Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mistři tajné služby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
hammster (2020)

Издание:

Автор: Вацлав-Павел Боровичка

Заглавие: Именити разузнавачи

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: очерци

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: м. октомври 1987 г.

Редактор: Виолета Мицева

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Борис Въжаров

Рецензент: Андрей Богоявленски

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Славянка Мундрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9567

История

  1. — Добавяне

3

Табелка върху вратата: Емил Р. Голдфус, зад нея преднамерен безпорядък в художническо ателие. Мансарда със скосени стени, нито един прав ъгъл, нито един чист прозорец. Единствено стъклен покрив с напластени по него сажди и прах. На пода най-различни неща. Консервени кутии и четки, чаши и четки, туби бои и четки, увеличителен апарат и кутийки от фотохартия, ванички за проявяване и съвсем нова преса за гланциране. И картини.

Те са навсякъде. По пода, по стените, в гардероба. Няколко акта, много скици, моменти из живота по улиците и три автопортрета. Най-много е рисувал бедняците, Харлем, Бауъри; съсухрени лица на стари скитници, седнали пред чужди врати или в парка на пейките и гледат в безнадеждността. Картините не са гениални, но не са и съвсем лоши. Във всеки случай са рисувани от човек с дълбоко чувство за колорит и композиция, макар и да е само сръчен любител. По-късно един ги оценява дори като художествени произведения, заслужаващи внимание, а друг ги преброява. В ателието имало към петдесет платна. Посред помещението — неотворена консервена кутия с грахова супа.

Художник или съветски разузнавач е работил тук?

Двама агенти на ФБР се опитват да отговорят на този въпрос на двадесет и девети юни. Те дошли тук и се заели с обиска. След привършването му насред ателието се оказват двадесет сандъка и тринадесет картонени кутии. Списъкът на конфискуваното движимо имущество съдържа двеста и две точки. Но това не било всичко. На, шестнадесети август дошли отново и започнали да тършуват в килера и на други места.

Биха ли могли рисувалните принадлежности да компрометират Емил Р. Голдфус? Боите и платната, четките и скиците — не. Но късовълновият предавател със слушалките — определено да.

Агентът от ФБР бил педант. Обичал планомерния порядък. В една кутия поставил картите на Полисейдс Интърстейт Парк, участък между Биър Маунтънс и областта Хариман, плановете на Бруклин, Уестчестър и Пътнам Каунтис в щата Ню Йорк, плановете на Чикаго, Балтимор и Лос Анжелос. А партитурите за пиано, скицниците, сборникът с математически формули, техническите и научните списания, чековата книжка, пейзажът от нефтената рафинерия и шестдесет и четирите четки за рисуване опаковал може би само защото му останало място.

Мартин Колинс живеел в хотел „Лейтам“. Естествено агентите от ФБР не се задоволяват с първия подробен обиск. Ето защо многобройна група от технически специалисти пристига веднага щом бившият наемател на стаята насилствено потегля на път със самолет към тексаския град Макалън. Те насочват вниманието си към съдържанието на кошчето за хартиени отпадъци и са приятно изненадани. В него намират малко помагало, което използват художниците или чертожниците: дървена плочка със залепен на нея гласпапир — едно съвсем просто приспособление за подостряне върха на молива.

Приспособлението не е серийно производство, което може да се закупи във всяка книжарница, макар че на пръв поглед изглежда така. Плочката е куха и вътре намират миниатюрна книжка. Двеста и петдесет страници тънка, здрава хартия, напечатани от горе до долу с групи от петцифрени числа. Таен код и доказателство. Без всякакви съмнения можело вече да се каже, че художникът Голдфус не е бил само художник. На пръв поглед изглеждало, че шифровъчната система е твърде проста и обикновена. Само че някои групи числа били черни, а други — червени. Това би могло да има, а и сигурно е имало своето значение, което чувствително усложнява разчитането. А и това не била единствената пречка, с която се сблъскали специалистите. Кодът се оказал не тъй прост и съвсем не тъй обикновен. Тъкмо обратното. Авторът го бил съставил въз основа на неизвестна математическа формула. Изобщо не успяха да го разгадаят. Художникът Голдфус, който между другото беше и отличен математик, мълчеше по обясними причини. Така тайната остана неразкрита.

