Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (18)

1

— Този фотограф е от деветнайсети район, шефе. В моя район е. Дотича стремглаво веднага щом получил писмото. Какво ти писмо? Някакъв нехранимайко взел, че надраскал на обикновена служебна бланка една-единствена дума. „Сауджуд“. И за да не се получи грешка, взел, че илюстрирал това безобразие с хитлеристкия пречупен кръст. Не зная немски, но съм чел за концлагерите. „Еврейска свиня“ означава нещо повече от обикновено оскърбление.

Сержантът от морската полиция Хоскинс говори спокойно, но възбудено пристъпва от крак на крак пред бюрото от нетърпение да чуе какво ще каже шефът за това.

— Открихте ли някаква следа, Хоскинс?

— Не. Съвсем нищо. Анонимка.

— От персонала, който работи по договор, ли е фотографът?

— От Центъра за подводно въоръжение, шефе.

— Значи отделът, който се занимава с изпитанията! Чуйте какво, сержант, а той все пак евреин ли е?

— Нито той, нито баща му, нито прабаба му.

— Заемете се с въпроса, сержант.

Фред Хоскинс служи в морската полиция в една от онези тайни оръжейни кухни, в които се изпробват рецепти за изненади в бъдеща война. Портландската морска база е колос от лаборатории и монтажни зали. Железобетонни бункери, хангари за подводници, пет етажа под земята и гора от антени, сочещи небето.

Портланд е утрешната стратегия и затова тук дори в мирно време важат военновременните закони. Бдителност, изключителна предпазливост, сурово дежурство. И на всяка крачка военна полиция. Гледа, слуша, подозира, не вярва и във всеки човек вижда шпионин или саботьор.

Но понякога всичко е безполезно. Както сега.

Хоскинс сяда до масата и отново разглежда анонимното писмо. Тоя хулиган си е направил майтап с тях. Взел бланка от корабостроителния завод и нарисувал на нея свастика. Не се опитва да скрие, че е от базата. Напротив, перчи се, че може да си позволи какво ли не в предприятието. И тук някъде се крие смисълът на това безобразие.

Хоскинс се заема с издирването, но не попада на никаква следа. В четвъртък фотографът дотичва отново.

— Ето вижте, сержант, пак получих същото!

Второто писмо е написано със същия почерк и също на бланка на портландския корабостроителен завод, но този път анонимният автор го е адресирал до шефа на фотографа. Обвинява го, че в тъмната стаичка крадял държавен материал и си го носел вкъщи.

— Истина ли е това? — пита Хоскинс.

— Не, сержант, повярвайте, нито една дума не е вярна!

Фотографът вдига пръсти като за клетва.

— В такъв случай имате някой враг в предприятието. Тоя човек иска на всяка цена да ви закопае. Другояче не мога да си го обясня.

— Хаутън — извиква фотографът. — Само Хари Хаутън!

— Ей, човече, не можахте ли да кажете веднага? Къде работи този ваш доброжелател?

— Драскач при монтьорите по поддържането, плъх, страшен плъх, сержант.

Хаутън е вече под наблюдението на Фред Хоскинс. След три дни обаче Фред би могъл да се закълне, че този дребен въздебел бонвиван от запаса няма нищо общо с анонимните писма. Това не е в неговия стил. С фотографа имал някога някакви разправии, но отдавна е забравил за това. Ала фотографът — не. Навярно е загубил тогава спора. Не, в този случай следата, водеща към Хаутън, е невярна.

Анонимните писма се оказаха мъртъв реквизит и бог знае защо случайността ги бе подхвърлила на сцената. Понякога се случват подобни неща. Сержант Хоскинс се убеждава, че Хари Хаутън не е писал писмата, но същевременно има чувството, че около този мъж не всичко е наред. Някъде нещо не пасва. Може би начинът на живот в сравнение с положението му в предприятието. Може би сержант Хоскинс отначало само предчувствува несъответствието между приходите и разходите на Хаутън, не е изключено подозрението да е започнало да нараства само въз основа на подсъзнателното професионално чувство на недоверие у полицая.

Така или иначе, сержантът от морската полиция се заема с Хаутън и не се предава, докато не се убеди, че подозрението му не е било напразно.

— Представете си, шефе, обикновен драскач в канцелария, където могат да смятат най-много до сто, получава петнадесет лири седмично, а си живее като Ротшилд — докладва сержантът на началника си. — Реших да се позаинтересувам от него. Сега живее в Уеймът.

Поговорих със съседите. Не че знаят кой знае какво за него, но казват, че изглеждал голям терк. Явно паралия. Тогава именно загрях. Неотдавна купил тази къщичка. Прекрасен тристаен палат. Де да мога и аз да си купя нещо такова до пенсията… Платил за нея общо с ремонта на покрива девет хиляди. Девет хиляди лири, шефе!…

— С чек ли?

