Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (31)

14

Животът на затворника е еднообразен като биенето на часовник. В една и съща минута ставане, дрънчене на ключовете, побутване на канчетата по плочките, после изсърбване на горещото нито кафе, нито чай, разходка — с една дума, дневен режим, който може да превърне човека в животно, ако не му разрешат да работи. Дори и непоправимите ленивци приемат труда в затвора за балсам на душата.

Гордън Лонсдейл обитава специална килия, тук го уважават извънредно много, причислили са го към „бегълците“, следователно режимът му е по-строг. В определеното за работа време ходи в шивалнята и учи нов занаят. Потъва в света на парцалите, иглите и конците, колкото може по-добре, и докато шие и разпорва, готви планове за завръщане в родината.

— Затворник Лонсдейл, имате посещение!

Учудено поглежда. Не очаква никого. Делник е, а посещенията са в неделя. Изтрива си ръцете в панталоните и става от табуретката, после минава три крачки пред надзирателя по дългия коридор към помещението, в което неговите колеги се срещат със съпругите си.

От другата страна на решетката седи жена с пролетно манто и екстравагантна шапка. Тя е на около тридесет и пет години, става и тръгва към него, но после съзнава, че помежду им има преграда.

— Добър ден, господин Лонсдейл — поздравява с леко застинала усмивка; тази мрачна обстановка всява у нея страх.

— Добър ден, госпожо Бейкър. Не очаквах тъкмо вас…

— Та нали бяхме… — сепва се дамата и се опитва да се коригира. — Нали сме приятели.

Госпожа Бейкър е наистина добра позната, която дори участвува в една от търговските компании на Лонсдейл. Но явно не тази е причината, поради която го посещава в затвора „Уърмуд Скръбс“. Като повечето стари познати едва ли би си спомнила за Лонсдейл, ако някой не й е напомнил за него.

Една сутрин намерила в пощенската си кутия призовка от Министерството на войната. Нямала и понятие за какво ще я викат там, но отишла. Не я завели при офицер със златни пагони на раменете. След малко седяла пред побелял обикновен цивилен и слушала. Говорел от името на военното разузнаване и й разкрил, че някакъв отдел го упълномощил да поговори с госпожа Бейкър за Гордън Лонсдейл. Знаят, че госпожата и той били добри познати.

Може би разузнавателната служба е предполагала, че госпожа Бейкър и Лонсдейл са нещо повече от познати. В периода, когато редакциите плащат хиляди лири за скандални историйки, в илюстрованите седмичници се появяват доста „автентични репортажи от първа ръка“, в които авторите се опитват да сложат венец от допълнителни привлекателни историйки на все едно вече легендарния разузнавач: той е бонвиван и никоя жена не може да му устои. Той е авантюрист и не се бои от нищо в света, в състояние е да пие цяла нощ с компаньоните си и да запази хладнокръвие, той е постоянен посетител на ползващите се с незавидна слава заведения на лондонския квартал „Сохо“.

Разговорът на цивилния от военното разузнаване с госпожа Бейкър имал необикновено съдържание, но единствена цел: да се задължи мадам Бейкър да им направи услуга. Така тя се появява в помещението за свиждане на затвора „Уърмуд Скръбс“. Трябвало да намекне на Лонсдейл, че господата от военната разузнавателна служба не ще имат нищо против да разговарят със затворника. Тъкмо обратното, Гордън Лонсдейл би могъл да спечели от сътрудничеството си с тях.

Срещата с госпожа Бейкър била нещо като взаимно опипване. Госпожата нищо не предложила, навярно не е получила точни указания, а Лонсдейл също мълчал. Разделили се и всичките тези приказки, изглежда, не водели доникъде. Но госпожа Бейкър подала рапорт и след около седмица отвели Лонсдейл в канцеларията на директора на затвора. Той вече направо го попитал дали ще има нещо против, ако с него си поговори някой от разузнавателната служба. Лонсдейл не отказал, искал да разбере в каква игра искат да го въвлекат.

