тъй като обичал чашката и не знаел кога да престане, а след туй пък не бил в състояние да се контролира, разкрил на Вайс за какво става дума.

Съветският разузнавач тутакси намерил обяснение.

— Виж какво, Хайнрих — казал той, — не търси под вола теле. Защо смяташ, че Гвозда е изпращал фалшиви донесения? Само затова че съветските танкове имат по-здрава броня ли? Била е по-слаба, защото в началото са нямали достатъчно материал, а ние ги бяхме подгонили така, че едва успяваха да избягат. Но после нашият вермахт престана да напредва. Нашите генерали дадоха възможност на руснаците да си отдъхнат, да консолидират тежката си промишленост, да преместят заводите си отвъд Урал, където не можем да ги достигнем, и започнаха да произвеждат танкове с високоустойчива броня. А групата на Гвозда съобщава това, което е установила. Когато се сблъска с новите танкове, ще изпраща информация за по-здравата им броня.

Пийването с Хайнрих се оказало скоро от полза за Йохан Вайс. Шварцкопф се върнал в Берлин, докладвал на началниците си за способния млад офицер, изпитан служител в разузнавателната служба, и направо пред главното управление на службата за сигурност на райха, нуждаещо се от такива хора, направил предложение да бъде изтеглен Йохан Вайс. Така съветският разузнавач получава назначение, подписано от самия Валтер Шеленберг, става офицер във VI отдел на нацистката шпионска организация и не след дълго се премества в Берлин.

Преди това обаче предава разузнавателната група, съставена от сигурни руски пленници, намиращи се в лагерите за обучение, на своя приемник. Наричал се Петер Химел, носел също немска офицерска униформа, но бил сътрудник на Абел, офицер от съветското контраразузнаване. Истинското му име било Матусов.

Дейността на Абел в Берлин е донякъде забулена в тайна. По-късно Рудолф Иванович сам заяви, че по заповед на новите си шефове от Йохан Вайс станал Петер Краус и работел заедно с Гордън Лонсдейл, когото измъкнал от ареста в Минск. Той отдавна живеел в Берлин и бил работник във фирмата „Даймлер-Бенц“. Няколко тайни срещи, указания от московския Център и берлинската радиостанция започнала да предава. Петер Краус се оказва човек на място, какъвто бил до този момент и Йохан Вайс.

Полковник Рудолф Иванович Абел бе скромен боец на тихия фронт. За съжаление прекомерно скромен. Той не разкри много неща от своята тогавашна дейност. Каза само, че в шпионската организация на Шеленберг е работил така, че да бъдат доволни нацистките му шефове и московският Център. Петер Краус съпровождал нацистки агенти, които пренасяли документи, долари или франкове за Швеция или Швейцария в тайници, намиращи се в калниците на автомобилите. Тайниците се заключвали, но Абел съумявал навреме да си направи копие и в не един случай успявал да заснеме документите по време на пътуването.

От интервюто, което по-късно полковник Абел даде пред журналистите, се разбра, че в Швейцария е участвувал в преговорите рамо до рамо или от името на СС-генерал Валтер Шеленберг, а той, както е известно, е посетил Швейцария само веднъж.

Става въпрос за един от най-любопитните епизоди от Втората световна война в областта на тихия фронт. Валтер Шеленберг бе всемогъщ (по-късно става приемник на прословутия шеф на нацистките шпиони Канарис) и както изглежда, е предприел пътуване до Швейцария по своя инициатива. СС-генералът, шеф на разузнавателната организация на нацистката партия, се среща на швейцарска земя с шефа на швейцарското разузнаване полковник Масон.

Във вторник, 8 септември 1942 г., тоест тогава, когато нацистите бяха пред Сталинград, когато на съветския фронт действуваха 239 дивизии от нацисткия вермахт и когато съветските войски направиха пробив в немския фронт в района на Ржев и Вязма, цивилен гражданин минава швейцарската граница при Лауфенберг на Рейн. Никой не му иска документите, защото няколко дни преди това граничната застава получава поверителна заповед от Люцерн да не обръща внимание на цивилния. Още повече че не е сам — съпровожда го капитан от швейцарската федерална армия.

На немската страна на моста двамата мъже са вече очаквани. Караулът поздравява, сержантът отвежда посетителите в сградата на митницата.

