Сара Дж. Маас
Огнената наследница (66)

65

Каол не успя да мръдне и мускул от мига, в който стража отряза главата на Сорша до този, в който Дориан, все още коленичил в локва от кръвта й, спря да крещи.

— Това чака изменниците — рече кралят в притихналата зала. Каол погледна владетеля, а после съсипания си приятел.

След което изтегли меча си.

— Стига, капитане — завъртя очи кралят. — Слабо ме вълнува благородството ти. Утре ще си вървиш у дома. Не напускай замъка обезчестен.

— Няма да си вървя в Аниел — остана с изваден меч Каол — и няма да Ви служа нито миг повече. В тази зала има само един истински крал. Винаги е било така. Но не той седи на трона.

Дориан замръзна.

Каол обаче продължи.

— На север има кралица. Тя Ви победи веднъж. Ще го направи отново. И отново. Понеже нещото, което тя и синът Ви въплъщават, е това, от което се боите най-много — надеждата. Нея няма да угасите, колкото и хора да убиете.

— Може би — сви рамене кралят, — но може да опитам, като започна от теб. — Той щракна с пръсти към стражите. — Убийте и него!

Каол се завъртя към стражите зад себе си и се приведе, готов да проправи кървава просека за себе си и Дориан. Тогава изщрака арбалет. Той осъзна, че в стаята има и други — скрити в невъзможно плътните сенки. Успя само да се завърти и да види как стрелата лети към него със смъртоносна точност.

И също как очите на Дориан се разширяват. Цялата стая потъна в лед.

* * *

Стрелата замръзна във въздуха и падна на пода, за да се разбие на стотина парчета.

Каол погледна с ням ужас към Дориан, когато очите на приятеля му засияха с плътен син блясък.

— Не го докосвай — изръмжа принцът.

Ледът плъзна по стаята, към краката на изненаданите стражи, над кръвта на Сорша. Дориан се изправи и вдигна ръце. Светлина лумна между пръстите му, хладен вятър развя косите му.

— Знаех какво притежаваш, момчето ми… — отвори уста кралят и се изправи. Дориан обаче махна с ръка и леден порив издуха владетеля. Прозорецът зад него се пръсна. Ураган зафуча из помещението и удави всеки друг звук.

Освен думите на Дориан, който се обърна към Каол с ръце и дрехи, подгизнали от кръвта на Сорша.

— Бягай. И когато се върнеш…

Кралят се изправи на крака, ала Дориан отново го повали с магията си. Сълзи капеха по окървавените му бузи.

— Когато се върнеш — каза принцът, — изгори това място.

Стена от мрак се стрелна към тях. Идваше иззад трона.

— Върви! — нареди Дориан и се обърна срещу силата на баща си.

Светлината изригна от Дориан и блокира вълната мрак. Целият замък потрепери.

Хората запищяха, а коленете на Каол се подгънаха. За миг се запита дали да не остане на място с приятелите си. Знаеше обаче, че това е поредният капан. Един за Едион и Елин, втори за Сорша. Този бе, за да извади силата на Дориан наяве.

Принцът го бе знаел. И въпреки това бе влязъл в него, за да може Каол да избяга — да намери Елин и да й каже какво е станало днес тук. Някой трябваше да узнае. Някой трябваше да оцелее.

Той погледна към приятеля си, може би за последно, и каза това, което винаги бе знаел, от мига, в който срещна принца и узна, че той му е брат по душа:

— Обичам те.

Дориан просто кимна със светнали очи и за пореден път вдигна ръце към баща си. Брат. Приятел. Крал.

Нова вълна от силите на краля заля стаята, а Каол избута все още замръзналите стражи и избяга.

* * *

Едион узна, че всичко е отишло по дяволите, още щом замъкът се разтърси. Той обаче вървеше към тъмниците, окован от глава до пети. Изборът бе лесен. Когато се подготви да поеме вината и за двамата, той бе мислил само за Елин и това какво ще стане с нея, ако любимият й умре. Дори да не го видеше, бе по-добре за него да загине, отколкото да трябва да й обяснява защо нейния капитан го няма.

По звука изглеждаше, че принцът е обърнал вниманието на краля към себе си, за да може капитанът да избяга. Понеже нямаше начин да остави баща си ненаказан за смъртта на жената.

Затова Едион Ашривер се остави да бъде отведен в мрака. Не се помоли нито за себе си, нито за капитана. Боговете не им бяха помагали вече десет години. Нямаше да го сторят и сега.

Не го беше грижа, че ще умре.

Само му бе жал, че не я е видял. Поне веднъж.

* * *

Дориан се удари в мраморния под, където кръвта на Сорша вече се бе стопила.

Баща му бе изпратил цяла вълна ослепителен мрак в него. Тъмнината бе изпълнила устата и вените му, но дори докато крещеше, виждаше само как мечът разсича кожата, мускулите и костите й. Ококорените й очи, сияйната коса, блеснала на светлината, докато падаше заедно с главата.