Следващия път го отвели направо в помещението, където затворниците се съветват с адвокатите си. Пазач на вратата, надзирател в коридора, но в помещението с една маса и два стола нямало никой. Лонсдейл седнал и зачакал. След малко влязла госпожа Бейкър. В тази сцена госпожата има епизодична роля — да въведе важната особа. Той бил облечен в униформата на лондонските джентълмени с високо служебно положение — бомбе, черно сако, раирани панталони, чадър, чанта. Наричал се Елтън.

Гордън Лонсдейл се запознал с него още като студент по китайски. За пръв път се срещнали на бурната сбирка у един колега, канадския дипломат Томас Поп, Още тогава всеки от присъствуващите гости знаел, че господин Елтън работи в секретните служби, макар на визитката му картичка да пишело „държавен чиновник“. Затова тогава Гордън Лонсдейл така сърдечно разговарял с него.

За английския джентълмен не е лесно да създаде личен контакт в затвора с някого, когото за последен път е срещнал в бляскавата среда на дипломатическото общество. Но господин Елтън е опитен и далновиден, взел е и реквизит, който трябва да му помогне да преодолее пропастта. Поставя на масата снимката. На нея е самият той сред весела компания, до него е съпругата му с чаша шампанско в ръка. Автор на снимката е Гордън Лонсдейл, полицията я намерила в апартамента му. Мистър Елтън трябвало дълго да говори, докато успее да обясни на инспектор Смит как е попаднала там. Ха, ха, ха, такава шега, не е ли така! А сега да послужи като хвърлен мост.

„Най-после премина към същността на въпроса и ме попита дали бих искал да се споразумеем. Разбира се, казах, но при приемливи условия. Това значи, че по принцип ще отговарям само на въпроси, засягащи моята личност, и на никакви други. От всички привилегии, които би трябвало да даде подобно споразумение, равна част запазвам за своите приятели съпрузите Крогер. Парите не ме интересуват.“

Мистър Елтън направил конкретно предложение. Предложил на Лонсдейл голяма сума, която щели да му изплащат редовно като пожизнена рента, и съвсем естествено предполагал, че след освобождението си Лонсдейл ще остане на Запад. Разбира се, не се споразумели.

След няколко седмици отвеждат осъдения в друг затвор. Негов временен дом става затворът „Стрейнджуейс“ в Манчестър. И тук мистър Елтън се появил в ролята на змията в рая, говорел за освобождаване и за възнаграждения, но непрекъснато се стеснявал да каже какво ще иска в замяна на това.

„Навярно агентите от пети отдел на военното разузнаване изпитаха голямо разочарование, че не намериха нито в квартирата ми, нито у мен, когато ме обискираха, имена, бележки, дати за срещи, адреси. Цели десет месеца бяха нужни на експертите, за да открият в моя телефонен указател някакви цифри и няколко надраскани китайски знака. Така, както ми каза Елтън, те се били свързали с професори по математика, с криптографи и китаеведи, които трябвало да разшифроват бележките. Елтън ми каза още, че след дълго време били успели да разгадаят принципа на шифрите и да разкрият смисъла на моите бележки. Репликите му бяха преднамерени и водеха към една цел. Но всичките им усилия и изобретателност ми изглеждаха смешни: тези, от които се интересуваха, отдавна бяха напуснали Великобритания.“

Лонсдейл разполагал с доста време, за да обмисли мисията на Елтън. Защо ли този цивилен с типично за униформата бомбе му разправя тия врели-некипели? Иска да го подготви за предстояща среща с представители на военното разузнаване или пък иска да заблуди Лонсдейл, че всичко е наред. Британската специална служба избира методи, различни от тези на американската, в случая Абел. Целта обаче е същата: да измъкнат от осъдения данни за съветското разузнаване, за неговата организация, за методите и целите. Навярно мистър Елтън и неговите шефове са правели всичко възможно, за да се доберат до желаните тайни.

Преди Коледа през 1963 година мистър Елтън се появява отново в помещението за свиждане с конкретно, дори писмено предложение в чантата. Когато сядат до олющената маса и надзирателят излиза, за да пази повереника си само през прозореца на вратата, мистър Елтън подава един плик на Лонсдейл.