— Там е работата, че в брой.

— Установихте ли от кого е купил къщичката?

— Ето адреса, шефе. Договорите са в ред, данните в регистъра за недвижими имоти също.

— Нещо друго, Хоскинс?

— Почти преди месец си докарал ново рено. Нали го знаете „Дофин“. Тая количка трябва да струва доста пари. И кани гости. Сандвичи, студени закуски, шампанско. Ако беше на рожден ден, както и да е, но ей тъй във вторник или в четвъртък шампанско? И седят до сутринта. Кискат се и защо ли да не се кискат, пеят и танцуват. С новата си кола от време на време пътува до Лондон. Но вечерта се прибира.

— Сам ли пътува?

— С жена.

— Женен ли е?

— Може и така да се каже. Едни казват, че му е жена, а други се подсмиват под мустак. Засега я оставих на мира. Не искам да ги плаша.

— А картотеката?

— Да, бях там. Казва се Етъл Джий. Само че, нали знаете, шефе, днес всяка шантава жена си мисли, че кой знае колко хубаво й е било името, та като се омъжи, си го оставя като спомен от веселите години. Ами ако е точно такъв случаят? А пък вчера се преоблякох цивилен и бих доста път до онова негово заведенийце. Всеки ден кисне там, като че ли му плащат за това.

„Олд Елм Три Паб“ е по-скоро кръчма, отколкото ресторант, и е на две крачки от дома на Хаутън. Ходи там на халба бира, подправена с имбир, и на малко приказки. И тъй като „Олд Елм Три Паб“ е заведение, където всяка вечер се събират едни и същи бараби, едната халба става четири, а малкото приказки — безкрайно дърдорене до късна нощ. Хари Хаутън обича да говори и страшно му прилягат екзотичните приключения. Ту е в Индия, ту в Малта или на необуздан пир във Варшава, навсякъде играе главната роля и в различните въображаеми костюми изглежда съвсем различно, не такъв, какъвто го виждат неговите компаньони по чашка. Хари Хаутън е хвалипръцко и едва ли някой може да каже какво наистина е преживял и какво е измислил като патерица, за да подкрепи собственото си самочувствие.

Сержант Хоскинс не е Шерлок Холмс, но има качествата, присъщи на много англичани. Той е упорит и не обича авантюристите. Започва да се рови в миналото на Хаутън и скоро установява, че тоя човек е вършел в живота си много неща, които отдалече издават житейска нечистоплътност. Рискът не е току-тъй за всички. Сержантът отново отива в „Олд Елм Три Паб“, изслушва от кръчмаря някои случки от живота на Хаутън и установява, че застарелият бонвиван наистина е служил в чужбина, но неговата кариера далеч не е била така блестяща, както се опитва да я представи на постоянните посетители в кръчмата.

През март 1960 година сержант Хоскинс стига дотам в разследването си, че може с увереност да каже: Хари Хаутън няма нищо общо с анонимните писма (впрочем никога не се установи, а по-късно може би и не са правени опити да се установи кой и защо наистина ги е писал), но е заподозрян в нещо по-сериозно. Ето защо шефът на Хоскинс решава да предаде донесението на сержанта в Скотланд Ярд. Там имат възможност да надзърнат съвсем отблизо в миналото на Хари Хаутън.

Спешъл Бранч е специален отдел на Скотланд Ярд с определена мисия. Отговаря за сигурността на страната, охранява кралското семейство и гарантира безопасността на други видни личности. Освен това води картотека на лица, неблагонадеждни от политическа гледна точка.

След като пристига донесението от Портланд, служителите бръкват в чекмеджето с буква Х и изваждат картона с името Хаутън. После картонът пътува от бюро на бюро и никъде не се задържа дълго. В него няма нищо потресаващо, но фактът, че Хаутън работи, наистина на второстепенна длъжност, но в такъв важен оръжеен център, а и другите подозрителни обстоятелства, които е разкрил сержант Хоскинс, карат господата от Скотланд Ярд да вземат решение разследването да се предаде на пети отдел на Милитър Интелиджънс, т.е. на Британското военно контраразузнаване.

Случаят Хаутън, а сега наистина е вече случай, се прехвърля от старинната сграда на Скотланд Ярд в осеметажния блок на Кързън Стрийт, наричан от посветените в тайната „Леконсфийлд Хаус“. За него никой не трябва дори да подозира, че тук е разположена главната квартира на хиляда и петстотин агенти, които изкарват прехраната си от лов на шпиони.

Всеки от хиляда и петстотинте висококвалифицирани, грижливо обучени Смитовци или Брауновци от военното контраразузнаване има номер, но няма име. Тяхната дейност е строго засекретена, никой не знае кой е техният шеф, дори те самите помежду си го наричат с псевдоним. Никой от агентите няма изпълнителна власт. Може би, за да могат да останат в сянка при аферите, в които само понякога биват разобличени известни личности, но почти винаги излизат наяве висши военни интереси.