Миг след това полковник Масон изпитва първото разочарование. Трябвало да се срещне с Шеленберг, а до масата седял някакъв офицер, който предал, че по пътя СС-генералът бил имал неприятности с колата и щял да чака господин полковника след около два часа в недалечния Валдсхут. Там Валтер Шеленберг се среща за първи път с шефа на швейцарската разузнавателна служба, а за втори път — на швейцарска земя, в замъка на капитан Майер Волфберг в Ерматинген край Боденското езеро. Генералът от СС Шеленберг прекарва в замъка цели три дни, от петък 16 до неделя 18 октомври 1942 година.

Съществуват няколко версии за съдържанието на разговорите. Според една от тях самият Шеленберг потеглил за Швейцария, за да се опита да установи коя е онази тайнствена личност, приближен на Хитлер човек, който доставя на швейцарската разузнавателна служба и на съветската група разузнавачи, ръководена от Александър Радо, тайни сведения от най-висша степен на секретност. Ако това е била истинската причина, то пътуването на Шеленберг до Швейцария не постигнало целта си; съветската група продължила да работи и както Радо, така и неговият най-добър сътрудник Рьослер и останалите продължили да изпращат в Москва ценна информация.

Второто обяснение звучи по-правдоподобно. Още от началото на войната нацистите срещали трудности с изплащането на възнагражденията на тайните агенти в чужбина. Никой от тях не искал да работи за заплати в обезценени марки, а доларите в Берлин били рядкост. Немците трябвало да купуват от чужбина с твърда валута, злато или брилянти някои необходими стратегически суровини и апаратури. И тъй като в някои преговори участвували и цивилни, които били по-скоро от търговските, отколкото от политическите кръгове, не е изключено и Шеленберг да е пътувал с такава мисия.

Други причини за срещата, особено през онзи 3 март 1943 в хотел „Борен“ в Биглен, може да се открият в издадените по-късно публикации на служители от швейцарската разузнавателна служба. Тогава със СС-генерал Шеленберг се срещнал швейцарският генерал Гизан. Двамата се били споразумели, че Валтер Шеленберг ще убеди Хитлер да се откаже от заплануваната окупация на Швейцария. Така поне се изразил заместникът на Шеленберг СС-щурмбанфюрер Еген. По-късно се оказва, че това е лъжа. През това време Шеленберг изобщо не е имал възможност да говори с Хитлер, окупацията на Швейцария била само заплаха и Шеленберг нямал заслуги за запазването на неутралитета на Швейцария.

Коя всъщност е била причината за всички тези тайни преговори, на чийто фон е играл роля видимо и полковник Абел? Може би е ставало въпрос за лични интереси или за интересите на определена група нацисти. По време на войната немците имаха няколко шпионски организации, които взаимно се конкурираха, а освен това във всичко се бъркаше и гестапо, убедено в своето всемогъщество. И по това, което разкри полковник Абел за по-нататъшния ход на събитията, става ясно, че главна роля в последното действие на швейцарската драма е изиграло съперничеството между нацистките организации.

Петер Краус, в действителност полковник Абел, се връщал със самолет от Швейцария, изпратен там от неговия шеф Шеленберг с определена тайна задача. Когато самолетът кацнал на берлинското летище Темпелхоф, в него нахлули група цивилни полицаи, сложили белезници на Абел и го откарали в ареста на гестапо. Полковник Абел посочи, че в килията си разсъждавал кой и защо го е арестувал и стигнал до три възможни обяснения: или гестапо е научило за тайните преговори на Шеленберг на швейцарска земя и иска да използва Петер Краус като свидетел срещу шефа му, или самият Шеленберг е наредил да го арестува гестапо, защото е мислил, че е изменил на интересите му и работи за конкурентния абвер, или пък нацистите са научили, че е съветски разузнавач.

Във връзка с казаното се посочва един прекалено сантиментален епизод. Когато Петер Краус бил изправен пред следователите на гестапо и отказал да даде показания, пред него на масата поставили куп снимки от автомобилна катастрофа, от погребение и от гробища. Върху лентите на венците, поставени върху ковчега, било ясно и четливо написано името Петер Краус. За по-голяма сигурност гестаповците му обяснили, че никой няма да го търси, ако не излезе от техния арест жив. Нали вече е погребан.