„Отворих го и първото нещо, което забелязах на горния край на страницата, бе големият червен гриф «СТРОГО СЕКРЕТНО». Естествено и преди ми попадаха в ръцете доста подобни документи, но за пръв път в живота подобен документ се оказа в ръцете ми по такъв удобен начин и официално. Мина ми през ума, че това не се случва често дори и на асовете в разузнаването. Внимателно прочетох документа.

Още с първите редове ми гарантираха, че съответните институции ще се погрижат да бъде намалена присъдата ми на петнадесет години затвор, ако отговоря на някои въпроси. Отговорите трябва да бъдат верни и изчерпателни. Тяхната стойност ще бъде оценена от специалисти от службата за сигурност.

Прочетох въпросите и установих, че са ги съставяли хора, които имат твърде смътни представи за дейността на разузнавателната служба и съвсем никакви за моята собствена дейност. На един въпрос изобщо не можеше да се отговори. Дали не бе уловка? Трябваше да разшифровам някои от сведенията, намерени при моето арестуване. На агентите от пети отдел на военното разузнаване им бе добре известно, че използвах еднократни шифровъчни таблици. След използването им веднага ги унищожавах. Сведенията можеше да разшифрова само един човек на света, работникът от Центъра. У него бе вторият екземпляр на таблиците.“

Гордън Лонсдейл не копнее за нищо друго освен за свобода. Но връща предложението на Елтън и му казва, че господата от пети отдел на военното разузнаване са твърде наивни, щом си мислят, че той ще приеме тези условия. Десетте години, с които искат да му намалят присъдата, е смешно предложение. Та той изобщо няма намерение да остава толкова време в английския затвор. Вярва, че ще го разменят. И между другото също е убеден, че в най-скоро време ще разменят полковник Абел с Пауърс.

Наистина преговорите за размяна Абел-Пауърс са били в пълен ход, обществеността би могла нещо да предугажда, но как е научил за това в затвора Лонсдейл? Това не разбрал дори и мистър Елтън, нито пък неговите шефове от военното разузнаване. Но след като става дума за сваления американски пилот и за американската разузнавателна служба, в интерес на която е летял Пауърс, господин Елтън пробва последния ход. Започва да заблуждава Лонсдейл, че той не бил действувал против британските интереси, не бил навредил на Великобритания, имал работа повече с американците, така че би могъл да се договори с американската разузнавателна служба. Тя сигурно би се заинтересувала от отговорите на някои въпроси. И ако Лонсдейл кимне в знак на съгласие за подобно споразумение, то британските власти не ще имат нищо против неговото освобождение.

Не се споразумяват. Мистър Елтън слага бомбето си и си тръгва. Гордън Лонсдейл се връща в шивалнята и започва пак да пори дрехите. Само че след този дуел, който спечелва по точки, работи по-добре и по-радостно.

Полковник Абел чакаше дълго да се появи виновникът Пауърс, но дочака този момент. За Лонсдейл, Гревил Уин също не падна от небето, а се появи на подсъдимата скамейка пред съда в Москва.

И двамата бяха тъкмо на четиридесет и четири години. Единият бе русин и се наричаше Олег Пенковски, а другият, поданикът на Нейно Величество британската кралица, се наричаше Гревил Мейнард Уин. Пенковски бе високопоставен съветски деец, чак до арестуването му заемаше длъжността заместник-председател на Държавния комитет за изследвания към Министерския съвет на СССР.

Уин бе търговец, бонвиван и свръзка на британското разузнаване. Изглежда главната му задача е била да храни златната рибка в мрежата — Пенковски. Та нали имал достъп до секретни документи, можел да осигурява ценни сведения, което и правел. Продавал ги на Запад.

Пенковски не е бил ленив. Когато застана пред Върховния съд през май 1963 година в Москва, призна, че е продал на американците и англичаните към пет хиляди микроснимки на секретни документи. Указания получавал по радиото от радиостанция във Франкфурт на Майн. Когато искал да се свърже лично с шефовете си, било достатъчно да набере в известен ритъм даден телефонен номер, без да било нужно да се обажда или да проговаря. За англичаните бил известен под псевдонима Йънг, а американците го регистрирали като Алекс. Гревил Уин бил негов менажер, макар че при разпита излиза наяве, че Пенковски е получавал заповеди от най-компетентното лице, направо от завеждащия съветския отдел на британското разузнаване Кинг.

