Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (27)

10

Джубоксът е кумир за подрастващите. Момчета и момичета с блажени лица стоят край сандъка от хром и цветни светлини, със слушалка на ухото и с очи, вперени във въртящата се грамофонна плоча. Любимецът изпява последния тон, прозвучава последният акорд на китарата, слушателят напипва в джоба монетата, пуска я и натиска следващия бутон с любимия шлагер. Отново синкопи и отново поглед, отправен към мечтаната далечина, отново сладострастно поклащане на бедрата и немирна игра на пети и пръсти.

Грамофонната промишленост продава сезонната си стока на час по лъжичка. И щом като човек няма трискоростно устройство за сменяне на плочите, а и плочи, които са толкова скъпи, той намира на дъното на джоба си няколко цента и си купува три минути илюзия. Джубоксове има по безистените на Ню Йорк, свирят в Чикаго и Филаделфия, има ги в Рен и в Лас Вегас, навсякъде, където има въртележки и стрелбища с кукли на пружина. Пол Анка е кумир, старият Сачмо Армстронг е идеал на подрастващите девойки, а Бренда Ли — мечта за юношите. Живеем в златния век на ритъма, който ту се нарича бийт, ту кънтри. Джубоксове има в Амстердам, Париж, Хамбург, но само като гъби при сухо лято се появяват и в Лондон.

Ще се намерят ли мисионери на джазовото изкуство, които не ще се изплашат от трудностите на новаторите? В кръчмата със самохвална фирма на Кингс Стрийт в Хамърсмит се появява добре облечен джентълмен на средна възраст, със среден ръст и се обръща към бармана:

— Господине искам да говоря с шефа ви.

— Отзад е.

Няколко крачки зад завесата, олющена врата на канцелария с прекомерно голям надпис ОФИС. Деликатно почукване, но енергично прекрачване на прага.

— Позволете да ви се представя. Аз съм Гордън Лонсдейл, представител на фирмата „Аутоматик Мърчандайзинг Лимитид“, и искам да ви направя твърде изгодно предложение. Собственик съм на няколко мюзикбокса, навярно вече ви е известен джубоксът, монтирам ги на собствени разноски в някои първокласни заведения. Позволих си да включа и вашето сред тях. Чудесна музика, винаги пълно с народ, джубоксът е в центъра на интереса на публиката. Новост, на която известни бизнесмени ръкопляскат в Америка. Всички грижи поемам аз, господине. Грижа се за плочите, за ритмичния ход, прибирам и монетите…

Гордън Лонсдейл е изправен пред задачата, която го принуждава да остане още няколко години във Великобритания. А щом завърши курса по китайски език, не може веднага да се запише в друг. Не може да живее в Лондон и като рентиер. А не би посмял да се захване с някаква друга работа. От една страна, ще му остава малко време за истинската му мисия, а от друга — и най-добрият шеф би могъл да означава непредвидени усложнения. Остава едно: частна инициатива, където сам си е господар.

А щом е бизнес, трябва да е изгоден. Гордън Лонсдейл признава, че още в Съединените щати е участвувал в търговията с джубоксове, значи не е новак в тази област. Свързва се с производителя, внася уговорената сума, останалата част естествено на месечни вноски от приходите, после тръгва да обикаля лондонските кафенета и така дълго уговаря собствениците, че всички мюзикбоксове се оказват под негов контрол. А по-нататък е достатъчно два пъти в седмицата да прибира монетите и да проверява дали всички плочи са здрави. Купува си форд, който му бил нужен за обхождането на мюзикбоксовете и за истинската му мисия.

Фирмите „Дъ Танет Трейдинг Лимитид“ и „Пекъм Аутоматик Ко. Лтд.“ са следващите две стъпала в кариерата на разузнавача, който в стремежа да си осигури отлично прикритие се превръща в преуспяващ предприемач. Отначало се сдружава с представителя, от когото получавал мюзикбоксовете. Той му доверил плановете си, за чието осъществяване не му достигали пари. Гордън Лонсдейл намекнал, че ако има нужда, той би могъл да му даде, а после подписал чек за петстотин лири и станал съдружник на фирмата, търгуваща с автомати за продажба на дъвки.

Говори се, че подставил търговски маклер, купил с негово съдействие акции на синдиката „Пекъм Аутоматик“ и станал директор на експортния отдел на фирмата. Назначението си осигурил сам. Ставало въпрос за търговска организация с няколко филиала. Автомати на фирмата имало във всички квартали на Лондон, господин директорът ги обикалял за проверка и така си уреждал и някои чисто частни работи, които изобщо не засягали фирмата. Във връзка с това може би са се появили и слухове, че Лонсдейл се е срещал често с жени. Че какво друго може да му хрумне на един служител, когато неговият господин директор се качвал изведнъж на колата и изчезвал за няколко часа, освен че тайно посещава любовницата си.