А след като някой мистър Смит или Браун стигне в разследването си дотам, че разполага с използваеми доказателства, то на сцената отново се появяват инспекторите и полицаите от Специалния отдел на Скотланд Ярд. После някой от тях слага ръка на рамото на шпионина и изрича съдбоносното заклинание: „Арестувам ви в името на закона и същевременно ви предупреждавам, че каквото и да кажете от този момент, то може да бъде използвано срещу вас като доказателство“.

Макар че това е твърде очебийна подробност, детективът суперинтендант Джордж Дж. Смит, т.е. главният полицейски инспектор, се е наричал наистина Смит още като ученик. Случайността си направила още една шега. И другият човек, действуващ в името на закона, се е наричал Смит. В случая Фергюсън Смит.

Единият от тези Смитовци, тоест Джордж Дж. Смит, установил, че след четиридесет и пета година Хари Хаутън бил служител в отдела на полковник Найджъл Остин, военноморски аташе в британското посолство във Варшава.

Спешно запитване и незабавен отговор:

„Хаутън пиеше много. Това бе най-отличителната черта на неговия характер. Искрено казано, нищо повече не си спомням за него. Държането му не бе също по етикета. Живееше във Варшава със съпругата си. Не зная как се казваше, но бе мила и прилична млада жена. Ала тя взе, че се върна обратно в Англия. Хаутън май имаше любовница. Някаква млада и много красива полякиня. Веднъж някой я бе довел на вечеринка и Хаутън успя да му я отнеме. Между другото той разбираше от тия работи. Винаги джобовете му бяха пълни с пари. А за работата му? Момче за всичко. Добре облечен и винаги избръснат.“

Подозрението започва да придобива по-ясна форма, но все още си е само подозрение. Върху бюрото на инспектор Смит започват да се трупат сведения и протоколи, но и спомени на познати. Всички заедно позволяват да се разкрие истинската картина за миналото на Хари Хаутън. Главният инспектор Смит реди камъче върху камъче и се надява, че ще може да разкрие зашифрованата досега тайна.

Малкото добричко и набожно момченце Хари е образец на скромност, наивност и послушание. Учи добре, високо поздравява, а в неделя пее в хора на линкълнската катедрала. Отначало в хора, а после става дори солист. Майката е щастлива, та тя чува само похвали за Хари от съседките. Бащата е доволен, никой не идва да се оплаква от момчето. Родителите на непослушните им сочат Хари за пример. И така е до неговия шестнадесети рожден ден. После Хари събира партакешите си и избягва от къщи.

Тук завършва кариерата на добричкото, набожното, тихото и скромното момче и започва приключенският роман на Хари Хаутън, който разкрива в себе си неподозирани способности — да взема бързо решение и мигновено да действува. Естествено само в своя полза и без оглед на това за чия сметка.

Кандидатствува за армията, облича синята униформа и постъпва във флота. Има всички предпоставки, а скоро и възможности да се издига в службата. Само че животът на моряка престава да бъде разходка в парадна униформа. Започва световната война и английският военноморски флот трябва да изпълни доста задачи. По това не му харесва. Явно не изпитва приятно чувство, когато покрай ушите му свистят шрапнели.

Още тогава е умеел да се врежда. Намира си с протекция топло местенце. Командуването го изпраща в поделение, което получава задача да съпровожда през 1942 година конвоите за Малта, а по-късно и тези, които се отправят към съветските брегове. За Хаутън новата длъжност означава не само по-спокойна служба в сравнение с фронтовата, но по-късно и няколко отличия за бойни заслуги, а след победата — и пенсия на ветеран от войната, служил на родината и на краля до „последния си дъх“. В края на войната за въображаеми заслуги попада в Индия, където го назначават комендант на оздравителния лагер за военнопленници. Отново хубаво и тихо местенце и още медали.

Хитлер се самоуби, неговият Трети райх бе разгромен, а онези от петдесетте милиона мобилизирани мъже, които останаха живи след световната катастрофа, се завръщаха у дома. Хари Хаутън е сред тях с прилична униформа на морски подофицер и с медали на гърдите. Нищо чудно, че веднага попада в държавната администрация и продължава да служи на родината на завет — на бюрото във военното пристанище Госпорт.

Наистина работата не била такава, каквато си я представял Хаутън, но той бил с ангелско търпение и умеел да изчаква удобния случай. Цели четири години попълвал графите на документите, ходил на работа навреме, а вечер пък не бързал да се прибира, докато си изпросил едно местенце в посолството във Варшава. Най-после можел да престане да се преструва и да започне да живее на воля. Изглежда, Хари Хаутън си е помислил, че е спечелил играта и сега може да си позволи всичко. Щом е сред дипломатите, очаква го сладък живот.

