Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


12

Кланът на Черния клюн пристигна последен във Ферианската падина.

В резултат получи най-малките и отдалечени зали в плетеницата от коридори, издълбани в Омега, последната от планините Рюн и най-северната от опасващите заснежения проход.

От другата страна на Падината се издигаше Северен зъб, последният връх от Планините на Белия зъб, в момента окупиран от хората на краля — огромни грубияни, които не знаеха какво да мислят за прииждащите от всички страни вещици.

Бяха тук вече ден, а Манон още не бе зърнала и малко от уивърните, които кралят им бе обещал. Бе ги чула, макар зверилникът им да се намираше в другия край на прохода, до Северен зъб. Без значение колко дълбоко навлезеше в каменните коридори на Омега, писъците и ревовете отекваха в скалата, а въздухът пулсираше от плющенето на кожени криле. Подовете съскаха от драскането на нокти в камък.

Бяха минали пет века от последния сбор на трите клана. Някога бяха наброявали двайсет хиляди. Сега имаше не повече от три хиляди и това — при най-щедра оценка. Всичко, останало от някога могъщото кралство.

И все пак коридорите на Омега не бяха безопасно място. Вече й се бе наложило да разтърве Астерин и една Жълтонога кучка, която не бе научила, че Черноклюните пазителки — особено Тринадесетте — мразят да ги наричат мекосърдечни.

Лицата им бяха опръскани със синя кръв и макар че Манон бе доволна, че красивата и дръзка Астерин е нанесла поражения, все пак трябваше да я накаже.

Три удара, на които втората по ранг да не може да отвърне. Един в стомаха, за да може Астерин да почувства безсилието си, един в ребрата, за да преценява всяко действие, докато диша, и един в лицето, та счупеният нос да й напомня колко по-лошо е могло да бъде наказанието.

Астерин ги понесе без писък или оплакване, както щеше да го направи всяка от Тринадесетте.

Тази сутрин Втората, с подут и натъртен в основата си нос, се бе ухилила на Манон при вида на жалката закуска от овесени ядки. Заради нахалството й Манон би изкарала всяка друга вещица за врата от столовата, но на Астерин можеше да прости.

Макар Астерин да й бе братовчедка, тя не бе нейна приятелка. Манон нямаше приятели. Никоя вещица нямаше, особено ако беше от Тринадесетте. Астерин обаче я бе пазила цяло столетие, а усмивката бе знак, че няма да й забие ножа в гърба при следващата битка.

Не, Астерин бе достатъчно луда, за да си носи счупения нос с гордост и щеше да се радва на извивката му до края на дните си, които нямаше да са толкова много след изчезването на безсмъртието.

Наследницата на Жълтоногите, едра вещица на име Искра, просто бе смъмрила своята пазителка, бе й наредила да си държи устата затворена и я бе пратила долу в лазарета, в недрата на планината.

Глупачка.

Всички водачки на сборища имаха заповеди да държат пазителките си под контрол, за да предотвратят битките между клановете. В противен случай трите матрони щяха да се стоварят върху тях като чук. Без наказание, без пример, който Искра да даде, нахалната вещица щеше да продължи да им досажда, докато за нея не се погрижеше новата Върховна вещица на Жълтоногите.

Предишната вечер бяха имали пародия на помен за Баба Жълтонога в пещерната столова, осветена от обикновени стари свещи, а не от традиционните черни. Бяха облечени с каквито наметала намерят. Дори минаха през Светите думи на Триликата богиня, все едно четат рецепта.

Манон никога не бе срещала Баба Жълтонога и не се интересуваше как точно е умряла. Повече я вълнуваше кой я е убил и защо. Всички мислеха за това, а въпросите се разменяха между очакваните думи за загуба и печал. Както обикновено, Астерин и Веста заговаряха останалите вещици, а Манон слушаше наблизо. Никой обаче не знаеше. Дори двете й Сенки, скрити в тъмните ъгли на столовата така, както бяха обучени, не научиха нищо.

Това, че не знаеше какво е станало, накара раменете й да се стегнат, докато вървеше към скосения проход, където се събираха матроните и водачките на сборища. Черноклюните и Жълтоногите отстъпиха встрани, за да й направят път. Дразнеше се, че не знае нищо полезно, с което да спечели предимство за Тринадесетте или за клана си като цяло. Разбира се, от Синьокръвните ги нямаше никакви. Тези саможиви вещици бяха пристигнали първи и си бяха запазили горните зали в Омега с аргумента, че се нуждаят от сутрешния вятър за ежедневните си ритуали.