През лятото на 1944 година Валтер Шеленберг бил научил за действията на гестапо спрямо неговия забележителен агент и се бил застъпил пред самия Хитлер, по чиято заповед гестаповците освободили Абел. Това е неправдоподобно заключение. Хитлер е имал други грижи и доколкото е известно, Шеленберг не е имал чест достъп до него. Истина е обаче, че гестапо освобождава полковник Абел.

По-късно се разбра какво е направено за спасяването на съветския разузнавач. Съветски резидент в Берлин бил доктор Щудхоф, собственик на лечебно заведение. В неговия санаториум се събирали сведенията на отделните агенти и оттук те получавали нареждания за действия. Професор Макс Щудхоф бил онзи диригент зад кулисите, който всъщност ръководел предаването на информациите в Москва.

След като научил какво се е случило с полковник Абел, той посредством доверени лица уведомил разузнавателната служба на Шеленберг, а после за Валтер Шеленберг било вече въпрос на престиж да измъкне своя служител от ръцете на гестапо. Първоначално му били показали снимките от автопроизшествието и погребението и той нямал причина да не повярва, че неговият агент Петер Краус е загинал.

Когато частите на Червената армия наближаваха Берлин, нацистите започнаха трескаво да заличават следите си, страхувайки се, че ще бъдат съдени за престъпленията си. Така те се опитваха да ликвидират хиляди затворници и военнопленници, изпратени на принудителна работа в подземните заводи за крилати ракети[7], които трябваше да спасят Хитлеровия райх от поражение. Разузнавачът Абел съобщава в Москва подробности за акцията, чрез фалшифицирани заповеди успява да отложи ликвидирането и частите на Червената армия се появяват навреме пред портите на концентрационните лагери.

Нацистите вече знаеха, че са загубили войната, и се опитваха да унищожат поне каквото могат. Разузнавачът Абел научава, че се готвят да хвърлят във въздуха подземен завод, заедно с работещите в него военнопленници. Съобщава в Москва. Командуването на Червената армия изпраща специална част, за да спаси хората и съоръженията. Преоблечени в немски униформи, съветските войници преминават през фронтовата линия и в последния момент с ръкопашен бой завземат обекта. Петер Краус също участвува и е ранен.

Когато идва в съзнание, вижда, че лежи в съветски лазарет. Войната е завършила, но той не проговорва. Не е сигурен кой какъв е. Та всичко това би могло да бъде клопка. И едва когато до леглото му застава един от неговите ръководители, той разкрива своята самоличност. Ръководителят нарежда разузнавачът, който има толкова заслуги за победата над фашизма, да замине с първия самолет за родината.

Трябва да споменем за още една акция на разузнавача Абел, която на времето имала предимно политическо значение. Не е известно дали посредством швейцарските си връзки или чрез берлински източници Рудолф Иванович Абел успява да се добере до информация за строго секретните преговори на Алън Дълес, представител на военната разузнавателна служба на САЩ, Офис ъф Стратеджик Сървис, за сепаративна капитулация на нацистките части в Италия. Седалището на Дълес било в швейцарския град Берн и оттук насочвал тайните преговори. Той и неговият колега Геверниц се срещат на няколко места със СС-генерал Волф, главнокомандуващ в тази част на Италия, която била още под контрола на нацисткия вермахт. Резултатите от разговорите зад строго охраняваните затворени врати се смятали за държавна тайна. Въпреки това разузнавачът Абел научава за тяхното съдържание.

Великите сили, които се опълчиха срещу нацисткия вермахт и воюваха на всички фронтове срещу фашизма, се бяха споразумели, че нито една от тях не ще поведе с нацистка Германия сепаративни политически преговори, че не ще преговаря с победените нацисти за отделни условия на капитулацията.

Американците Дълес и Геверниц нарушиха тази договореност, торпилираха международното споразумение и така сигнализираха за стремежите на Запада, който се опитваше да извлече капитал за бъдещето от военните си позиции в Италия.

Подробните информации на Абел имат огромно международно политическо значение. Представителите на Съветския съюз намекват на представителите на западните държави, че знаят за задкулисните машинации, разменят се ноти между Сталин и американския президент Рузвелт и представителите на Съединените щати и Великобритания загубват увереност. Не могат да си обяснят откъде Москва е получила информацията за толкова строго секретно водените преговори. Ето защо Великобритания и Съединените щати трябваше да отхвърлят предложенията на Химлер за мирно уреждане, представени от неутралния посредник граф Бернадот. Както САЩ, така и Великобритания не бяха сигурни дали съветското разузнаване не е научило и за тези планове. По такъв начин Рудолф Иванович Абел се намесва и в международната политика.