Възстановявайки миналото на Хаутън, детективът Смит стига чак до Варшава и установява, че Хаутън започва да се държи подобно на отвързано куче. Първо си казал, че съпругата му вече не струва нищо, и започнал да търси по-миловиден обект. Жена му Пеш страдала и мълчала, после започнала да се кара и да го упреква и накрая отстъпила. Оставила мъжа си във Варшава и се завърнала в Англия. Хари Хаутън нямал нищо против това, тъкмо обратното, имал чувството, че е получил премия.

Кристина била от момичетата, които, след като се срещнат с чужденец, да не говорим с англичанин от посолството, забравят доброто възпитание. Навярно е имала специфичната способност да съчетава приятното с полезното. Впрочем нейната любовна връзка с Хари Хаутън почивала върху чисто търговска основа. Служителят от английското посолство можел да обменя твърде изгодно английските лири за полски злоти и можел също да осигурява стоки, които на черната борса носели невъобразимо висока печалба в следвоенните години.

Кристина се срещала с англичанина, тайно и постепенно го запознала с хора, чиято цел била преди всичко леката печалба. Така възникнало необявено търговско сдружение, без всякакви гаранции, в което Хаутън фигурирал като доставчик на черно на толкова търсения пеницилин и други тогавашни антибиотици, а Кристина и нейните приятели имали грижата да ги продават на черната борса. Печалбата била хиляда на сто. Така Кристина можела да живее нашироко, нейният любовник й осигурявал големи суми. Сигурно не е пестил и подаръците за нея, но въпреки това през 1951 година се завърнал в Англия със спестени четири хиляди лири.

Срещали се тайно и за да останат любовните им отношения незабелязани, измислили направо филмов камуфлаж. Тайни знаци, писма с тайно съобщение като сигнал, че пътят е чист, запалена нощна лампичка на прозореца — всичко това е реквизит, който трябвало да гарантира, че никой дори и насън не ще си помисли, че двамата имат нещо общо.

Полските органи за сигурност знаели за тяхната връзка и за това, по какъв начин Хари Хаутън всъщност си припечелва. Нито са пращали по петите на Кристина таен агент, нито са наблюдавали тайно служителя от английското посолство, когато предавал стоката на комисионерите, но въпреки това те разполагали с подробни сведения за неговата дейност и със сполучлива характеристика на неговата особа. Знаели кой е и на какво е способен. Следели и неговата кореспонденция с Кристина след завръщането му във Великобритания. Забелязали също стремежа му да поддържа поне писмена връзка с хубавото момиче.

Знаели и за подаръците, които й изпращал във Варшава. Направила им впечатление и неговата малко или много хвалебствена вест, че е постъпил на работа в базата за подводници в Портланд, че е станал служител в Центъра за подводно въоръжение.

Навсякъде по света кандидатът за държавна служба е подложен на строга проверка. Служителите във военни институции от такъв характер, каквато е портландската база за подводници, е трябвало да преминат през строг кадрови подбор. Хари Хаутън имал късмет, преминал през ситото на бюрократизираната администрация като плевел и никой не забелязал това.

По-късно детективът Смит изслушва началника на специалната служба в портландската база Стюърт Ърскин Кру-Рийд и с ужас констатира, че смятали Хари Хаутън за проверен и изобщо не са проучвали миналото му. Та нали е работил в задгранично представителство — нима това не е достатъчно свидетелство за благонадеждност. Та той просто бил преминал само от една работа на друга, кой ще допусне, че може да не е благонадежден? Така лесно и бързо той попада в специалния отдел на базата в Портланд, където се изпробват нови видове подводно оръжие.

Хаутън бил лентяй и пияница, работел нехайно и несигурно и все пак шефовете забелязали това едва след година. Но дори и тогава никой не се заинтересувал нито от миналото му, нито от неговите контакти, просто го преместили на по-незначителна работа в службата по поддържането само защото не си гледал работата. Хари Хаутън възприел преместването като понижение, ядосал се на Адмиралтейството и не искал да си спомня повече за началниците. Щом са го обидили така, баста.

Не е изключено да е споменал на приятелката си Кристина за враждебното си настроение. Сигурно е, че не е изливал яда си ей тъй само с приказки. Главният инспектор Смит констатирал, че плановете на Хаутън за реванш придобили конкретна форма.

Някъде през пролетта на 1958 година при новия шеф на Хари отишла госпожа Пеги Хаутън и споделила с него сериозните си опасения. Съпругът й непрекъснато пиел и все се заканвал, че ще отмъсти на някого. Ще видят кой е Хари Хаутън и на какво е способен. В чекмеджето му намерила няколко документа, които мъжът й донесъл вкъщи. На тях имало печат „Секретно“. Тя се изплашила да не би Хари да се забърка в нещо.