Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mistři tajné služby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
hammster (2020)

Издание:

Автор: Вацлав-Павел Боровичка

Заглавие: Именити разузнавачи

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: очерци

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: м. октомври 1987 г.

Редактор: Виолета Мицева

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Борис Въжаров

Рецензент: Андрей Богоявленски

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Славянка Мундрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9567

История

  1. — Добавяне

11

Място на действието: Турция, недалеч от град Адана. През шестдесет и седма година Помпей заселил тук пирати и градът западнал. Героят от приказките Харун ал Рашид привлякъл със злато и скъпоценни камъни други авантюристи и пробудил улиците за нов живот. Веднъж тук император Адриан трябвало да премине река Сейхан и наредил да построят мост, от който туристите се възхищават и до днес. Американците избират платото недалеч от четвъртмилионния град за военна база Инджирлик.

Сцена: първокласно военно летище със съответните най-съвременни технически съоръжения под и над земята. Отвъд пистата за кацане стереотипни сгради, които биха могли да принадлежат на която и да е армия в света. Павилион с телевизор, бълващ крещящи неразбираеми звуци на турски език, с шумен мюзикбокс и изтъркана плоча „Хелоу, Доли“. Освен това още няколко игрални автомата за харчене на 25-центови монети. Отвъд лехата — друга тревна площ с кошове и вратички и с очертано с набодени колчета игрище за крикет. После още две сгради встрани, нито кой знае колко особени, нито пък екстравагантно обзаведени, но забележителни само с това, че ще става въпрос тъкмо за тях.

Звуков фон: от време на време пронизителен шум на реактивен самолет, ту излитащ, ту кацащ, а когато някой не затвори вратата на павилиона, няколко синкопа на Армстронг и такт от шумен смях, после тук-там някой позаглушен клаксон дава сигнал. Иначе, ако е настъпила вечерта и не грее така страшно слънцето, може да се чуят щурците.

Момчетата започват да си говорят за „цивилните“ веднага след появяването им. Никой не ги е видял да пристигат, а ето ги изведнъж тук. Нямат отличителни знаци, носят гащеризони — нито военни, нито спортни, нито пък фирмени. Нямат на гърба си номер, нито марка на предприятието. И са толкова странно, толкова тъжно, толкова еднообразно сиви, че сам по себе си цветът става безцветен. Пилотите са също така безцветни. Такива са и техните машини.

Поставят ги в два хангара в края на бетонното плато, където преди това е стоял по някой самолет, чакащ за резервни части. И изведнъж щуки. Наистина така изглеждат машините: удължен силует, лека фигура, крила като на водно конче над водна глъбина и всичко филигранно, трептящо и невоенно като на безмоторен самолет, който лети само в неделя следобед. Цвят на щука, като на дълбока мътна вода. А и никой досега не е чувал за поделение, наричано Десет делено на десет. Но тези тъжни франтове наистина са от поделението, наречено Десет делено на десет.

Момчетата от авиацията са хитреци и любопитни като селски врачки. Техните колеги от хангарите също си бърборят при монтажа какво ли не. Нали са далеч от родината. А тук, в Инджирлик, единствено радиото и печатът им доставят теми за разговор. Но нито едното, нито другото е точно това, от което се нуждаят. Ето защо насочват цялото си внимание към тайнствените пилоти и започват внимателно да ги подпитват.

Не научават много. Казват, че са от „Локхийд“. Фирма, която произвежда предимно военни самолети. Само че в момента не били към „Локхийд“, защото за известно време ги наела НАКА. Това е институт със сравнително дългото наименование Нешънъл Адвайзори Комити фор Аеронотикс, което означава Национален консултативен комитет по аеронавтика. Загадъчните мъже със загадъчните самолети не са словоохотливи, а май са и от дружеството на заклетите саможивци и макар да се дочува, че работят върху някаква важна изследователска задача, свързана с авиометеорологията, и те самите не опровергават тези слухове, все пак има нещо подозрително в тяхната дейност.

Тези момчета летят с щуките си само при хубаво и устойчиво време. Нима непрекъснато наблюдават как грее слънцето и колко синьо е небето?

Изглежда, че не. Не след дълго техните полети предизвикват недоверие не само сред наземния персонал и военните летци от американската база, но будят тревога и у постовете на иранската граница и в Техеран, а ги засичат и съветските радарни станции на съветско-афганистанската граница. Съветските наблюдатели установяват, че пилотите на тези самолети не спазват точно правилото да не се лети, макар и на голяма височина над неприкосновената територия на друга държава.

