Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (33)

1

Нощни клубове и казино, които биха били чест и за Монте Карло, булеварди, претъпкани с луксозни магазини, но само на една крачка от тях полумрачни арабски сокаци, където се продава и купува всичко. Бейрут е половинмилионен^[1] град на контрастите. Хашиш и държавни публични домове, клетници и проститутки, ала и синьо небе, и къпане в морето по Коледа, две дузини първокласни хотели с басейни на няколко метра от морските плажове. Туристите са възхитени. Шейховете с доларови сметки доволно се усмихват.

Тукашната чуждестранна колония е като остров на европейската традиция сред несигурността в арабския свят. Тенискортове и яхтклубове, игрище за голф и собствен басейн, сладки приказки на сенчеста тераса, където всеки познава всекиго. Тук си отпочиват. Работят в представителни сгради, живеят в блокове с климатична инсталация. Ким Филби — на улица Кантари. Четири стаи със сервизни помещения, от балкона се открива приказен изглед.

Ким Филби е поданик на Нейно Величество английската кралица и се нарича Харолд Ейдриън Ръсел Филби. Наистина името напомня за идиличното време на колосаните якички, но Ким не е нито сухар, нито сноб. Нито едното, нито другото е подходящо за неговата професия. Пристигнал е в Бейрут като кореспондент за Близкия изток на известните британски седмичници „Обзървър“ и „Икономист“.

Произхожда от добро семейство с традиции. Прякора Ким получил от баща си в Индия, когато бил още малко момче. Но му остава за цял живот. Завършил е Кеймбриджкия университет. В Англия заемал важни постове, представял е стария опитен свят и на международния форум във Вашингтон. Но за всичко това ще говорим по-късно. Сега той е кореспондент, акредитиран в Бейрут. Работата му не е лоша, но за човек, който има зад гърба си такава кариера, не е съвсем подходяща. Може би затова в последно време Ким е все без настроение. А и пие повече от обичайното за него. Сърди се на колегите си, на близките вкъщи и сам на себе си.

Съпругата му се казва Елинър и би могъл да я нарича Елинър III. Преди това е бил женен два пъти. Тя самата също е разведена. Бракът й със Сам Поуп Бруър, кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ в Бейрут, се оказал несполучлив. А Ким скоро след пристигането си в града станал център на вниманието на дипломатическите дамички. Изведнъж се оказал най-интересният мъж сред англо-американската колония. И едва-що пристигнал в града, оженил се за съпругата на американския си колега.

Живеят добре, обичат се, грижат се отлично за тринадесетгодишния Хари, за Ани и Миранда. Госпожа Елинър не е красавица, облича се модерно, но не екстравагантно и прилича по-скоро на англичанка, отколкото на американка. А сега кръстосва стаята, поглежда през прозореца, излиза и на балкона. Чака Ким. Отдавна би трябвало да бъде тук. След малко трябва да отидат при Глен и Марни. Елинър Филби е неспокойна. Сякаш подсъзнателно предчувствува опасността, сякаш предугажда, че точно днес, двадесет и трети януари 1963 година, ще приключи един съдбоносен епизод от съвместния им живот.

Хю Гленкеърн Балфур-Пол, първият секретар на британското посолство, и неговата съпруга Марни са техни приятели. В чуждия арабски свят, понякога трудноразбираем за европееца, взаимните гостувания са като вододели, които разделят скуката на малки късчета. Днес е редът на семейство Филби. Трябва да отидат в осем и половина за вечеря. Време е да започнат да се обличат, но Ким Филби още не се е върнал.

Последния ден не бил на себе си. Нервен, дразнещ се от всяка дреболия, неспокоен или пък меланхолично апатичен, просто съвсем не такъв, какъвто го познавала Елинър. Днес следобед станал от дивана и тъй като над града надвиснали черни облаци, които предвещавали голяма буря, взел от закачалката дъждобрана, казал ей тъй на вратата, че трябва нещо да уреди, и изтичал навън. В антрето измънкал, че до шест ще се върне.