Всички, които по-късно коментираха търговския период от живота на Лонсдейл, бяха единодушни в едно: той е проявявал изключителен търговски талант, бил е необикновено усърден и упорит, работел с такъв ентусиазъм, че би постигнал голям успех, ако бе останал в бранша. Само че на Гордън Лонсдейл му била присърце съвсем друга дейност.

В Лондон се появил шпионин на Гелен, който по задграничния си паспорт се наричал Хайнрих, а работел под псевдоним Хирт. Гордън Лонсдейл получил авизо и започнал да следи неговата дейност. В това действие на пиесата на сцената се появява единственият помощник на майор Лонсдейл, за когото бе споменато. Нарича се Уилсън. Тоест псевдонимът му е Уилсън. Всички останали, а при оживената дейност, която е развивала групата на Лонсдейл, сигурно не са били малко, успели навреме да се „гмурнат“ и да изчезнат зад завесата на своята симулирана, а понякога и истинска професия. Скотланд Ярд не успя да издири нито един от тях. Самият Лонсдейл твърде бегло споменава за още един от групата, за своя радист, който тъкмо навреме преминал отвъд Ламанша.

Уилсън установил, че Хирт е пристигнал във Великобритания с важна мисия. Привидно следвал във висшето военно училище на Северноатлантическия пакт, а в действителност работел за западногерманската разузнавателна служба за отдел „Архив“: частно и старателно засекретена специална служба на генерал Гелен. Като послушен слуга на своите господари генерал Гелен провеждал шпионаж като наемник, разчитайки на облага в бъдещето. Той вярвал, че ще излезе неговата карта, и си подготвял почвата. Възможно е, а дори може би и правдоподобно Хирт да е имал за задача да набере няколко стари ветерани и да възкреси от небитието прекъснатата някогашна връзка на нацисткия абвер в Англия. Явно неговите действия в Англия били сигнал за тревога: западногерманският шеф на разузнавателната служба започва да шпионира по своя инициатива не само срещу социалистическите страни, но и срещу своите северноатлантически съюзници Великобритания и Съединените щати. Това е важна констатация. Особено като се имат предвид и други факти.

В същото време Гордън Лонсдейл получава указания интензивно да се занимае с проучване на миналото на работещите в развойния отдел на бактериологичния център в Портън. Още при първите проучвания установява, че в института наистина работят няколко германци. Само по себе си това не би било така изненадващо, ако малко след това не пристигнало съобщение от Центъра, че групата е в тайна връзка със Западна Германия.

Гордън Лонсдейл:

„Да, те работеха за британското правителство, но същевременно преследваха и свои цели, които естествено старателно криеха. Несъмнено плановете им бяха провокационни и опасни. Със сигурност може да се предполага, че мислеха как да използват практически някои бактерии, който създаваха в портънския институт. Получих заповед да ги обезвредя по възможност така, че никой да не разбере. Но ми позволиха също в случай на необходимост да ги разоблича публично. Лично аз смятах, че Англия не ще използва бактериологичното оръжие за нападение, та нали географското й положение изключва тази възможност. Но в живота си човек разбира, че има разлика между собствените предположения и действителността. Ето защо беше необходимо да се установи точно какво става там и да се вземат проби от материалите, които институтът бе подготвил.“

Лонсдейл успява да получи подробна информация за служителите в портънския център. В повечето случаи материалите се отнасяли за личния им живот и сигурно никой от тях не бил заинтересован да излезе нещо от това в печата.

Гордън Лонсдейл:

„Успях да установя как от година на година растат разходите за британската разузнавателна служба. Можех да пресметна за какво служат увеличените дотации. Установих също така в каква насока върви развитието на британската промишленост за ядрена енергия както за мирни, така и за военни цели. Успях да науча по кой проблем американци и англичани не се разбират. Моята главна задача бе да събирам текуща информация за всякакви признаци, подсказващи намеренията на САЩ или друга страна от Северноатлантическия пакт за нападение. Навярно е излишно да подчертавам, че успях да си съставя отлична картина на положението. Системата на днешната стратегия е безкрайно сложна, би било неразумно да се очаква, че един агент може да разкрие нейните принципи. Аз обаче събрах поне откъслечни информации. И когато в Центъра поставяха всяка на място, се получаваше цялостна картина, както при детската игра с кубчета.

Такива дребни информации се събират по цял свят. Но на едно място те се трупат и анализират… Мисля, че никой в света не мечтае за невъобразимите ужаси на ядрената война (с изключение на тези, които са по-скоро луди, отколкото здравомислещи). Въпреки всичко би могла да избухне и случайно. Информацията, която събирах за агресивните планове на Пентагона и Северноатлантическия пакт, спомогна за предотвратяване на ядрената катастрофа.“

В Портън в британското графство Уилтшър се намира микробиологичен изследователски институт и не е тайна, че в този всъщност военен изследователски институт работят нацистки учени, а не е тайна и с какво се занимават. По-късно, по време на виетнамската война, ще се разбере накъде върви развитието в областта на биологичните оръжия, нервнопаралитичните газове и дефолианти.

