Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (30)

13

Във всяка страна блюстителите на закона са си измислили различен церемониал. Той е вкоренен, неизменен, признат за държавна неприкосновеност. Съдиите отслужили литургията точно по правилата, министрантите^[1] от Скотланд Ярд могат да си позволят все пак да направят една крачка повече. Техните грешки не влизат в окончателната сметка.

В предстоящото зрелище фаворитът е инспектор Смит, но Лонсдейл не е аутсайдер, с когото може да си играе както си иска. Майорът от съветското разузнаване е професионалист и поведението му потвърждава това. Офицерът разузнавач трябва да включи в житейската си сметка риска от разкриване. Допуснал е грешка, трябва да отговаря и за предишните, за които може би до този момент не се е знаело. Гордън Лонсдейл е спокоен. Държи се така, сякаш драмата не го вълнува. А това е неизгодно за инспектор Смит. Нещо повече, арестуваният е юрист, разбира от параграфи и държи за тяхното спазване. Понякога не успява, но поне усложнява живота на следователите.

Вратата на брикстънския затвор хлопва зад Гордън Лонсдейл, инспектор Смит се опитва да сглоби протоколите, за да може съдия-следователят да започне разпита. Дотогава има право да отнеме свободата на арестуваните само за седем дни. Но за да бъде и вълкът сит, и агнето цяло, т.е. да бъде спазен законът, Лонсдейл и неговите съучастници трябва всеки понеделник да се качват в полицейската кола, да се разхождат из Лондон до Боу Стрийт и там да сядат на пейката на полицейския съд. Едни и същи въпроси, едни и същи отговори. Съдията произнася очакваното решение. Предварителният арест се удължава с още една седмица. И отново в полицейската кола и обратно в килията.

„Първата нощ прекарахме в болничното карантинно отделение, където се изпращат всички задържани, обвинени в тежки престъпления, и са под наблюдение. В помещението, в което попаднахме, имаше около петнадесет или шестнадесет души, заподозрени в убийство. Офицерът от затвора непрекъснато ни наблюдаваше. Пазеше ни да не би някой от нас да направи опит за самоубийство, което в този стадий на следствието често се случвало.

Минаваше единадесет, когато си легнахме. Сложих глава на възглавницата и мигновено заспах. Питър Крогер също спа добре. Сутринта Хаутън призна, че не могъл да заспи. Може би са ни наблюдавали през нощта и затова още на другия ден сутринта преместиха мен и Крогер в обикновена килия.“

За угризенията на съвестта на Хаутън си имало причина. Впрочем веднага след арестуването той се бил самопредложил „да натопи“ с удоволствие всички останали така, че самият той да се задържи над водата. Неговото цинично предложение изненадало дори инспектор Смит.

„Искаше да сключи сделка с мен — пише Джордж Дж. Смит в протокола. — Искаше да му уредя да се яви пред съда не като обвиняем, а като свидетел на обвинението. Предлагаше ми информации, които трябваше да предам на съответните места. В замяна трябваше да му гарантирам, че няма да го съдят. Искаше да даде показания като свидетел срещу останалите четирима обвиняеми.“ (Тоест и срещу своята любовница Бънти Джий, с която живеел. — Бел.авт.)

Хаутън беше предател. Той напомняше за Рейно Хейханен от нюйоркския процес срещу полковник Абел. Изглежда, че щом на подсъдимата скамейка се появи разузнавач, който умее да се извиси над трагичността на съдебния процес, там също цъфва подлец с всички атрибути на ролята. Рейно Хейханен от процеса срещу Абел бе предложил на ФБР да уличи всеки, когото те посочат с пръст. Това не му помогна. Хари Хаутън превива гръб колкото се може пред Скотланд Ярд, но също не му помага.

Великобритания бе една от страните — победителки над Хитлер, но след войната американците се отнасяха към нея като към беден роднина. После двете страни започнаха да си сътрудничат в блока НАТО и отношенията започнаха да се подобряват. Някъде през 1956 година беше подписан английско-американският договор за обмен на секретна информация в областта на атомната техника и за сътрудничество в областта на ядрените изследвания. Англичаните получават техническите данни за построяване на атомен реактор и системата за зареждане с гориво, с които се характеризира американската атомна подводница „Наутилус“. Използват ги за построяване на собствена подводница „Дреднаут“.