Сега е седем. Елинър приготвя вечерята на децата в кухнята. Телефонът звъни. Малкият Хари вдига слушалката и след това предава на майка си, че се е обадил татко. Щял да се забави. Казал тя да тръгва, а той щял да отиде направо у Балфур. У тях можел да бъде някъде около осем.

Малко се поуспокоила. Знаела, че Ким невинаги е господар на времето си. Качила се в колата, отишла у Глен и Марни и извинила Ким. Ким не се явил нито в осем, нито в осем и половина. Повече не можели да чакат и седнали на масата, за да не изстине вечерята. Вечерта била изпълнена с несигурност. Ким Филби не дошъл у Балфур. Елинър се върнала сама у дома преди полунощ.

После часове наред обикаляла от прозорец на прозорец и й минавало какво ли не през ума: автомобилна катастрофа, инфаркт, изоставил я е и вече няма да се върне или са го отвлекли? Впрочем непрекъснато си спомняла странното му поведение през последните дни. Нещо го измъчвало и не искал да се довери, изглеждал като пред нервно разстройство. Преуморен ли е бил или само нещастен? Или се е сблъскал с други, по-сериозни житейски проблеми?

Името на шефа на разузнавателната служба на британското посолство в Бейрут не е известно. Ще го наречем Браун. Елинър Филби знаела, че Ким е в добри отношения с него, често се срещали, Ким бил близък приятел на неговия предшественик по длъжност, когото пък ще наречем Смит. А той бил съученик и събрат по съдба на Ким през войната, когато двамата служили в британското разузнаване. И тъй като Елинър не можела да се освободи от чувството, че със съпруга й става нещо нередно, и може би не искала да губи скъпоценно време, обадила се на господин Браун след полунощ, веднага щом се върнала от семейство Балфур. Не бил вкъщи. Тогава казала на жена му, че трябва да говори с него по неотложен въпрос. След малко позвънил. До среднощ бил в посолството. Извикали го на непредвидено съвещание. Браун не казал на Елинър Филби, че на него се е разглеждал тъкмо въпросът за нейния съпруг, но я посъветвал да изчака, защото утрото е по-мъдро от вечерта. На следващия ден Браун се обадил още в седем и половина. Уговорили се Елинър Филби да уведоми бейрутската полиция за изчезването на съпруга си.

Двамата цивилни инспектори цъфнали пред вратата на жилището й много бързо, сякаш са стояли зад ъгъла и са чакали да ги повика. Не й казали, че техният шеф, началникът на тайната полиция полковник Тауфик Джалбут, знае за журналиста Ким Филби повече, отколкото би желал, и че от известно време неговите хора тайно го следят. Тъкмо обратното, двамата детективи седели мълчаливо и слушали госпожа Филби. Разказвала им за събитията през изминалата вечер и за изтеклата нощ. После си тръгнали и я уверили, че ще направят всичко, което е по силите им. Така казват всички полицаи, макар да си мислят тъкмо обратното.

Още на другия ден преди обед Елинър Филби се обадила по телефона в полицейския участък и съобщила на изненадания инспектор, че всичко е наред, нека преустановят издирването, защото била получила от съпруга си известие. Наложило му се съвсем неочаквано да замине за по-дълго време в командировка. Бил й написал преди това няколко реда, за да й обясни, но ги изпратил по обикновената поща и може би затова едва днес намерила писмото в кутията.

Елинър не хитрувала, макар че обяснението прозвучало неправдоподобно. Елинър Филби наистина получила от Ким писмо от два реда, с което се опитвал да я успокои. Било изпратено от Бейрут. После според указанията на мъжа си тя казвала на всички едно и също. На приятелите в посолството, на журналистите, които подушвали сензацията, и на полицаите. Ким е в командировка, като се върне, ще ви каже повече неща.

Самата тя не вярвала в това. Следващите дни били за нея изпълнени с двойно по-голямо страдание. Защо Ким е написал писмо, а не е телефонирал? Защо толкова е бързал? Защо е заминал в командировка за дълго време без куфар, без пижама и без тоалетни принадлежности?