Когато ръководството на съветското разузнаване дава заповед на Гордън Лонсдейл да се заеме с този изследователски институт, то не драматизира положението. Основанието за заповедта е напълно реално. Още през 1949 година в Хабаровск се състоя процес срещу японски военнопрестъпници, по време на който съветският прокурор Смирнов констатира, че „с най-голямо усърдие японските милитаристи подготвяха бактериологична война, изследваха най-ефикасни средства и тяхното приложение. В рамките на подготовката за бактериологична война те построиха мощни съоръжения за производство на бактериологично оръжие. Японските милитаристи, както и хитлеристите използваха призваната да служи на човешкия прогрес най-съвременна техника за драстично унищожаване на хората.“

Целият свят се противопостави на генералите, които разчитаха на коварното оръжие. Гордън Лонсдейл се опитва да открие неговия производител. Портън е точният адрес. Още в началото на Втората световна война британски учени експериментираха биологични оръжия на остров Груинърд, намиращ се недалеч от шотландския бряг. Там проучиха възможността за бързо разпространяване на заразата на синята пъпка. Четвърт век по-късно, през 1966 година, учените от Портън посещават експерименталния район, провеждат там опити и докладват на Министерството на войната, че територията на острова остава заразена за най-малко още сто години.

Търговската кариера на Лонсдейл е стълбица от немалки успехи. Но все пак едно стъпало неочаквано се срутва и преуспяващият бизнесмен се оказва на земята. Но в края на краищата и крахът е достоверно доказателство за това, че Гордън Лонсдейл е истински търговец.

Фирмата „Пекъм Аутоматик“ доставя автомати за продажба на дъвки. И както обикновено се случва в търговията, при разговора между хората и при обмяната на мнения пръква идея. Един ден директорът на експортния отдел се върнал от търговско пътуване и споделил със своите съдружници приятната новина. Сделката с Италия за триста хиляди долара му била в кърпа вързана. „Пекъм Аутоматик“ може да доставя не само автомати, но и самите дъвки.

Когато са подръка суровини, не е нужен кой знае колко голям капитал, за да започне производство на дъвки. Съдружниците се събират, вземат молив и хартия и изчисляват печалбата, която ще им донесе производството на стоката за техните автомати. Намират помещения, купуват машини и когато вече всичко е готово за пристъпване към производство, сделката се осуетява. „Пекъм Аутоматик“ обявява фалит.

Собствениците на фирмата понасят банкрута като истински мъже. Лонсдейл им казал, че съжалява, грабнал куфарите си и привидно заминал за канадските си латифундии, където искал да намери още капитал. И макар че изпратил на приятелите си няколко писма с печата на канадската поща и дори картичка от Ванкувър, изглежда, бил на съвсем другия край на света. От една страна, от този период е запазена снимка от Варшава, на която е с малкия си син, а от друга — от спомените му може да се подразбере, че е бил в отпуск при семейството си и по този случай по всяка вероятност е посетил и Центъра.

Търговецът не бива да се разколебава нито от частичния неуспех, нито от пълния крах. Лонсдейл отново се появява в Лондон, привидно завръщайки се от Канада, с пари в джоба и се впуска с ново увлечение в бизнеса. Още през март 1960 се появява като представител на собствена фирма на Деветия международен панаир на изобретенията в Брюксел, където представя световноизвестната новост за автомобилисти — автомашинната ключалка.

Тази историйка звучи като фарс. И ако не бе подкрепена с факти, никой автор не би могъл да убеди някого с разказа си, толкова е невероятна. Лонсдейл започнал отново да се занимава с търговия, през август 1959 година научил, че фирмата „Мастър Суич Къмпани“ търси директор и същевременно съдружник с дялов капитал, за да може да произвежда главоломната новост — секретната ключалка, която ще предизвика фурор в света. Само си представете, шофьорът на лека кола или на камион ще може да заключи по най-простия начин капака, резервоара за бензин, багажника и всички врати. Просто гениално изобретение.

Не е установено дали автоматичната секретна ключалка (Лонсдейл я нарича дори електронен предпазител) действително е предизвикала толкова голяма сензация сред автомобилистите. Изглежда, че не, защото вече не се чува и дума за изобретението. Но Гордън Лонсдейл и неговият съдружник получават за експоната златен медал на Панаира на изобретателите. Журито определя секретната ключалка на Лонсдейл за най-добро английско изделие. Рядко някой разузнавач е получавал подобно публично признание.