Завръща се в родината майор. При реорганизацията преминава от НКВД[8] към КГБ (Комисариат за държавна сигурност). Но не остава дълго със скръстени ръце. Едва се съвзема здравословно и го натоварват със специална мисия.

Разузнавачът трябва да бъде в състояние да изживее толкова доказуеми живота, колкото маски са нужни за неговата работа. Дори и добре фалшифицираните документи не са достатъчни. Разузнаването на другата страна има възможност да провери дали даденият човек се е родил, оженил или умрял в посоченото място, как изглежда, дали редовно е записан в регистъра за гражданското състояние, дали наистина е посещавал училището, откъдето е издадено свидетелството. Днес агентът не може да се представя за журналист, ако не публикува репортажи, не може в графата „професия“ на задграничния му паспорт да пише, че е певец, ако не се изявява като такъв.

Полковник Рудолф Иванович Абел живее под името на художника Емил Р. Голдфус, а художникът Голдфус наистина умее да рисува. Това е отлично прикритие. Но преди това художникът Голдфус е трябвало да стигне на новото си поприще в Съединените щати по съвсем обикновен, доказуем при всички обстоятелства начин.

Един ден през 1946 година в един от немските сборни лагери за бежанци се появил мъж на средна възраст. Името му било Ендрю Кейотис. Той не искал и да чуе да се върне дори една крачка на изток. Мечтаел да попадне отвъд океана и му било все едно в коя страна. За разлика от останалите не държал особено на Съединените щати и се задоволил с надеждата, че ще може да изкарва прехраната си като дървосекач в Канада.

Ендрю Кейотис или е имал голям късмет, или влиятелен познат, който се е застъпил за него, тъй като получил разрешение за преселване по-рано от останалите. Ех, че му провървя, казвали приятелите в лагера, когато излязъл с олющения си куфар от портата. Ендрю Кейотис слязъл на канадския бряг и като истински дървосекач изчезнал вдън гори. Според някои данни може да се смята, че известно време наистина е сякъл дърва, може би за да свикне със средата.

Сигурно е обаче, че не след дълго сменил преселническите документи със съвсем други, облякъл други дрехи и приел друго име и вече като канадски гражданин преминал границата на Съединените щати. Кой знае, възможно е да се е зарегистрирал в първия северноамерикански хотел под името Мартин Колинс или Емил Р. Голдфус, но в никакъв случай не като Рудолф Иванович Абел.

От протоколите на съдебния процес можем съвсем бегло да проследим дейността на Абел след 1948 година, когато по всяка вероятност е преминал канадско-американската граница. Журналистите се опитваха да измъкнат подробности за живота на големия съветски разузнавач от всеки, който макар и малко го е познавал. Писаха, че отначало пътувал насам-натам, от щат в щат и затова умеел да разказва така убедително за Чикаго, Сан Франциско и Лос Анжелос, сякаш там е живял години наред.

По влога в нюйоркската Ийст Ривър Савинг Банк на Амстердам Авеню 743 може да се съди, че е бил в Ню Йорк още през юни 1950 година. Агентите на ФБР разкриха, че е живял ту в хотелите на Бродуей, ту на Осемдесета и Деветдесета улица и често се местел. Гордън Лонсдейл, вероятно негов тогавашен заместник по длъжност, който в Съединените щати също имал за задача да следи предимно бившите нацисти и научните работници на Хитлерова Германия, характеризира сполучливо Абел именно от периода на неговата дейност в Ню Йорк, така че можем отчасти да запълним празнотите в описанието на неговия живот.

„Бих могъл да говоря за Алек цели часове. Впрочем от край време го смятам за изключително интересна и във всяко отношение удивителна личност. Той бе тих и разсъдлив и никога не привличаше вниманието на другите с впечатляващо държане, винаги се стремеше да бъде един от многото. В компания също не се натрапваше и на всеки, с когото се срещаше, правеше добро впечатление. Умееше да бъде внимателен и учтив.“

Служебната характеристика е не по-малко ласкателна. Тестовете за интелигентност, на които трябва да бъде подложен всеки затворник в американските затвори, завършват отлично за полковник Абел. От хората, с които е бил в затвора, също получава най-добри отзиви. Във връзка с това трябва да подчертаем, че американските престъпници са прекалено патриотично настроени, смятат всеки главорез и гангстер за почтен занаятчия, но към комуниста, още повече към съветски агент, се отнасят като към изчадие на човешкото общество.