Това не минава без протести. Не всички американци се съгласяват с тази великодушна безкористност. Сенаторът Мъри заявява в секцията „Атомик Енърджи Къмишън“, че е принципно против това да се поверява на англичаните такава стратегическа тайна. Бил получил сведения от сигурен източник, че мерките за сигурност във Великобритания не са на такова равнище, че да гарантират опазването на американската тайна на такива епохални оръжейни новости.

Сякаш умеел да пророкува! След няколко месеца ще се окаже, че е бил прав. Портландската група на Гордън Лонсдейл е в предварителния арест и министър-председателят Макмилън, петият отдел на военното разузнаване и Скотланд Ярд полагат големи усилия, за да докажат на американските си съюзници от НАТО, че са безпочвени обвиненията за слаба бдителност на службата за сигурност.

Един от начините за притъпяване на острието в случая е омаловажаването. Хари Хаутън и мис Бънти Джий били носели на Лонсдейл сведения, за които едва ли си струвало да се говори и, общо взето, нищо не са разкрили. Полицията е на висота, та нали един най-обикновен сержант от Портланд обърнал внимание върху опасността и сам провел първото разследване. Възможно е тъкмо тази версия да е била подготвена за печата. Но Гордън Лонсдейл твърди, че не е правдива. Бил ги издал човек, когото добре познава, но за когото все още не иска да говори.

Вторият начин е да се покаже на световната общественост, че това е изолиран случай. Ще видят американците, че английското правосъдие ще се заеме здраво със случая и ще накаже виновниците както трябва.

Така изключващите се един друг противоречиви фактори се превръщат в задкулисни лостове на процеса. Той се разиграва главно пред американската публика с единствена цел: да се докаже, че Великобритания е равностоен партньор в Северноатлантическия пакт, а не някакъв беден роднина от следвоенните години.

Организаторите аранжират сцената за пред очите на обществеността с голяма помпозност. Но скрито нареждат да се ревизират контрашпионската служба и петият отдел на военното разузнаване. Всички съмнителни личности, които с нехайството си са улеснили успеха на съветските разузнавачи, незабавно да бъдат отстранени от длъжност и строго наказани дисциплинарно.

На първи май съветската зенитна ракета свали американския пилот шпионин Пауърс и престижът на разузнавателната служба на Съединените щати беше опетнен. Разузнавачите супермени с жулверновско снаряжение трябваше да се превърнат в стожери на концепцията на американската външна политика. Вместо овации след случая Пауърс те бяха освиркани.

След разкриването на Хари Хаутън и Гордън Лонсдейл английската общественост бе зашеметена от позора, идещ от скандала с морския офицер Краб, в основата на който бе британската разузнавателна служба.

Председателят на Министерския съвет на СССР, маршалът на Съветския съюз Булганин и първият секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов след голяма дипломатическа подготовка пристигнаха на 18 април 1956 година на десетдневно официално посещение във Великобритания. Двамата държавници слязоха в Портсмут от палубата на крайцера „Орджоникидзе“, съпровождан от миноносците „Смотряшчий“ и „Совершеннии“. Крайцерът „Орджоникидзе“ с водоизместимост 15 450 тона бе в онзи период един от най-модерните военни плавателни съдове изобщо и специалистите се възхищаваха преди всичко от неговата изключителна скорост. Може би тъкмо този факт бе причина за аферата Краб.

Световната общественост научи за нея по намека в речта на Хрушчов в Сентръл Хол в Уестминстър, където съветският държавник спомена за известните затруднения при преговорите, които на определена фаза „се натъкнаха на подводни скали“.

Журналистите се опитваха да разбудят скритата страна на изявлението, но трябваше да почакат до 20 април, когато вече английското Адмиралтейство не можеше да продължава да мълчи и публикува декларация, в която се появи изненадващото съобщение: „Може да се предполага, че Краб е загинал под водата при провеждане на експерименти с някои прибори в залива Стоук. Злополуката е станала преди девет дни“.