Не е известно какво възнаграждение е получавал за услугите Гревил Уин, но на Пенковски той изплаща на негова сметка в чужбина две хиляди долара месечно и аванс хиляда долара за всеки следващ месец. Обещавали му съблазнително добре осигурено бъдеще. По собствен избор можел да бъде полковник с право на пенсия от американската или английската армия.

Не доживя военните почести, за които е мечтал. Върховният съд го осъди на смърт чрез разстрел. Гревил Уин получи осем години затвор. Не ги излежа. Само след две години стана кандидат за размяна с Гордън Лонсдейл.

В британските затвори всеки осъден може да се абонира за предпочитан от него вестник. Гордън Лонсдейл получава московската „Правда“. В началото в нея пише съвсем кратко и със служебен тон за Олег Пенковски, за Гревил Уин също се споменава бегло. После Лонсдейл прочита втората и третата статия и между редовете подразбира, че след осъждането Уин може да се окаже тъкмо човекът, когото чака.

Не сгрешил. В средата на януари 1963 година повикват Лонсдейл от шивалнята направо в канцеларията на директора на затвора Харис.

— Лонсдейл, току-що получих съобщение по телефона от Лондон. При вас ще дойдат някакви, изглежда, важни хора и искат да говорят с вас.

Гордън Лонсдейл подозирал що за хора са и отказал да разговаря с тях. Имал право. Навярно джентълмените са били твърде изненадани, но съзнавали, че в случая не могат да си позволят погрешна стъпка, и не им оставало нищо друго, освен да седнат в канцеларията на директора и да напишат писмо на затворника. Съобщавали му, че биха искали да се договорят с него по условията на неговото освобождаване. Това се предвиждало през следващата година чрез размяна с британски гражданин.

„Помолих директора на затвора да бъде така любезен да предаде на господата, че бих желал да разговарям по техните предложения, но единствено в присъствието на моя адвокат. Искам да имам свидетел при разговора.“

За последен път и безуспешно агентите на пети отдел на военното разузнаване се опитват да вкарат Лонсдейл в капана. Не успяват. Предават се. По-точно трябвало да се предадат. Междувременно вече се водели преговори на високо равнище за размяната, върху които те не биха могли нито да окажат влияние, нито пък да ги използват за психологически натиск върху упорития затворник. Съзнавали, че ще им се изплъзне, и затова се отправили при него, макар и за последен път.

В последните епизоди случаят Гордън Лонсдейл и този на полковник Абел имат твърде общи неща. Абел вярва, че скоро ще се завърне в родината, Гордън Лонсдейл също. Но и единият, и другият трябвало да изживеят чувство на несигурност до последния момент. Наистина подозирали как биха могли да протичат задкулисните преговори, но не били в състояние нито да ги проследят, нито да се намесят в тях. И в двата случая главна роля изиграват съпругите на осъдените, и двете размени стават в Берлин, на границата между Изтока и Запада.

Някъде в началото на годината Гордън Лонсдейл научава от съпругата си, че действува чрез съветското посолство във Варшава. Посредством него помолила съветското правителство за евентуално освобождаване на Гревил Уин и размяната му с Лонсдейл. Преговорите не са вече толкова сложни както в случая Абел. Лонсдейл получава от съпругата си писмо и радостно съобщение: съветският представител й предал, че са решили да удовлетворят молбата й и да изразят съгласие за размяна.

Госпожа Лонсдейл сяда и мигновено написва писмо на госпожа Уин. Тя трябвало да се свърже с представители на правителството на Нейно Величество и да иска съгласието от тяхна страна. Не е известно какво е предприела госпожа Уин, но може да се предполага, че при нейното посещение в затвора в Съветския съюз през март 1964 година вече е предала на съпруга си радостната вест. Наближавал денят на Лонсдейл.