Едва на дванадесетия ден получила ново известие. То наистина съдържало категоричното уверение, че няма защо да се безпокои, че всички тези сензационни съобщения за неговото изчезване, появили се в бейрутския печат, са журналистически блъф. Съжалява само за две неща: че е заминал толкова внезапно, без да си вземе довиждане, и че навярно здравата ще напълнее и после няма да се харесва на Елинър. Нито дума за това, какво се е случило в действителност, нито намек къде е и какво прави там. „Подробности за моите бъдещи планове ще научиш скоро. Горе главата. Целуни всички приятелки от мое име и поздрави всичко живо…“

Къде се намира, та се бои за фигурата си? Защо трябва да напълнява? Защо говори за такива маловажни подробности? Иска да я успокои или само да отвлече вниманието й? Писмото не я успокоило. Не внесло ни най-малка яснота. Наистина вече разбрала, че Ким е жив, но би могла все още да живее с догадките, че е отвлечен.

Междувременно репортерите на ливанските, а и на останалите вестници „разкриваха“ непрекъснато сензационни подробности за случая Филби. Ту твърдяха, че са го отвлекли агенти в Саудитска Арабия, ту че е изчезнал според „поверителни сведения от достоверни източници“ отвъд сирийската граница. Други пък бяха готови да се закълнат, че се е отправил за Йемен с бедуински тълпи, воюващи на страната на роялистите. А най-смелите автори на измислици добавяха, че би могъл да напусне страната само с фалшив паспорт, издаден на чуждо име.

Впрочем шефът на ливанската тайна полиция полковник Джалбут бе заявил, че легално и под свое име Филби не е минавал границата. Така се появиха поредните догадки: в пристанището се бил качил тайно на товарен кораб, а според някои по-изобретателни — на подводница, която го отвела далеч от бреговете на Ливан. Неприятни и късащи нервите статии, но най-лошото беше, че Елинър Филби нямала никакви други известия от съпруга си. Ливанската цензура започнала да действува.

Започнал да действува и господин Браун. От висотата на своята длъжност в посолството на Обединеното кралство започнал да разпитва съпругата на Ким за доста привидно несвързани подробности във връзка с това, какво е вършел Филби през последните месеци, как се е държал, с кого се е срещал, къде е ходел, и бавно, но сигурно между отделните изречения на разговорите, които очебийно наподобявали разпит, я подготвял за съобщението, че Ким Филби не е бил обикновен кореспондент на седмичниците „Обзървър“ и „Икономист“, че е изпълнявал и друга, по-важна мисия на английската разузнавателна служба, а същевременно е бил и съветски разузнавач.

Елинър Филби била изненадана. И не симулирала. Наистина знаела, че някога Ким бил работел във военното разузнаване, но то било отдавна. Тя се запознала с него в Бейрут, а тук той бил само журналист с добри обществени контакти и нищо повече. По време на войната Елинър Филби била работела в американската осведомителна служба, та имала все пак някаква подготовка. Не била толкова наивна, колкото изглеждала на пръв поглед, и би могла да се досети за някои неща. Само че често предположенията са твърде далеч от действителността. Така че не й оставало нищо друго, освен търпеливо да чака да се появи Ким.

Самият той не се появил. Някъде в средата на април рано сутринта се позвънило на вратата на апартамента на Филби на улица Кантари. В коридора стоял дребен, пълен, лошо облечен около четиридесетгодишен арабин. Без да поздрави, без да каже нито дума, огледал Елинър Филби от главата до петите, явно за да разбере дали наистина е тя, после бръкнал в джоба си и мълчаливо й подал плик. И веднага хукнал по стълбите надолу.

Отишла в банята, заключила се и нетърпеливо разкъсала плика. Писмо от три страници от Ким и три хиляди долара. И точни указания какво да прави по-нататък. Да прочете писмото, да запомни съдържанието му и после да го изгори. Незабавно да отиде в бюрото на британската авиокомпания БОАК и да си поръча билети за Лондон. Елинър трябвало да си купи и за връщане, а за децата Хари, Миранда и Ани само за отиване. Но това далеч не било всичко. Следващото съобщение не само че не я успокоило, но още повече затвърдило у нея подозрението, което изразил шефът на разузнавателната служба в посолството Браун, че съпругът й е работел за съветското разузнаване.