Религиозни фанатици с вирнати носове, така ги наричаше Майка Черноклюна. Но именно тяхната безумна отдаденост на Триликата богиня и виждането им за вещерското кралство, обединено под властта на Железните зъби, бе събрало клановете преди пет века, макар пазителките на Черноклюните да бяха печелили битките.

Манон се отнасяше към тялото си като към всяко друго оръжие — пазеше го чисто, изваяно и готово за защита и унищожаване. Дори тренировките й обаче не можаха да й помогнат да не се задъха, когато стигна атриума край черния мост, свързващ Омега със Северен зъб. Мразеше каменното пространство, дори без да го докосне. Миришеше на нещо лошо.

Като онези двама затворници, които бе видяла с херцога. Цялото място смърдеше така. Това не бе естествена миризма и не трябваше да съществува в този свят.

Петдесетина вещици — най-висшите водачки на сборища от клановете — се събраха до огромния процеп от едната страна на планината. Манон веднага забеляза баба си — бе застанала до самия мост заедно с тези, които трябваше да са матроните на Синята кръв и Жълтоногите.

Новата Жълтонога матрона бе полусестра на Баба Жълтонога и определено изглеждаше като такава — свита в кафявата си рокля с подаващи се от нея шафраненожълти глезени и бяла коса, сплетена на плитка така, че да разкрие жестокото сбръчкано лице. По правило Жълтоногите носеха железните си нокти и зъби открити. Тези на новата Върховна вещица сияеха на слабата утринна светлина.

Съвсем очаквано, матроната на Синьокръвните бе висока и стройна като върба, повече жрица, отколкото воин. Носеше традиционната дълга синя роба, а над веждите й бе кацнала корона от сребърни звезди. Когато Манон приближи тълпата, успя да види, че звездите са извити като шипове. И това не бе изненада.

Според легендата всички вещици получили от Триликата богиня железни зъби и нокти, за да останат на света, когато магията опитала да ги завлече. Желязната корона трябваше да предполага, че магията на Синьокръвните е толкова силна, че тяхната предводителка имала нужда от допълнително желязо и болка, за да остане сред смъртните.

Пълни глупости. Особено сега, след като магията си бе отишла. Манон обаче бе чувала слухове за ритуалите, които Синьокръвните извършваха в своите гори и пещери — обреди, в които болката бе ключ към магията и сетивата. Оракули, мистици, фанатици.

Манон мина покрай събраните Черноклюни водачки. Те бяха най-многолюдният от клановете, с двайсет предводителки, управлявани от нея и Тринадесетте. Всяка от водачките докосна с два пръста веждите си, за да отдаде чест. Тя не им обърна внимание, а застана пред тълпата, където баба й я погледна одобрително.

За всеки бе чест да бъде забелязан лично от Върховна вещица.

Манон сведе глава и докосна с два пръста веждите си. Покорство, дисциплина и жестокост. Това бяха най-обичаните думи в клана на Черните клюнове. Всичко друго трябваше да се унищожи без остатък.

Все още бе с вдигната глава и ръце, прибрани зад гърба, когато видя, че и другите две наследници я наблюдават.

Наследницата на Синьокръвните Петра стоеше най-близо до Върховните вещици. Групата й бе в центъра на тълпата. Манон се напрегна, но отвърна на погледа й.

Луничавата кожа на Петра бе бледа като нейната, а сплетената й на плитка коса бе като на Астерин, с дълбок меден цвят, който блестеше на сивата светлина. Бе красива като мнозина от клана си, но злокобна. Вместо корона с железни звезди над сините й очи имаше захабена кожена превръзка. Нямаше как да се разбере на колко години е, но едва ли бе много по-голяма от Манон, щом изглеждаше по този начин и след изчезването на магията. В изражението й нямаше агресия, но не бе и усмихната. Вещиците рядко се усмихваха и обикновено това ставаше, когато убиват.

Жълтоногата наследница обаче… Искра се хилеше самодоволно, а Манон едвам се стърпя да не отговори на предизвикателството. Тя не бе забравила вчерашната битка между техните пазителки. Нещо повече, ако съдеше по погледа й, битката бе покана. Манон се запита колко ли проблеми ще си навлече, ако разкъса гърлото на Жълтоногата наследница. Това със сигурност щеше да спре битките между пазителките им.

Но щеше да сложи край и на живота й, ако атаката бъдеше непровокирана. Вещиците съдеха по бързата процедура. Битките за надмощие можеха да приключват и със смърт, но предизвикателството трябваше да бъде явно. Без формална провокация от страна на Искра Манон бе с вързани ръце.

— Сега, след като сме се събрали — каза Кресеида, матроната на Синьокръвните, с което привлече вниманието на Манон, — можем ли да узнаем защо?