Странно дълго и необикновено сложно трасе изминават за своите метеорологични наблюдения самолетите, приличащи на щука. След старта си те се насочват на изток, летят повече от шестстотин километра на юг, стигат чак над Техеран, а следващите осемстотин километра изминават направо на изток към Мешхед, където се събират иранската, съветската и афганистанската граница. След това неуморните машини се издигат над съветско-афганистанската граница, изминават повече от деветстотин километра в час и никога не навлизат дълбоко в съветското въздушно пространство. Би могло дори да се каже, че пилотът лети просто като по линия, докато долу границата извива зигзагообразно. Нищо повече. После по обратния път към своето летище. Поне засега е така, защото това още не е нито премиера, нито генерална репетиция, а само опипване.

Удивителна мощност, значителен радиус на действие, необикновена височина — та този скъп излет трябва да има някакъв смисъл и цел. И наистина има. Тези необикновено изглеждащи самолети с толкова изключителни качества се наричат „Ютилити-2“, казват им Ю-2 и засега репутацията им все още не е толкова лоша. Но привличат вниманието навсякъде, където се мярнат над земята. Хората са любопитни, особено летците, но далеч повече — журналистите и агентите.

Самолетите с цвят на щука стоят готови на пистата за излитане в Инджирлик, забулени в тайна, от време на време излитат на дълги полети и съвсем по графика се връщат обратно. Никой не знае истинския смисъл, нито пък истинската цел на тези спорадични полети. Или може би все пак са предизвикали подозрение?

Американският публицист Санче де Грамонт твърди, че още от началото на действията съветската противовъздушна отбрана е знаела за посещенията на самолетите без обозначение. Радарните постове са ги наблюдавали, засичали са техните полети и не е изключено да не са ги изпускали нито за миг от екраните. Може би само са изчаквали. До 1958 година наистина не се е знаело що за самолети са това.

Най-близо до разкриване на тайната са били японците и за това им помогнала случайността. На около шестдесет и пет километра южно от Токио се намира спортното летище Фугисава. Японците обичат авиоспорта и от сутрин до вечер изпълват летището. Стартират и кацат акробати, теглещите машини се извисяват с безмоторните самолети над облаците. Долу младежи разговарят и чакат да дойде редът им. Естествено все някой от тях носи и кинокамера, всеки иска да увековечи сполучливия лупинг или безупречното кацане на приятеля.

Самолетът с цвят на щука се появил над бетонната писта за кацане изведнъж, сякаш наистина паднал от небето. Пилотът не съобщил за кацането си на кулата, прелетял едва на десетметрова височина над паркираните машини и кацнал на пистата по корем. Турбовитловият монопланер със странна форма и конструкция останал на земята, странно нисък, защото не му се спуснал колесникът. Крилата му като лястовица напомняли по-скоро за безмоторните самолети, с които се летяло над Фугисава.

Разбрали, че е принудително кацане, и се затичали към машината. Камерите се въртели, за всеки любител подобни кадри означавали първокласна сензация. Кой знае откъде е прилетял, кой знае на кого принадлежи, кой знае какво му се е случило?

Те били на около сто метра от самолета, когато пилотът вдигнал капака на кабината. Забелязали главата с необикновено голям и кръгъл шлем, видели, че вдигнал ръка и махал, мислели, че се нуждае от помощ. После капакът на кабината се затворил, те дотичали и се взрели в кръглия шлем на пилота. Той наистина ги погледнал, но не реагирал на нищо. Само веднъж направил рязък жест, който би могъл да означава само: не, не, не!

След петнадесет минути близо до тъмния самолет кацнал вертолет на американския морски флот. От него скочили цивилно облечени мъже с пистолети в ръце, обкръжили самолета, някой от тях кимнал на пилота, който отворил капака от плексиглас, излязъл, застанал пред един от тях и казал, че всичко е наред.

Хората от военния вертолет били цивилни, а пилотът на самолета бил облечен със странен гащеризон, който наистина изглеждал като военен, но нямал никакви отличителни знаци.

Изненадите за японците продължили — цивилните с пистолети в ръце ги принудили да се разпръснат и направили това по доста категоричен начин. Тъмният самолет изчезнал от летището Фугисава след няколко часа, но останали филмите и снимките и описанието на събитието в „Еър Ривю“. Летецът на безмоторен самолет Еихиро Секигава също бил там и описал в статията си самолета до такива подробности и разкрил качествата му с такава точност, че думите му по-скоро прозвучали като предсказание.