Впрочем налагало се за отпътуването си от Бейрут Елинър да купи и други билети за самолет. Трябвало незабелязано да отиде в бюрото на Чехословашките аеролинии и да купи билети за Прага. В писмото си Ким обяснявал защо. Самолетите за Лондон и Прага излитат един след друг. Ще съобщи на всеослушание, че се връща с децата в Лондон, а след паспортната и митническата проверка, след уреждането на формалностите ще се качи бързо в самолета на Чехословашките аеролинии, който през това време стои готов за излитане на бейрутското летище „Интернационал“. Ким, както и неговите другари ще научат датата на излитането от нея. Трябвало да я напише с бял тебешир върху стената на една уличка недалеч от техния дом поне десет дни преди предвиденото излитане, за да могат Ким и неговите приятели да подготвят всичко за безпрепятственото протичане на акцията. Но ако възникнат непредвидени затруднения, достатъчно било Елинър да нарисува на стената вместо датата кръст. В този случай ще я посети един приятел и ще уреди всичко необходимо.

Но кой е този тайнствен приятел? Ким пишел, че Елинър вече го е срещала. Може би ще го познае. Но за по-сигурно ще носи вместо легитимация абонаментния талон за книги, който неотдавна Елинър била купила и подарила на Ким. Ще дойде и ще й го покаже. Може безрезервно да му вярва.

Сега съпругата на Ким била още по-объркана. В първото си писмо Ким бил писал, че е заминал за по-дълго време в командировка, а при това бил излязъл от къщи само по дъждобран, без да си вземе дори четката за зъби или електрическата самобръсначка. Явно несъответствие. Сега пък непознатият мъж щял да се легитимира с талона, който наистина била купила за Ким, но след неговото заминаване го намерила вкъщи. Все пак Ким би трябвало да знае, че не е у него. Или пък тъкмо обратното, разбрал е и се опитва с това нелогично съобщение да й подскаже, че нещо не е в ред. Може би не пише писмата по своя воля. Ами ако някой го е принудил?

А Ким би трябвало да е наясно по още един важен факт. Тринадесетгодишният Хари няма собствен паспорт, вписан е в паспорта на Ким. А щом Елинър трябва да пътува с него, ще трябва да му набави документи за пътуване зад граница. Знаела обаче, че не ще бъде лесно. Англичаните подозират съпруга й в шпионаж в полза на Съветския съюз. Това е тежко обвинение. Следователно не би могла да очаква, че те ще се разтопят от удоволствие, когато им съобщи, че иска да напусне Бейрут и ги помоли да издадат паспорт на Хари.

Все пак направила опит и те кимнали в знак на съгласие, като прозорливо поставили условие. Хари ще получи паспорт, ако Елинър Филби се задължи да се качи с децата в самолет, който лети директно за Лондон. Обещала. Нямала друг избор. Но същевременно решила да даде уговорения знак на приятеля на Ким и да му каже за своето намерение.

Не чакала да мине много време. Още на следващата нощ се измъкнала на пръсти от дома, незабелязано минала покрай прозореца на портиера и към три часа, когато из бейрутските улици нямало жива душа, нарисувала с тебешир бял кръст на уговорената стена.

Дни наред чакала напразно да я посети куриерът на Ким. По-късно се оказало, че тя самата предизвикала забавянето. Впрочем в това време в Бейрут се бил появил добрият приятел на Ким, предшественикът на господин Браун, тоест господин Смит, някогашният шеф на разузнавателната служба в Ливан. Елинър Филби се нуждаела от помощ или поне от съвет. Следователно тя използвала неговото присъствие в града и споделила с господин Смит не само грижите си, но му и преразказала съдържанието на писмото на Ким. И според една от версиите Смит тайно бил написал на уговорената стена фалшива дата, за да обърка противника. Според същата версия Ким напразно чакал цели три дни в Прага да пристигнат съпругата и децата му. Едва след това нетърпеливо очакваният куриер позвънил на вратата на Елинър Филби.

