Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

48

Нямаше викове или истерии, когато разкриха в крепостта какво са намерили. Малакай веднага изпрати вестоносци към краля на Вендлин за помощ, към останалите укрепления на полуелфите с указания, че онези, които не могат да се бият, трябва да бягат, и към лечителите с упътване да помогнат на всеки пациент, който не е на легло, да се евакуира.

Кралят върна вестоносци с обещание за толкова хора, колкото могат да бъдат отделени. Селена си помисли, че това е облекчение, но и малко ужасяващо. Ако Галан или който и да е неин роднина по майчина линия се появеше… Нямаше да й пука. Имаха да се справят с по-важни неща. Помоли се да пристигнат по-бързо и започна да подготвя останалите обитатели на крепостта. Щяха да посрещнат опасността лице в лице, като започнеха с двестате смъртни войници, които придружаваха Нарок и трите му същества, веднага щом напуснеха защитените си пещери.

Роуан без много шум пое контрола на крепостта. Останалите всъщност бяха благодарни. Дори Малакай благодари на принца, когато той започна да организира смените, пратениците и плановете за оцеляването им. Имаха няколко дни, докато подкрепленията пристигнеха и можеха да нападнат, но ако врагът им дойдеше по-скоро, Роуан държеше да го забавят, доколкото могат, до идването на помощта. Полуелфите не бяха армия и нямаха ресурсите на истинска крепост. Роуан обяви, че трябва да се справят с това, с което разполагат — ум, решителност, познание за околността. Според чутото кожоходите бяха успели да унищожат едно от създанията, което означаваше, че не са непобедими — но понеже не бяха намерили тяло на следващата сутрин, не знаеха как е било убито.

Роуан и Селена излязоха заедно с малките групи, които подготвяха гората за битката. Ако силите на Нарок се канеха да поемат по горския път, за да нападнат крепостта, щяха да се окажат в местност, осеяна с капани — долини, пълни с отровни създания, прикрити ями с шипове, примки на всеки завой. Те можеха и да не ги убият, но щяха да ги забавят достатъчно, че да спечелят време на помощта да дойде.

А ако полуелфите се озовяха под обсада, в крепостта имаше таен тунел, който отвеждаше навън. Той бе толкова стар и изоставен толкова отдавна, че повечето обитатели на крепостта дори не знаеха за него, докато Малакай не го спомена. Пак бе по-добре от нищо.

Няколко дни по-късно Роуан събра малка група капитани около масата в столовата.

— Разузнавачите докладваха, че съществата, изглежда, се подготвят за тръгване след няколко дни — каза той и посочи картата. — Първите три километра капани готови ли са?

Капитаните отговориха утвърдително.

— Добре. Утре искам да подготвите следващите няколко километра.

Застанала зад Роуан, Селена гледаше как той ръководи срещата и следи различните етапи от плана. Бе запомнил имената на всички капитани, войниците им, кой за какво отговаря. Остана спокоен, дори вдъхновен, въпреки ада, който предстоеше да се изсипе на главите им.

Докато гледаше към събраните полуелфи, никой от които не изпускаше от очи Роуан, Селена видя, че те разчитат на това вдъхновение, на хладната решителност, на бистрия му ум и вековния му опит. Завидя им за това. Тя усети голяма тежест, която не можеше да контролира и която се надяваше, че е оставила в стария континент. Не можеше да се оправи сама.

— Поспи малко. Не ми вършиш работа замаяна.

Тя премигна. Беше го зяпнала. Срещата бе завършила, а капитаните вече тръгваха на път, за да изпълнят различните задачи.

— Прощавай — потърка очи тя. Бяха на крака от зори, проверяваха последните няколко километра от маршрута за това дали капаните са заложени както трябва. Бе толкова лесно да работи с него. Не я съдеше, нямаше нужда да се обяснява. Знаеше, че няма кой да замени Нехемия и не би искала това от никого, ала Роуан я караше да се чувства… сигурна. Все едно можеше да диша след месеци на задушаване. Ала сега…

Той продължаваше да я наблюдава намръщен.

— Изплюй камъчето.

Тя огледа картата на масата пред тях.

— Ще се справим със смъртните войници, но онези същества и Нарок… да имахме елфически воини като спътника ти, който дойде да получи татуировката си… — Не мислеше, че ако отново нарече приятеля на Роуан „Котанчо“, това ще й помогне. — … Или пък всичките петима твои воини, това можеше да обърне хода на битката. — Тя проследи с пръст планините, които отделяха тези земи от безсмъртните владения отвъд тях. — Ти обаче не си ги извикал. Защо?

— Знаеш защо.

— Нима Майев ще ти нареди да си идеш у дома напук на полуелфите?

— И не само — стисна челюсти той.

— И ти си избрал да служиш на такова създание?

— Знаех какво правя, когато пих от кръвта й, за да скрепя обета.

— Да се надяваме тогава, че подкрепленията от Вендлин ще пристигнат скоро.

Тя сви устни и се обърна, за да тръгне към стаята им. Той обаче я хвана за китката.

— Не го прави. — Едно мускулче потрепна по челюстта му. — Не ме гледай така.

— Как?

— С такова… отвращение.

— Не те гледам… — Той я погледна остро. Селена въздъхна. — Това… Роуан, всичко това… — Тя махна с ръка към картата, към вратите, през които бяха излезли полуелфите, към звуците от хората, които подготвяха запасите и защитите на двора. — Всичко това доказва, че тя не те заслужава. Мисля, че и ти го знаеш.

— Това не е твоя грижа — отклони поглед той.

— Знам. Но мисля, че трябваше да го чуеш.