Но историята на самолета щука започва съвсем другаде и по друг начин и е едно от доказателствата за твърдението, че в живота нещата са взаимно свързани. Далеч преди принудителното кацане на „Ютилити-2“ на спортното летище в Япония конструкторското бюро на авиоконцерна „Локхийд“ в Бърбанк в Калифорния започнало работа върху нов проект на необичаен военен самолет, който трябвало да притежава всички най-добри качества. Огромна скорост, голям радиус на действие без междинно кацане, способност да маневрира на рекордни височини. Двигателят бил абсолютна новост в реактивната техника, конструкцията на летателния апарат имала толкова прогресивни елементи, че „Старфайтър“, както кръщават по-късно машината, приличала повече на управляема ракета, отколкото на самолет съгласно с общоприетите представи.

В много отношения „Старфайтър“ трябвало да бъде изключителен. Ето защо главният инженер-конструктор господин Джонсън трябвало да извърши в условия на полет няколко основни изпитания на двигателите и на спомагателните съоръжения на самолета, който междувременно съществувал само на чертежи. Как да се изпробва специалният реактивен двигател на двадесет километра височина, след като Ф-10 — конструктивно обозначение на бъдещия „Старфайтър“, не се е появил още на света?

Единствената възможност била да се произведе експериментален самолет, който да отговаря на основните условия, да достигне височината двадесет хиляди метра и там да се изпробват качествата на двигателя колкото се може по-продължително. Така се ражда експерименталният самолет „Ютилити-2“ и според наименованието (ютилити — полза, полезност) бил действително помощен, експериментален самолет. За момента нямал друго предназначение, освен да се проверят качествата на някои агрегати, на техническата сензация, в каквато трябвало да се превърне обявеният за най-добър и най-бърз боен самолет в света. (По-късно старфайтърите придобиха печална слава поради високия процент на аварийност и пилотите ги наричаха „летящи ковчези“).

„Ютилити-2“ бе особен самолет. Имаше толкова необикновено дълги крила с разпереност почти двадесет и пет метра, че можеше да се рее и кръжи цели часове на височина двадесет-тридесет хиляди метра. А до такава височина не стигаше конвенционалната противовъздушна отбрана.

През 1955 година на заводското летище на фирмата „Локхийд“ се появява първият от тези самолети и неговите привидно меки, еластични носещи плоскости висят почти до земята и потрепват при най-малкия полъх на вятъра. Резервоарите за гориво с капацитет 3780 литра гарантират далечина на полета четири хиляди километра без междинно кацане. В литературата се посочва, че двигателят бил от турбинен тип, марка „Прат енд Уитни“, задвижван с особен вид керосин с висока точка на кипенето около 165 градуса Целзий. Именно това качество на двигателя, по-точно казано на горивото, е играло особена роля.

Нормалното гориво се изпарява бързо на големи височини и при изчисляване на далечината на полета конструкторът трябва да има предвид извънредно голямата загуба на гориво. „Ютилити-2“ трябвало да издържи колкото се може по-дълго време на височина над двадесет километра и затова двигателят му трябвало да се задвижва с нестандартно гориво. Конструкторите спечелили наполовина битката, след като успели да решат проблема технически. Самолетът, задвижван с такова гориво, бил в състояние да навлезе фактически в такива редки слоеве на атмосферата, в които крилата едва намирали в какво да се опрат. В тези условия самолетът после се устремявал надолу със скорост, близка до скоростта на звука, но винаги преодолявал критичния момент, при който, за да се върнел пилотът здрав на земята, зависело не само от обстоятелствата, но и от неговото умение.

Всяко техническо чудо има своите недостатъци. „Ютилити-2“ също ги имал. Един от недоразрешените проблеми по-късно стана причина за катастрофата и последвалия международен позор на Съединените щати. Полетът в толкова рядка атмосфера, каквато е на височина двадесет-тридесет хиляди метра, крие за реактивния двигател коварни опасности. Кислородът се оказва недостатъчен и двигателят може неочаквано да престане да работи. Не става въпрос за непосредствена опасност от авария — тя може да се избегне: достатъчно е пилотът с бръснещ полет да се спусне няколко хиляди метра по-ниско и двигателят отново започва да работи.

Инженерът К. Л. Джонсън създава експерименталния самолет и самият той е изненадан от неговите удивителни технически качества. „Ютилити-2“ достига мощност, за каквато до момента конструкторите не са и сънували. Такъв успех не може да се скрие, особено в Америка. Най-после авиозаводът на фирмата „Локхийд“, която в повечето случаи работи за военната авиация, няма причини да крие пред експертите конструкторския си успех. Господата от военновъздушните сили на САЩ проявяват интерес и искат да подложат на изпитания отново качествата на необикновения прототип, купуват всички самолети, които са в склада, и предприемат съвсем други тестове.