По-късно се появиха няколко легенди наведнъж, които разясняваха, и трябва да се каже твърде находчиво, за какво всъщност става дума. Но нека се придържаме към действителността, отразена в дипломатическата кореспонденция. На 4 май съветското посолство в Лондон връчва на английското правителство нота, в която се посочва: „На 19 април в седем и половина сутринта, по време на пребиваването на съветските военни плавателни съдове в пристанището Портсмут съветските моряци забелязали от борда на съветските кораби водолаз, плуващ между съветските миноносци. Човекът, облечен в черен водолазен костюм, е наблюдаван на повърхността около една или две минути. После се е гмурнал недалеч от миноносеца «Смотряшчий»…“

Капитанът на кораба Колтов се обръща с това съобщение към английските власти и иска обяснение. На 9 май той и обществеността получават не твърде убедително обяснение. Морският офицер Краб бил изпробвал в тези води водолазни уреди и по всяка вероятност е загинал. Изпитанията били извършвани без разрешението на съответните органи и правителството на Нейно Величество изразява съжаление по повод случилото се.

По-късно действително се появява труп на удавен човек, по който се забелязват останки от водолазен костюм, и по всички белези личало, че е трупът на водолаза Краб. Но тъй като на повърхността изплуваха и още някои подробности от задкулисната страна на събитието, аферата се превърна в един от онези политически парадокси, които повлияха зле върху международните отношения, точно както и акцията на Гари Пауърс. Оказа се, че идеята Краб да разгледа съветския крайцер „Орджоникидзе“ под водата не е лично негова, а му наредил офицер от британската разузнавателна служба. Навярно си е мислил, че за усърдието ще получи похвала. Казвал се Бернард Сидни Смит, бил на тридесет и една година и бе направил мечешка услуга на родината си.

Британската разузнавателна служба се стремеше да омаловажи фиаското и посегна към възможността, която й даде процесът срещу Гордън Лонсдейл. Той трябваше да се превърне в блестяща инсценировка, по време на която Скотланд Ярд и военното разузнаване трябваше да си подобрят репутацията. Режисьорите на публичното представление бяха запланували предварително продължителността на драмата. Съветският разузнавач трябваше да стои пред съдиите цели осем дни, макар че обвинението бе ясно, доказателствата бяха на масата, бе достатъчно да се прочетат протоколите, да се изслушат свидетелите и да се обяви решението на съда.

От самото начало беше ясно, че работите ще потръгнат зле. Сигнал за това беше и присъствието на генералния прокурор на предварителния служебен разпит. Сър Реджиналд Манингхъм-Булер се опитваше да навакса онова, което бяха пропуснали инспектор Смит и неговите агенти. Те наистина са арестували Лонсдейл, Хаутън и мис Джий прибързано и така са издигнали сами пред себе си преграда, зад която са им се изплъзнали останалите сътрудници на групата.

Хората на Скотланд Ярд поставиха на масата на съдия-следователя много и трудно опровержими доказателства, но все им липсваше най-важното, а те вече бяха изгубили надежда, че някога то ще им попадне в ръцете. Никой не беше в състояние да докаже на обвиняемите, че са предавали тайните информации с военен характер на противника.

„При първия удобен случай полицията ме арестува и безразсъдно ме обвини. Но с това загуби възможността да ме залови при самото предаване на информацията. Следователно не разполагаха с доказателства за шпионаж, можеха да докажат само това, че «незаконно съм присвоил» документи, съдържащи служебна тайна. А това според всички критерии е много по-малко провинение. Затова трябваше да излязат известни асове, големите юристи трябваше да приглушат шума, който се вдигна около справедливата критика на обществеността. Полицията допусна сериозна грешка. Така че не можеха да ни обвинят в разузнавателна дейност, а само в опит за шпионска дейност.“

Генералният прокурор откри пътечка в храсталака от законни положения и обвини подсъдимите не в нарушение на закона за държавната тайна, а в държавна измяна и в противодържавен заговор. По първия параграф обвиняемите биха могли да получат най-голямо наказание — четиринадесет години затвор, а по втория — доживотна присъда.