Познала го. По-късно заявява, че го запомнила по светлорусите му коси и по това, че бил едър и пълен. Той бил един от акредитираните кореспонденти в Бейрут и говорел свободно английски. Спомнила си, че някъде са се срещали. Не се легитимирал с абонаментния талон. Знаела предварително, че не би могъл, след като е у нея, а казал направо, че го изпраща Ким.

Влязъл. Предложил на Елинър Филби помощ. Обещал, че ще я отведе с децата на безопасно място. Ще се погрижи да се види колкото се може по-скоро със съпруга си. Предал й поздрави от него и подчертал, че Ким я очаква с радост. Елинър Филби се поколебала, преценила отново възможностите си и риска, но в крайна сметка не приела предложението. Казала, че вече е решила. Ще замине със самолет с децата за Англия. Разбрал, че няма смисъл да я убеждава. Предложил й в този случай поне финансова помощ. Не приела парите. Не му оставало нищо друго, освен да се сбогува и да си тръгне.

Елинър Филби твърди, че изчакала десет минути, за да има куриерът на Ким достатъчно преднина, и едва тогава била телефонирала на господин Смит в английското посолство. Той взел колата и след миг бил при нея. Разказала му всичко, което току-що преживяла. Описала куриера. Предала не само своя съпруг, но и приятеля му, който рискувал всичко, за да й помогне. По-късно господин Смит й показал няколко снимки. Трябвало да идентифицира на тях тайнствения посетител. Посочила с пръст една от снимките: това е той. Така му издала безмилостно присъдата.

Междувременно в световния печат се появиха и други догадки за съдбата на изчезналия. Журналистите подозираха всъщност не само Ким Филби и съветското разузнаване, но и британската разузнавателна служба. Изчезването на Филби би могло да бъде и камуфлаж, и инсценировка за обществеността, а зад това да се крие друга афера, отнасяща се до трети човек. Западните журналисти имаха опит в това отношение. Не бе нито за първи, нито за последен път, когато властите се опитваха да ги заблудят.

Кореспондентът на Франспрес съобщи: в Кайро се носи слух, че Ким Филби се бил присъединил към някогашния йеменски имам Бадра и бил станал съветник по стратегическите въпроси на военния диктатор Абдулах Ибн Хасан. Наистина вестта не може да се смята за доказана, но нещата са ясни като бял ден: очевидци са го видели в пограничните планини между Йемен и Саудитска Арабия. Какво би търсил иначе там?

Днес вече знаем, че това бяха журналистически измислици, но тогава едва ли би се намерил някой от колегите на Ким, който да повярва, че бейрутският кореспондент на „Обзървър“ е заминал тайно за Москва. Та Ким Филби бил стопроцентов англичанин. По произход, по държане, навици, начин на мислене, по облекло и по възгледи и не на последно място по кариера. Че защо ще бяга тъкмо при комунистите?

През онези дни Елинър Филби не знаела нищо повече от журналистите. Но имала само една-единствена надежда: да замине с децата за Лондон. В посолството й издали паспортите, осигурили й билети за самолета и в последния ден на май, тоест цели четири месеца след изчезването на Ким Филби, рано сутринта пред блока, в който живеела, спрели две коли: едната шофирал Глен Балфур-Пол от английското посолство, тъй като била съпруга на английски гражданин, а другата — Дик Паркър от посолството на Съединените американски щати, защото била американка. И двамата се погрижили за благополучието пристигане на Елинър Филби, децата и багажа на бейрутското летище „Интернационал“. Още същия ден я посрещнали на летището в Лондон. От журналистите избягала, но не и от разузнавателната служба. Още на следващия ден обядвала с висшия служител от разузнаването господин Смит и съпругата му.

Между изреченията на вялия разговор Елинър Филби се уверила в две неща: години наред съпругът и е работел за Съветите, възможно е да е в Москва, но господин Смит смята, че не ще бъде уместно, в случай че предположението се потвърди, госпожа Елинър Филби да мисли за среща с мъжа си на територията на Съветския съюз. Разбира се, господин Смит изразил мнението си между второто и третото блюдо, ей тъй, между другото, като при това се усмихвал, а съпругата му се държала така, сякаш се говорело за последното модно ревю. Но Елинър Филби разбрала, че това е заповед на началника на британското разузнаване.