През август 1955 година в американския щаб върху бюрата на няколко военни експерти от авиацията се появяват снимки, обозначени с печат „Секретно“. На пръв поглед изглеждат като доста сложен ребус. Но специалистите го решават. Една от снимките им направила особено впечатление. Със специална авиокамера пилотът на „Ютилити-2“ заснел от височина петнадесет хиляди метра игрище за голф. Върху увеличената снимка се различавали лесно двете бели топчици, които лежали на тревната площ до дупката.

Може би тъкмо тази снимка е определила по-късно предназначението на тези самолети. Значи „Ютилити-2“ могат да летят толкова високо, че никой не може да ги види и чуе, те са недостижими за противовъздушната отбрана, могат да преодоляват огромни разстояния и да остават във въздуха цели часове при минимален разход на гориво. Та такава една машина е подходяща преди всичко за въздушен шпионаж.

Авторството на последвалия план се приписва на няколко души. Идеята била преди всичко на К. Л. Джонсън, защото „Ютилити-2“ бил негов самолет. Достатъчни били един-единствен телефонен разговор и една-единствена среща и заместник-шефът на ЦРУ Ричард Бисъл изразил съгласието си с плана на главния инженер на фирмата „Локхийд“ и дори никак не криел колко много го е въодушевило хрумването на Джонсън. Третият в групата бил господин Едуин Ланд от „Полароид Корпорейшън“. Тайният триумвират изготвил предложение и го представил с конкретни подробности на висшестоящите. Естествено предложението било прието.

По всички признаци съотношението на силите на тихия фронт не бе най-благоприятно за САЩ. Не че шефовете на различните видове разузнавателни организации не полагаха усилия или пък държавният бюджет да се е отнасял към исканията на разузнавателния тръст като мащеха, напротив, ЦРУ, ДИА (Дифеис Интелиджънс Ейджънси — Военна секретна служба) и НСА (Нешънъл Секюрити Ейджънси — Управление за национална сигурност) се мъчеха с всички сили да се доберат до стратегическите тайни на Съветския съюз. Нямаха късмет.

Всеки чужденец, който се появи сред съветските хора, прави впечатление. Обстоятелството, че Съветският съюз бе винаги център на внимание на вражеските агенти, възпита у хората естествена бдителност. Ако в съветски среди се появи някой чужд човек, то всеки научава за него и не съществува мимикрия, която да помогне на агента да попадне в интересуващите го военни области.

Освен това шефовете на американските разузнавателни организации съзнаваха все повече силата на съветското разузнаване. Тази констатация предизвикваше обяснима нервност сред правителствените кръгове. Ръководството на Генералния щаб непрекъснато подчертаваше факта, че летците на САЩ и командирите на ракетни подразделения не познават съветските стратегически цели и следователно в случай на военен конфликт не ще знаят какво да бомбардират в Съветския съюз.

На осемнадесети юли 1955 година Булганин, Айзенхауер, Идън и Фор поведоха разговори, които трябваше да успокоят изнервеното човечество. Разговаряха по проблемите на разоръжаването, за осигуряването на европейска сигурност, по германския въпрос и за отношенията Изток-Запад. Президентът Айзенхауер даде идеята за „открито небе“. Тя трябваше да бъде средство за постигане на споразумение по разоръжаването. Ставаше въпрос за система за въздушен контрол, при която самолетите на една държава да летят свободно над неприкосновената територия на друга държава, да снимат, да подслушват и да събират всякаква информация. Ако всеки знаел всичко за всекиго, нямало да има смисъл от въоръжаване, никой не би могъл да постигне превъзходство и по този начин автоматично би се стигнало до разоръжаване.

Такова е приблизително обяснението, но явно не и истинската същност на идеята. Целта на генералите на САЩ бе преди всичко американските самолети да могат да летят над територията на Съветския съюз. А това, че съветските представители не приеха предложението в тази му форма, се разбира от изложените вече факти. И че президентът Айзенхауер се е върнал във Вашингтон разочарован, това също е сигурно. И в този момент, когато неотложно възниква необходимостта от въздушна разузнавателна служба, и, изглежда, е била жизненоважна за стратегията на САЩ, онези тримата дават идеята да бъде използван „Ютилити-2“ за разузнавателни полети над Съветския съюз.