Майка Черноклюна махна с ръка към моста, а черната й рокля се развя на вятъра.

— За да полетим отново в небето, вещици!

* * *

Преминаването през черния мост се оказа по-страховито изживяване, отколкото Манон искаше да признае. Първо, дразнеше я ужасният камък, който пулсираше под краката й. От него й се гадеше, макар никой друг да не го забеляза. След това бе виещият вятър, който ги брулеше по целия път и се опитваше да ги събори през издълбаните перила.

Не можеха дори да видят дъното на Падината. Мъглата покриваше всичко под моста — мъгла, която така и не се бе вдигнала в деня, в който бяха дошли тук, или в дните, в които бяха изкачвали Падината. Това, подозираше тя, бе някакъв номер на краля. Но обмислянето само щеше да доведе до нови въпроси, които не смееше да изрече и от чиито отговори не се интересуваше чак толкова много.

Докато стигнат входа на пещерата в Северен зъб, ушите на Манон бяха замръзнали, а лицето — изтръпнало. Бе летяла нависоко и във всякакви условия, но не и за дълго, не и без скорошно ядене на топло месо, което да задържи топлината във вените й.

Избърса течащия си нос с крайчеца на червеното си наметало. Бе видяла как другите водачки на сборища гледат аления плат — както правеха винаги, с копнеж, завист и укор. Искра бе гледала най-дълго и изсъска. Щеше да е приятно — повече от приятно — някой ден да издере лицето на Жълтоногата.

Стигнаха зейналата пещера в горния край на Северен зъб. Тук камъкът бе издълбан и неравен, опръскан със само Триликата богиня знаеше какво. По миризмата приличаше на кръв. Човешка кръв.

Петима човеци — всички изглеждаха като издялани от същия камък — срещнаха трите матрони с мрачни кимвания. Манон застана зад баба си и огледа едновременно мъжете и околностите. Другите две наследници направиха същото. Поне за това бяха на едно мнение.

Като наследници основната им задача бе да пазят Върховните вещици, дори това да означаваше да пожертват себе си. Манон погледна към Жълтоногата матрона, която се държеше толкова гордо, колкото и двете Древни до нея, докато вървяха в сенките на планината. Манон не свали и за миг ръка от меча си Ветросеч.

Писъците, плющенето на крилете и трясъкът на метал отекваха много шумно.

— Тук ги отглеждаме и обучаваме, докато могат да прелетят над Прохода към Омега — говореше един от мъжете, като показваше с ръка множеството пещери, покрай които бяха минали, докато вървяха през огромния тунел. — Люпилните са в недрата на планината, едно ниво над пещите за оръжията, за да пазим яйцата топли. Зверилниците са на още едно ниво над тях. Разделяме ги по пол и порода. Мъжките са в собствени клетки, освен ако не ги вземаме за разплод. Убиват всичко, което стъпи в клетките им. Научихме го по трудния начин.

Мъжете се изхилиха, но не и вещиците. Той описа различните типове — мъжкарите бяха най-силни, но женските можеха да бъдат също толкова свирепи и два пъти по-умни. По-малките умееха да се промъкнат и бяха селектирани така, че да са напълно черни на фона на нощното небе или светлосини за летене през деня.

Цветовете на останалите не ги интересуваха толкова много, тъй като видът им стигаше, за да уплаши до смърт враговете — или поне така обясни мъжът.

Слязоха по издълбаните в скалата стълби и ако смрадта на кръв и нечистотии не бе заляла напълно сетивата й, то звуците на уивърните — ръмженето, драскането и плющенето на криле и плът по скалите — едва не заглушиха думите на мъжа. Манон обаче остана съсредоточена в позицията на баба си и на останалите около нея. Знаеше, че застаналата на крачка зад гърба й Астерин прави същото за нея.

Водачът им ги заведе на наблюдателна площадка в една масивна пещера. Подът й бе на поне дванайсет метра под тях. Единият край на пещерата завършваше с ръба на скала, а другият бе запечатан с железен капак — не, врата.

— Това е една от тренировъчните ями — обясни мъжът. — Лесно е да отделим родените убийци, но разбираме истински колко струват тук, в ямите. След вас… дами. — Той се опита да скрие потръпването в думите си. — Разгледайте ги, те ще дойдат и ще се бият за вас.

— А кога — прикова го с погледа си Майка Черноклюна — ще изберем зверовете си?

Мъжът преглътна.

— Обучихме някои от по-миролюбивите за начало.

Искра изръмжа. Манон също щеше да изсъска от намека за обида, но Синьокръвната матрона се намеси.

— Не се учите да яздите върху боен кон, нали?

Мъжът едва не падна от облекчение.