Той не отговори, дори не срещна очите й, затова тя излезе. Погледна през рамо веднъж и го завари все още прегърбен над масата, опрял ръце на плота й. Мощните мускули на гърба му прозираха през ризата. Знаеше, че всъщност не гледа към картата.

Но да му каже, че иска той да може да се върне с нея в Адарлан и Терасен бе безсмислено. Нямаше как да наруши обета си към Майев, а и тя нямаше с какво да го изкуши. Не беше кралица. Не възнамеряваше да стане такава, дори ако имаше кралство, което да му даде, ако беше свободен… Нямаше смисъл да му казва всичко това.

Затова остави Роуан в залата. Което обаче не попречи на желанието й да го задържи.

* * *

Следващият следобед, след като изми лицето си и превърза едно изгаряне на рамото си, Селена слезе да помогне с подготовката за вечерята. Повече почувства, отколкото чу тишината над крепостта, по-дълбока и тежка от нервното очаквате, което бе надвиснало последните дни наоколо.

Не бе усещала такова напрежение в крепостта от първата си нощ, когато Майев бе тук.

Но бе прекалено рано за леля й да идва — все още нямаше какво да й покаже, освен няколко полезни трика и разнообразните си щитове.

Вземаше по две стъпала наведнъж, докато не стигна кухнята. Ако Майев бе научила за нашествието и бе наредила на Роуан да се прибере…

Да диша, да мисли. Само така можеше да преживее тази среща.

Горещината и миризмата на мая я удариха, когато слезе по последните стъпала и забави ход, вдигнала брадичка, макар да се съмняваше, че леля й би се унизила да я чака именно в кухнята. Освен ако не искаше да я разстрои. Но…

Майев не бе тук.

Там с гръб към нея беше Роуан. Стоеше в другия край заедно с Емрис, Малакай и Лука. Говореха тихо. Селена спря на място, когато видя пребледнялото лице на Емрис. Ръката му стискаше тази на Малакай.

Когато Роуан се извърна към нея, свил устни и ококорил очи от шок, ужас и болка — светът също замръзна.

Ръцете на Роуан увиснаха, а пръстите му започнаха да се свиват и отпускат в юмруци. За миг се запита дали ако се върне в стаята, това няма да превърне думите му в неистина.

Той направи крачка към нея. Само една и това бе преди да поклати глава, преди да вдигне ръце, за да го отблъсне.

— Моля те — каза тя и гласът й потрепери. — Моля те.

Роуан продължи да приближава, носител на някаква загадъчна гибел. Знаеше, че не може да отбегне, че не може да падне на колене и да се помоли за милост.

Роуан спря на ръка разстояние, но не я докосна. Лицето му се изопна, но не от жестокост. Знаеше, осъзна тя, че някой от тях трябва да остане спокоен.

Роуан преглътна.

— В лагера в Калакула… е имало бунт — каза той. Сърцето й прескочи един удар. — След смъртта на принцеса Нехемия едно момиче убило надзирателя си и започнало бунт. Робите завладели лагера. — Той си пое рязко въздух. — Кралят на Адарлан изпратил два легиона. Те избили всички.

— Робите са убили легионерите? — Тя си пое дълбок въздух. В Калакула имаше хиляди роби. Всички заедно бяха опасна сила, дори за два адарлански легиона.

С ужасяваща нежност Роуан стисна ръката й.

— Не. Войниците избили всички роби в Калакула.

Светът се напука. В нея като вълна се надигна вопъл.

— В Калакула имаше хиляди хора.

Спокойствието на Роуан се пропука и той кимна. А когато отвори и затвори устата си, Селена осъзна, че не е свършило. Успя само да прошепне:

— Ендовиер?

Молбата на една глупачка.

Роуан бавно поклати глава.

— Щом узнал за бунта в Ейлве, кралят на Адарлан изпратил два легиона и на север. Не пощадил нито човек в Ендовиер.

Не можеше да види лицето му, когато той стисна ръцете й, все едно можеше да й попречи да пропадне в бездната. Виждаше единствено робите, които бе изоставила, планините от пепел и масовите гробове, които изкопаваха там всеки ден. Лицата на хората, работили с нея, хората, които бе оставила зад себе си. Които си бе позволила да забрави. Които бе оставила да страдат. Които се бяха молили за спасение с надеждата, че някой ще си спомни за тях.

Тя ги бе изоставила.

И бе закъсняла.

Народът на Нехемия. Народите от останалите кралства. Нейният народ. Народът на Терасен. Народът, който родителите и придворните й бяха обичали толкова много. Това бяха бунтовниците в Ендовиер — бунтовници, които се бяха борели за кралството, докато тя… докато тя бе…

В Ендовиер бе имало деца. Както и в Калакула.

Тя не бе успяла да ги защити.

Стените на кухнята сякаш тръгнаха към нея, за да я смажат. Въздухът изтъня и стана прекалено спарен. Лицето на Роуан се размаза, а тя започна да диша по-дълбоко и по-хрипливо…

Той прошепна името й прекалено тихо, за да могат другите да го чуят.

От звука му — на името, което някога бе служило за обещание на света, името, на което тя бе плюла и което бе осквернила, името, което не заслужаваше…

Тя се измъкна от хватката му, след което излезе от кухнята, мина през двора и защитните камъни и тръгна по невидимата граница, докато не намери едно място извън крепостта.

Светът бе пълен с викове и вопли, толкова силни, че тя се удави в тях.

Селена не промълви и дума, когато отприщи магията си към бариерата. Удар, който разтърси дърветата и накара земята да потрепери. Заблъска със силата си по невидимата стена. Умоляваше древните камъни да я вземат и използват. Пазителите сякаш усетиха желанието й и изсмукаха и последното късче жарава, докато не потръпнаха, гладни за още.

А тя продължи да гори.