„Между 14 април 1960 и 7 януари 1961 година обвиняемите са организирали съвместно, а също така и с други неизвестни лица заговор, насочен срещу сигурността на държавата и на държавните интереси, те са предали на вражеска сила информации, които пряко или косвено биха могли да й бъдат полезни.“

През време на войната Скотланд Ярд и военното разузнаване си извоюваха пословична слава. Всеки знаеше какъв голям дял имаха техните агенти за защитата на британските владения от нацистките саботьори, как британската разузнавателна служба съдействуваше в боевете по фронтовете, какви ловки акции вписаха в сметката си офицерите разузнавачи при подготовката на дебаркирането^[2]. След войната заспаха на лаврите си. За успехите, а несъмнено са имали такива, не можеше да се говори, неуспехите се превърнаха в първокласна сензация по страниците на вестниците и им подкопаха реномето. Случаят Гордън Лонсдейл можеше да бъде една от последните капки, за да прелее чашата, но и възможност за реабилитация. Съвременните Смитовци и Брауновци трябваше да докажат, че са също така способни, както техните колеги, действували по време на войната.

Тридесет свидетели и двадесет веществени доказателства доказваха разузнавателната дейност на групата и способността на полицията. Пазарската чанта на мис Бънти Джий, филми и микрофилми, разчитаща апаратура, микроточки, кодове и друг разузнавателен реквизит и двадесет тайнствени мъже, обозначени само с буквите от А до Т — всичко това са козове на генералния прокурор на Великобритания сър Реджиналд Манингхъм-Булер. Защитниците У. М. Ф. Хъдсън, Майкъл Хърд и Виктор Дюранд не разполагат с толкова ефектен реквизит.

Пети отдел на военното разузнаване включва в битката група тайни агенти, които били следили заподозрените или са присъствували при тяхното арестуване. Те се явяват като свидетели, но никой не трябва да види лицата им, нито един от репортерите не получава правото да ги снима, никой не трябва да научи имената им. Промъкват се в съдебната зала на пръсти, изчакват в тъмния ъгъл на залата реда си и на въпросите отговарят с гръб към публиката. Техните показания са доказателство за анонимността им и се различават едно от друго само по буквата от азбуката, с която ръководещият представлението е обозначил актьорите. След като издекламират показанието си в Олд Бейли, те изчезват през страничните врати на съдебна зала номер едно. Междувременно в залата дебнат полицаите и внимават някой репортер да не ги заснеме в гръб. Истински свидетели ли са били те? А не са ли били само статисти?

Лично председателят на Върховния съд лорд Паркър открива процеса на тринадесети март 1961 година в Олд Бейли. Ходът на процеса напомня нюйоркския трибунал срещу полковник Абел. И тук има предател, който иска да заслужи милостинята на господарите си, и тук на подсъдимата скамейка седи спокоен и уравновесен един ас на разузнаването.

Нов мотив в процеса внася показанието на мис Бънти Джий. От сутрин до вечер тя разказва за голямата си любов към Хари Хаутън. Всичко, което е извършила, го е направила заради него, защото голямо чувство изпълвало изцяло сърцето й. Може да се вярва, че е била в състояние да направи още по-големи жертви от това да открадне тези няколко чертежа с печат „топ сикрет“. За съсухрящата се стара мома Хари Хаутън е бил истински Аполон.

Ако твърдението не звучеше парадоксално, би могло да се каже, че съветските разузнавачи са тренирали как да се държат пред съдебния състав. Полковник Абел не мигва пред нюйоркския трибунал и си рисува човечета. Гордън Лонсдейл чете на подсъдимата скамейка книга. Дори в съответния стил — шпионския роман „Лотосът и вятърът“. Докато съдията и свидетелите правят сделка с генералния прокурор сър Реджиналд Манингхъм-Булер за живота на Лонсдейл, разузнавачът чете за шпионите, които използвали изкуствена брада и мустаци.

На 23 март 1961 година в два часа и половина следобед съдебният състав напуска залата и много-много на се съвещава. В четири часа главният съдия лорд Паркър става и се обръща към Гордън Лонсдейл:

„Несъмнено вие сте разузнавач професионалист. Това е опасна професия. Мисля, че е трябвало да имате предвид, а аз не се съмнявам, че сте имали предвид, че ще трябва да платите скъпо, ако бъдете арестуван. Според мен вие сте ръководната личност в този шпионски процес, във всеки случай главното лице от петимата подсъдими.“

Присъдата лишаване от свобода за общо деветдесет и пет години лорд Паркър разпределя по следния начин: Гордън Лонсдейл на двадесет и пет години, съпрузите Крогер по двадесет, Хаутън и мис Бънти Джий по петнадесет години затвор. Всички заедно и солидарно ще платят четири хиляди лири съдебни разноски. Съдебният процес завършва, отведете ги!