— След като свикнете с летенето…

— Родени сме върху вятъра — обади се една от водачките на сборища отзад. Неколцина изсумтяха одобрително. Манон продължи да мълчи, както и водачките на Черноклюните. Подчинение. Дисциплина. Жестокост. Нямаше да се хвалят.

Мъжът се размърда и остана съсредоточен върху Кресеида, все едно тя единствена бе безопасна в стаята, въпреки назъбената й желязна корона от звезди. Глупак. Понякога Манон смяташе Синьокръвните за най-смъртоносни от всички.

— След като сте готови — каза той, — ще изберем зверовете ви. Яхнете животните си и започнете обучение.

Манон дръзна да свали очи от баба си, за да разгледа ямата. На стените имаше заковани огромни вериги, а в камъните се бяха просмукали грамадни петна кръв, все едно някой от зверовете бе бил смачкан върху тях. От центъра се спускаше гигантска пукнатина. Каквото и да бе ударило стената, бе го направило здраво.

— За какво са веригите? — попита Манон. Баба й я погледна предупредително, но тя остана съсредоточена в мъжа. Очаквано, очите му се изцъклиха от красотата й, а после останаха ококорени, щом съзряха смъртта, дебнеща под нея.

— Веригите са за примамките — каза той. — Те са уивърни, които използваме, за да показваме на останалите как да се бият, за да превърнем агресията им в оръжие. Имаме заповеди да не убиваме нито един уивърн, дори ранените и изтърсаците. По този начин и от слабите има полза.

Като бой с кучета. Тя погледна към кървавото петно и пукнатината на стената. Звярът, служил за примамка, вероятно бе запратен в нея от някой от по-едрите. Щом уивърните можеха да се хвърлят едни други така, какво ли можеха да сторят на хората…

Сърцето й се сви от нетърпение, особено след като мъжът попита:

— Искате ли да видите мъжкар?

Кресеида махна с железните си нокти и мъжът подсвирна. Никоя от тях не проговори, когато веригите изтракаха и изплющя бич. Желязната врата на ямата се вдигна със скърцане. И после, придружен от мъже с копия и бичове, се появи уивърнът.

Всички ахнаха, дори Манон.

— Титус е от най-добрите — каза мъжът, не без известна гордост в гласа.

Тя не можеше да откъсне очи от страховития звяр — сбръчканото му сиво тяло, покрито с дебела кожа, масивните му задни крака, завършващи с нокти, дълги като ръцете й, огромните криле, всяко от които завършваше с гигантски нокът. Можеше да ги използва като крайници и да се придвижва напред с тях.

Триъгълната глава се въртеше, а олигавената паст разкри жълти извити зъби.

— На върха на опашката има отровен шип — каза мъжът, когато уивърнът се появи от ямата и изръмжа на мъжете долу при него. Тътенът на ръмженето отекна през камъка в ботушите и краката на Манон, чак до сърцето.

Верига бе приковала задния му крак. Бе поставена там, за да му попречи да излети от ямата. Опашката, дълга колкото тялото му и завършваща с два извити шипа, тупаше нервно като котешка.

— Могат да прелетят стотици километри за един ден и да са готови за бой, когато пристигнат — каза мъжът, а вещиците изсъскаха. С такава скорост и издръжливост…

— Какво ядат? — попита Петра. Луничавото й лице остана спокойно и гробовно.

Мъжът потърка врата си.

— Всичко. Но обичат да е прясно.

— Точно като нас — ухили се Искра. Ако някоя друга, а не Жълтоногата го бе казала, Манон също щеше да се ухили като останалите.

Титус внезапно се стрелна към най-близкия мъж, като използва огромната си опашка, за да строши копията зад себе си. Изплющя бич, но прекалено късно.

Чуха се писъци и хрущене на кости. Пръсна кръв. Краката и главата на мъжа паднаха на земята. Торсът бе погълнат на една хапка. Мирисът на кръв изпълни въздуха, а всяка една от вещиците Железни зъби си пое дълбоко дъх. Мъжът пред тях направи прекалено очевидна крачка назад.

Мъжкарят сега гледаше към тях, а опашката му продължаваше да тупа по пода.

Магията си бе отишла, но тези великолепни зверове все пак бяха създадени. Магията си бе отишла и все пак Манон усети увереност. Беше й писано да е тук. Титус щеше да е неин. Неин и само неин.

Нямаше да понесе друго създание, освен най-свирепия, чиято чернота призоваваше собствената й. Когато очите й се срещнаха с безкрайния мрак в тези на Титус, тя се усмихна на уивърна.

Можеше да се закълне, че и той й се усмихва в отговор.