Трябваше да я спаси. Но всичко бе станало прекалено бързо. Когато обаче стрелата полетя към Каол… тази смърт нямаше да може да понесе. Каол бе начертал границата. И Дориан реши да застане до него. Каол го бе нарекъл свой крал.

Затова не се уплаши да разкрие силата си пред баща си. Смъртта не го плашеше, стига да може да спаси приятеля си.

Силата се отдръпна и Дориан остана на камъните, повален и задъхан. Нищичко не му бе останало.

Каол си бе отишъл. Това бе достатъчно.

Протегна ръка към тялото на Сорша. Ръката му гореше. Може би я бе счупил, а може би силата на баща му го бе дамгосала. Въпреки това се протегна към нея.

Когато баща му се издигна над него, бе успял да придвижи ръката си на няколко сантиметра.

— Давай — простена Дориан. Давеше се в собствената си кръв и в боговете знаеха още какво.

— Не, не мисля — отвърна баща му и заби коляно в гърдите му. — Не такава е съдбата ти, сине мой. Талантите ти могат да ми бъдат доста полезни.

Нещо черно блесна в ръцете на баща му.

Дориан започна да се мята като дявол в ръцете на стражите, които вече го държаха, опита се да призове остатъка от силите си, когато баща му затегна нашийника на Уирда около врата му. Същият нашийник, който носеха съществата от Мъртвите острови, за които му бе разказал Каол.

Не.

НЕ!

Вече пищеше. Бе видял създанието в катакомбите. Знаеше какво е сторено на Роланд и Калтейн. Бе видял какво може да направи един най-обикновен пръстен. Цял нашийник обаче, без видима ключалка…

— Дръжте го здраво — излая баща му и го притисна по-силно с коляното си. Дъхът излезе от гърдите му, ребрата му пламнаха в агония. Дориан обаче не можеше да стори нищо. Замахна с ръка към единия от стражите, измъкна я и се протегна с рев.

Успя да докосне мъртвата ръка на Сорша точно когато хладният камък изщрака с леко съскане около врата му.

А после се разтвори в мрака.

* * *

Каол не спря да тича. Нямаше време да вземе каквото и да е, освен това, което вече носеше, когато влетя в покоите на Дориан. Лапичка го чакаше вече цяла нощ. Той я взе на рамо и мина през стаята на Селена към тайния проход. Слязоха надолу и надолу, а кучето бе необичайно покорно.

Три тътена разтърсиха замъка, от камъните над главата му се посипа прах. Не спря да тича. Знаеше, че всеки удар означава, че Дориан все още е жив. Боеше се от неизбежната тишина.

Надежда. Това носеше със себе си. Надеждата за по-добрия свят, за който Едион, Сорша и Дориан се бяха жертвали.

Направи още една крачка, все още нарамил Лапичка.

Помоли се тихо на боговете за прошка, след което влезе в гробницата и взе Дамарис. Затъкна свещения меч в колана си и напъха няколко шепи злато в джобовете на наметалото си. И макар черепът на вратата да не мръдна, каза на Морт къде ще бъде.

— В случай че се върне. В случай че не знае.

Морт остана смълчан, но Каол имаше чувството, че слуша внимателно. Взе торбата с магическите книги на Дориан и Селена и излезе през тунела, който щеше да го отведе до канала. Няколко минути след това вдигна тежката желязна решетка. Светът навън бе тъмен и смълчан.

Отново взе Лапичка на ръце, след което прехвърли нея и себе си над стената в потока отдолу. Замъкът остана притихнал. Чуваха се писъци, ала зад тях дебнеше тишината. Не искаше да знае дали Дориан е жив, или мъртъв.

Дори не можеше да реши кое е за предпочитане.

* * *

Когато стигна до скрития апартамент, Рен крачеше напред-назад.

— Къде е…

Каол осъзна, че има кръв по себе си. Пръснала се от раната на Сорша. Не знаеше как намери думите, но разказа на Рен какво е станало.

— Значи оставаме само двамата? — попита тихо Рен. Каол кимна. Лапичка душеше апартамента. След кратка проверка реши, че не си струва да яде Рен, дори когато той предупреди, че кучето може да привлече нежелано внимание. Щеше да остане. Това не бе под въпрос.

По челюстта на Рен потрепна мускулче.

— Трябва да намерим начин да измъкнем Едион. Колкото се може по-скоро. Ние двамата. Ти познаваш замъка, аз имам връзките, ще намерим начин. — След това прошепна: — Каза, че момичето на Дориан е била лечителка?

Когато Каол кимна, Рен изглеждаше сякаш ще повърне, но попита:

— Сорша ли се казваше?

— Ти си приятелят, на когото е писала — въздъхна Каол.

— Исках все повече и повече информация. — Рен скри лицето си и захлипа. Когато очите му най-после срещнаха Каол, бяха светнали от мъка. Рен бавно подаде ръка. — Двамата ще намерим начин да ги измъкнем. Както Едион, така и принца.

Каол не се поколеба и стисна ръката на бунтовника.