Техническата група от ФБР би могла да говори за богат улов. Сред конфискуваните предмети се оказват много компрометиращи материали. Намират болтове със скрита кухина, използвана за микрофилм. Молив с гума, на единия край на който също има тайник. След разглобяването му в кухината намират свитъче с осемнадесет микрофилма. Водещият следствието тържествува. Разполагат с ключа на шифъра и с кодирани информации — сега вече ще могат да разрешат загадъчния ребус. Изживяват разочарование. В лабораторията установяват, че не е нужно да се разшифроват информациите, и с известно обезсърчение признават, че ще се лишат от очакваната сензация — върху микрофилмите откриват писма от майката и дъщерята на Мартин Колинс, т.е. Емил Р. Голдфус, или Рудолф Иванович Абел. Но по-голям е поводът им за радост, след като увеличават следващия кадър от филма — на него се оказва графикът за предаванията с радиостанцията. Сега вече никой не се съмнява, че художникът Голдфус е съветски разузнавач.

Още от самото начало водещият следствието е наясно, че случаят Рудолф Иванович Абел ще се разглежда под лупа. Та това е добра храна за печата, а репортерите са като дървеници и ще намерят недостатъци дори и там, където не съществуват. Ето защо той внимава неговите хора да действуват колкото се може по-предпазливо, прецизно и съгласно с установените правила. Едва ли успяват да изпълнят последното изискване, но иначе изглежда, че работят отлично. Събират факти, прибавят подробности и очакват да се вдигне окончателно завесата на загадките и догадките около личността на арестувания.

Биографията на Абел се оказа гордиев възел. Известно време бил живял под името Колинс, после под името Голдфус, или Абел, по-късно се установи, че имал задграничен паспорт на името на Кейотис, а може и на съвсем друго име. След като случаят Абел приключи, някои публицисти писаха, че дори и Рудолф Иванович Абел не е истинското му име. След като той почина в Москва, се говореше, че в действителност се казвал Белов. Но кой знае? Никой от успелите да надникнат зад завесата, прикриваща задкулисието на тайните операции, не би си позволил да се закълне, че този или онзи разузнавач, този или онзи колега или дори приятел се казва наистина Петър или Павел.

Сътрудник, другар и приятел на големия разузнавач Зорге в Токио бе Макс Клаузен. Той е предавал с радиостанцията всички важни информации. Следователно е знаел за всяка негова крачка и въпреки това му се удава буквално да надживее собствената си смърт. Цели двадесет години след завършването на Втората световна война той живя под възприетото име Кристиансен и дори неговите най-добри приятели не са предполагали, че седят на една маса с герой от тайния фронт на Втората световна война.

Една от най-големите нелегални организации, борещи се срещу нацистите, действуваше на територията на всички западноевропейски страни. И тъй като използваше неколкостотин тайни радиостанции, които всекидневно и неспирно „свиреха“ в ефира, абверът на Канарис ги кръсти „Червения оркестър“. Главният щаб на организацията отначало се намираше в Брюксел, после в Париж. Ръководителят на „Червения оркестър“, неуловимият „Льо гран шеф“ бе страшилище за гестаповците и агентите на Хитлеровата служба за държавна сигурност. В Париж го наричаха Жан Жилбер, истинското му име беше Леополд Тренер, а по-късно живя във Варшава като Лейба Домб. Имената на тайните агенти са само маска, костюм за ролята в отделните действия на драмата. Но всеки от тях има само един-единствен регистрационен номер в Центъра. Това е неговото удостоверение.

Когато обискират квартирата на художника Голдфус, намират две кръщелни свидетелства. Едното на Емил Роберт Голдфус, роден на 2 август 1902 в Ню Йорк, а другото на Мартин Колинс, роден на 15 юли 1897 г. Нито едното от тях не изглеждало фалшиво. Но и двете пък не биха могли да бъдат истински. Техниците от съответния отдел на ФБР тръгват по обещаваща следа с чувството, че скоро ще разгадаят двойственото съществуване на съветския разузнавач. В Съединените щати актът за раждане е основният личен документ, въз основа на който се издават всички останали документи, включително задграничният паспорт.

Кръщелното свидетелство на името на Голдфус не е било фалшиво, но е принадлежало на починал човек. При това не би могло да се говори нито за убийство, нито за кражба на лични документи, както са смигали полицаите от ФБР, а по-скоро за изобретателност, ефектен трик и дългогодишно планиране. Впрочем Емил Роберт Голдфус наистина е съществувал, но починал на една година и два месеца, тоест на 9 октомври 1903 г. А кой би тръгнал да заявява на полицията, че се е изгубило кръщелното свидетелство на починалото им дете? За резултатите от диренето от органите за сигурност на Съединените щати относно произхода на другото кръщелно свидетелство не е известно нищо.