В една килия с полковник Абел поставили първокласния магнат в престъпния свят Винсент Дж. Сквиланте, един от главатарите на мафията. Бил хвърлен в затвора на Уест Стрийт заради нещо дребно — този път за изнудване, но минавал за гангстерски барон.

Сквиланте почувствувал силно накърнена престъпническата си чест, когато разбрал кой е в една килия с него. Направил оплакване до директора на манхатънския затвор Алекс Кримски и поискал да го преместят в обща килия. Управата на затвора отхвърлила молбата му. Гангстерът въпреки това не се предал, нали ставало въпрос за националната му гордост. Никой на света не можел да го принуди да нощува под един покрив с комунистически шпионин. Сквиланте предприел странна демонстрация. Всяка сутрин искал ведро гореща вода, четка за дъски, течен сапун и парцал и грижливо изтърквал пода и избърсвал излъсканите стени, за да измие „миризмата на комунизъм“.

Издържал да играе тази комедия само няколко дни. После се сприятелил с Абел. „Комунистическият шпионин“ започнал да го учи френски. Вестта се разнесла из затвора, където не след дълго за Абел се говорело, че е високоинтелигентен и принципен човек, който изпаднал в затруднение при изпълнение на своя патриотичен дълг. И в затвора на Уест Стрийт вече нямало човек, който да не търсел приятелството на Абел.

„Неговият интелигентен и проницателен поглед никога не спираше задълго върху даден предмет, но Абел винаги забелязваше всичко, което бе нужно и от което наистина се интересуваше — казва за него Лонсдейл. — Най-много ми харесваха неговото твърдо самообладание и същевременно упоритостта, с която работеше. Мисля, че спокойно би могъл да седи върху буре с барут, на което фитилът вече е запален. Дори и в този случай би могъл да доразкаже анекдота, но категорично би се сетил навреме какво да направи, за да не се стигне до взрив. Не мога да си представя човек с такива качества да се поддаде на паника или да действува безразсъдно.

Един от нашите общи приятели и колеги ми разказа веднъж, че имал среща с Алек в тъмна странична уличка на едно от нюйоркските предградия. Алек носел важни тайни документи и голяма сума долари. Изведнъж някъде от тъмнината изскочил гангстер и с пистолет в ръка извикал: «Горе ръцете!»

Докато приятелят ми разсъждавал с каква хватка да обезвреди престъпника, гангстерът вече лежал на земята и се гърчел от болки. Алек държал в ръката си пистолета му. Извадил от него пълнителя, хвърлил револвера в канала. Обърнал се със заплашителен тон към лежащия престъпник: «Друг път посягай към такива, с които можеш да се справиш, старче!» После продължил спокойно пътя си.

Възхищавах се не само от самообладанието и смелостта на Алек, но и от други негови качества. Интересуваше се от не една област на науката и изкуството и неговата обща култура беше наистина енциклопедична. Същевременно имаше сръчни ръце като квалифициран занаятчия. И макар че беше въздържан и затворен, той беше добросърдечен и фин човек.

Бях на деветнадесет години, когато се запознах с Алек, и оттогава се стремя да вървя все по стъпките му. За мен той бе винаги пример за подражание. Най-голяма похвала, която съм чул някога за себе си, бе, когато един колега каза, че не бил срещал двама души, имаше предвид Алек и мен, тъй различаващи се по вкус и темперамент и толкова приличащи си при изпълнението на задълженията.“

Прокурорът Томпкинс представя пред съдебните заседатели, а по този начин и пред американската общественост своя коронен свидетел Рейно Хейханен като заместник на Абел. От първия миг, в който този рицар на печалната слава се появява на ринга, става ясно, че в неговите показания нещо не е в ред. Нима е логично съветските органи да изпратят на толкова отговорно място човек с такива жалки лични качества и да рискуват групата да бъде разкрита от лице, което в известно отношение не отговаря напълно за деянията си.

