Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

5

Селена и Роуан яздеха по прашния път, който разделяше тревистите поля от южните възвишения. Бе запомнила достатъчно карти на Вендлин, за да разбере откъде минават и да познае извисяващите се Камбрийски планини, които отбелязваха границата между смъртен Вендлин и земите на вечната кралица Майев.

Слънцето залязваше, докато изкачваха възвишенията, а пътят ставаше по-каменист, обграден в единия си край от дълбоки пропасти. За около километър и половина тя се чудеше дали да не попита Роуан къде възнамерява да спят. Но беше уморена. Не само от деня, виното или ездата.

Умората бе в костите й, в кръвта, дъха и душата й. Бе толкова уморена. Да разговаря с когото и да било бе изтощително. Това направи Роуан идеалния събеседник, тъй като той не й продума и една дума.

Спусна се сумрак, а пътят ги изведе в гъста гора, която се простираше по планините и отвъд. Дърветата от кипариси преминаха в дъбове и се извисиха високо и гордо. На пътя се появиха гъсталаци и влажни, покрити с мъхове скали. Дори на тъмно гората сякаш дишаше. Въздухът трептеше и тя усети метален вкус на езика си. Далеч зад тях изтътна гръм.

Това нямаше ли да е прекрасно? Особено предвид, че Роуан най-после слезе, за да си направи лагер. По вида на седлата им тя се досети, че нямат палатка. Или спални чували. Или завивки.

Вече можеше спокойно да предположи, че посещението й при Майев няма да е приятно.

Никой не продума нищо, когато изведоха конете до дърветата, на такова разстояние от пътя, че да са скрити от случайно минаващи пътници. След като остави багажа им на мястото, което бе избрал, Роуан изведе кобилата си до близкия поток, който сигурно бе чул с острите си уши. Дори не забави ход в мрака, докато Селена няколко пъти удари пръстите си в корените и скалите. Той виждаше отлично дори и в тъмното. Черта, характерна за елфите. Черта, която и тя щеше да има, ако…

Не, нямаше да мисли за това. Не и след случилото се от другата страна на портала. Тогава се бе променила — и бе толкова ужасно, че й се напомни защо никога няма да го прави отново.

След като конете пиха, Роуан не я изчака, а изведе и двата в лагера. Селена използва уединението, за да удовлетвори естествените си нужди, след което коленичи на тревата на брега и се напи до насита от извора. Богове, вкусът на водата… свеж и в същото време древен, могъщ и възхитителен.

Пи, докато не се досети, че дупката в стомаха й е от глад, след което с олюляване се върна до лагера, който намери по блясъка на сребърната коса на Роуан. Той безмълвно й подаде малко хляб и сирене, след което продължи да вчесва конете. Тя му промърмори „благодаря“, но не предложи да помогне, а се сви до един огромен дъб.

Когато коремът спря да я боли и осъзна колко шумно дъвче ябълката, която й бе подхвърлил той, докато хранеше конете, събра сили да попита:

— Толкова много заплахи ли има във Вендлин, че не смеем да запалим един огън?

— Не и идващи от смъртни.

Това бяха първите му думи, след като бяха напуснали града. Може би опитваше да я сплаши, но тя все пак провери наум всичките си оръжия. Нямаше да пита. Не искаше да знае що за твар може да пропълзи към пламъка.

Плетеницата от дървета, камъни и мъх се извиси над тях, пълна с тежки есенни листа и отекваща с ромона на потока и плющенето на нечии крила. А там, скрити зад близката скала, бяха три чифта блестящи очи.

Дръжката на кинжала се озова в ръката й миг по-късно. Но очите само я гледаха. Роуан сякаш не забеляза. Само подпря глава на ствола на дървото.

Малките хора винаги я бяха познавали. Дори когато сянката на Адарлан се спусна над континента, те знаеха коя е. Оставяха й малки подаръци — прясна риба, кошница с боровинки, корона от цветя. Тя не ги вземаше и странеше от Оуквалдския лес, доколкото можеше.

Но феите не я оставиха и продължиха да я гледат с немигащи очи. Селена съжали, че е изяла храната толкова бързо и отвърна на погледа им, готова да се защити. Роуан не помръдна.

Каквито и клетви да бяха дали феите в Терасен, те можеха да не важат тук. Щом го помисли, между дърветата се появиха още очи. Още тихи свидетели на появата й. Селена бе елф или поне мелез. Прабаба й бе сестрата на Майев, наречена богиня след смъртта си. Това бе глупаво, наистина. Маб бе станала смъртна, след като бе вплела живота си с този на човешкия принц, обичал я толкова силно.

Запита се колко от тези същества знаят за войните, опустошили родината й, за погубените феи и елфи, за пламъците, погълнали древните гори, и за остриетата, посекли свещените елени на Терасен. Запита се дали знаят какво е сполетяло събратята им на Запад.

Нямаше представа защо се интересува. Но й изглеждаха толкова… любопитни. Селена изненада дори и себе си, когато прошепна в нощта:

— Те са още живи.

Очите угаснаха. Когато погледна към Роуан, видя, че той дори не е отворил своите.

Но знаеше, че воинът е разбрал всичко.