Затова пък обществеността бързо научи, че съветският разузнавач е действувал отдавна на територията на САЩ. Сред нещата му е намерена спестовна книжка от Ийст Ривър Савинг Банк с 1386 долара. Първата вноска е направена на 12 юли 1950, а за последен път е изтеглена сума на 5 април 1957 година. Но това не са единствените пари, с които е разполагал художникът Голдфус. В сейфа, който наел на името на свой приятел, е съхранявал още петнадесет хиляди долара.

Разпитите в Макалън приключват. Абел променя местопребиваването си. Преместват го в единична килия в затвора, намиращ се на Единадесета улица в Ню Йорк. Съобщават му, че е обвинен в шпионаж в полза на чужда държава и че затова ще го изправят пред съд. После му връчват обвинителния акт, при което го предупреждават, че в най-скоро време трябва да си избере защитник.

Изборът не бил лесен. Рудолф Иванович Абел ясно съзнавал, че не всеки от добрите адвокати ще поеме защитата, а Джон Дж. Ъбт, който неотдавна бил доказал своя опит в подобни случаи, бил зает с други процеси. Полковник Абел се оказва в безизходица, но не мисли дълго по този въпрос. Той се обръща към Адвокатската колегия с молба да му препоръча защитник. Както по-късно се оказва, решението му било далновидно. Наистина Адвокатската колегия препоръчва най-добрия юрист, с който е разполагала.

Обвинителният акт е в ръцете на полковника. В него прокурорът не пести силните думи. В края на краищата това е присъщо на занаята му. Но макар й затворникът да оставя настрана всички фрази, намекващи и за други подозрения, все още в обвинителния акт остават прекалено много обвинения. Под името Колинс, Голдфус, Кейотис, Марк и под други псевдоними Рудолф Иванович Абел бил вършил съзнателно, тайно и незаконно опасна наказуема дейност, опитвал се е да се добере до секретни данни, предал е на Съветския съюз съдържанието на строго секретни документи, планове, снимки, негативи, карти, образци и бележки, свързани с отбраната на страната, както и информации за оръжието, въоръжението и дислокацията на военни части от армията на Съединените щати, а също и сведения за програмата на ядрените изследвания на Съединените щати. Тази опасна дейност е вършил продължително време, главно с Рейно Хейханен, наричан също Вик, и с други лица, неизвестни на представителя на обвинението. Наказание: смърт.

Обвиняват Рудолф Иванович Абел и в това, че бил подготвял антидържавен заговор и с цел шпионаж завербувал или се опитвал да вербува военнослужещи от американската армия, които биха могли да го осведомяват за отбранителните мерки на страната. Обвиняемият също така е приспособявал сам болтове, гвоздеи, монети, батерийки, моливи, копчета за маншети и други предмети явно за да укрива в тях от обществеността секретна информация.

Обвиняемият и неговите сътрудници били в постоянна връзка и тъкмо в онези находчиво приспособени предмети си предавали секретна, информация на предварително уговорени места, в тъй наречените тайници в Проспект Парк, в Бруклин и във Форт Трайън Парк в щата Ню Йорк, както и на други места.

Прокурорът проявил чувство за степенуване на напрежението. Почти в края на обвинителния акт прибавя сензацията за пред съдебните заседатели и за журналистите — закопаното съкровище на разузнавача. Полковник Абел бил получавал от Съветския съюз толкова много пари, че не успявал да ги похарчи и затова на различни места си бил направил скривалища, да скрие бели пари за черни дни. В случай на война закопаното съкровище трябвало да му помогне да преодолее периода без връзка. Между другото той бил готов да остане на поста си и по радиото да предава и друга информация за американската военна техника. С право можело да се предполага, че групата на Абел била планирала за подобен случай и саботажни акции срещу икономиката на Съединените щати.

Прокурорът изчислява, че полковник Абел бил нарушил осемнадесет божи заповеди и го анатемосва. Разузнавачът се оказва сам срещу превъзхождащата го сила по време на изострената „студена война“, когато „червената опасност“ играе в американския обществен живот ролята на дявола в света на непослушните деца. Полковник Абел може да разчита единствено на себе си. И по-късно на своя защитник, препоръчан му от Адвокатската колегия. Наричал се е Донован. Но Абел все още не знае. Все още двамата не се бяха срещнали.