По време на процеса загадката остана неразгадана, а и по-късно не се стигна до значимо разбулване на задкулисието, от което се появи и отново изчезна в него главният актьор на прокурора Томпкинс. Автомобилната катастрофа, при която след време загадъчно загина Хейханен, сложи край на надеждата, че все някога ще бъде разкрит истинският фон на случая.

 

 

Не бе разкрит. След години Гордън Лонсдейл разкри част от тайната. Но за Хейханен не се споменаваше и дума.

„Макар че моята работа в Съединените щати бе на първо място да осигурявам връзката с Центъра, знаех подробно всички цели на организацията на Алек. Почти всички имаха политически характер. Това не е изненадващ факт. В самия американски правителствен апарат и сред привържениците на десницата има много хора, които са за нова война. Ето защо за миролюбивите народи е жизненоважно да се получават точни данни за замислите на американското правителство. Натам са насочени всички усилия, включително и на разузнаването.

Наша главна задача бе да събираме информация за бившите нацисти, които сега работеха за американците. Особено внимание отделяхме на някогашните нацистки експерти на шпионските организации, които донесоха в Америка архивите си и данните за нацистките шпиони през Втората световна война. Получихме достоверни сведения, че именно тези хора поддържат тайни връзки с привържениците на милитаризма в Западна Германия, а те пък смятат, че най-лекият път за връщането им на власт минава през евентуална война между Съветския съюз и Съединените щати.

Важно бе също така и събирането на информация за подривната дейност на Централното разузнавателно управление, насочена срещу страните от социалистическия лагер. Тези сведения играеха значителна роля главно поради, това че бе нужно да се знае степента на противоречията между замислите на ЦРУ и официалната политика на американското правителство. Добре известен пример за това различие бе подкрепата, която ЦРУ даде на южновиетнамския диктатор Нго Дин Дием, след като американският Държавен департамент отдавна бе решил да го изхвърли от играта. В другия случай ЦРУ фалшифицира информациите за положението в Куба и ги представи на правителството на САЩ с явна умисъл да провокира агресия срещу Куба. По-късно акцията претърпя фиаско при Плая Хирон.

Със задоволство си спомням за нашата работа в периода на корейската война, когато температурата на отношенията между Съединените щати и Съветския съюз бе близо до точката на замръзване. Тогава получихме информации, които изиграха важна роля за спасяването на света от опасността от ядрена катастрофа. Впрочем успяхме своевременно да получим подробна информация за плановете на Макартър. Той се опитваше да пренесе огнището на войната на китайска територия. Не се стигна до осъществяване на неговия замисъл, тъй като тайните информации позволиха да се вземат такива контрамерки, които принудиха президента Труман да отстъпи от края на пропастта…“

Такива са били правилата на играта и такива лични качества са притежавали играчите. Видимо под влияние на срещите с клиента си, когото имал възможност да опознае по-отблизо, адвокатът на Абел Донован заявява по време на процеса:

— Не бихме могли да твърдим, че международният таен агент върши противозаконна дейност. Всъщност той е извън закона.

Когато всичко завършва и полковник Абел се завръща в родината, при семейството си, когато от дистанцията на времето той може да огледа работата си и да изрази становището си за качествата на разузнавача, изрича една дефиниция, която класически характеризира неговия собствен характер:

„Местната обстановка и условията на работа в капиталистическите страни изискват от разузнавача да владее съвършено чуждия език, да бъде всестранно образован, да бъде винаги бдителен и стриктно да спазва всички принципи на конспирацията. Предаността към родината, честността и дисциплинираността, самопожертвувателността, изобретателността, волята да преодолява трудностите, способността да търпи лишения, скромността — това далеч не са всички изисквания спрямо личните и политическите качества, на които трябва да отговаря всеки, желаещ да стане съветски разузнавач.“

Бележки

[1] Обединено държавно политическо управление. — Бел.прев.

[2] Не разбирам (нем.). — Бел.прев.

[3] Строго секретен (нем.). — Бел.прев.

[4] Тъй вярно (нем.). — Бел.прев.

[5] Германец, живеещ извън границите на райха, член на Националсоциалистическата работническа партия (нем.). — Бел.прев.

[6] Германец, живеещ извън границите на райха (нем.). — Бел.ред.

[7] Има се предвид производството на ФАУ-1 и ФАУ-2. — Бел.ред.

[8] Народен комисариат по вътрешните работи. — Бел.ред.