Сара Дж. Маас
Огнената наследница (36)

35

Следващите четири думи, излезли от устата на Селена, бяха толкова вулгарни, че Лука се задави. Тя обаче не мръдна, когато голяма назъбена бяла линия блесна заплашително далеч от червеното око.

— Махни се от леда. Веднага! — каза тя на Лука.

Тази бяла линия не бе просто назъбена. Това бяха зъби. Огромни, способни да отхапят ръката ти наведнъж. И се издигаха от дълбините, към дупката, която бе направила. Ето защо нямаше скелети. Бяха останали само оръжията на глупаците, влезли в тази пещера.

— Мили богове! — възкликна Лука, докато надничаше иззад нея. — Какво е това?

— Млъквай — изсъска тя. — Да се махаме.

Роуан се беше ококорил на брега, а лицето под татуировката му бе напрегнато. Явно не бе осъзнавал, че пещерата си има обитател.

— Сега, Лука — изръмжа Роуан и изтегли меча си. В другата си ръка държеше оръжие, което бе взел от земята.

Нещото плуваше лениво към тях. Бе любопитно. Когато ги приближи, тя видя извиващо се тяло, бледо като камъните по дъното на езерото. Никога не бе виждала нещо толкова огромно и древно. А от него ги разделяше само тънък пласт лед.

Когато Лука затрепери, а смуглата му кожа пребледня, Селена се изправи на крака. Ледът изскърца.

— Не гледай надолу — нареди тя и го хвана за лакътя. Парче плътен лед се втвърди под краката им и плъзна като път към брега.

— Върви — каза тя на момчето и го побутна. Той тръгна леко напред, като плъзгаше крака по леда. Остави го да набере преднина, за да му пази гърба, а после отново погледна надолу.

Преглътна вика си, когато огромна люспеста глава отвърна на погледа й. Това не бе нито дракон, нито уивърн. Не бе влечуго или риба, а нещо между двете. Едното му око липсваше, а плътта около празната кухина бе покрита с белези. Какво, по дяволите, му бе нанесло такава рана? Нима в недрата на планината плуваше нещо още по-отвратително? Разбира се. Бе останала невъоръжена в центъра на езеро, чието дъно бе обсипано с оръжия.

— По-бързо! — излая Роуан. Лука бе минал половината път до брега.

Селена започна да се плъзга като него. Не знаеше дали ще успее да запази равновесие, ако побегне. При третата си крачка видя нещо бяло да блясва в дълбините и да се навива като отровна змия.

Дългата опашка шибна леда и светът се разтърси.

Селена се изправи, а краката й се превиха, когато ледът се издигна по течението и се удари в ръцете и коленете й. Селена сподави магията, която се надигна да я защити. Запълзя настрани, когато люспестата рогата глава се насочи към леда в краката й.

Повърхността се разклати. Недалеч и все по-близо ледът се трошеше. Цялата концентрация на Роуан сега бе съсредоточена върху леда между нея и брега.

— Оръжие — изпъшка тя. Не смееше да свали поглед от създанието.

— Побързай — излая Роуан. Селена вдигна глава и видя как той й плъзга намерения меч по леда. Внезапен полъх на вятъра го завъртя към нея. Лука бе изоставил одеялото и тичаше. Селена го последва, като по пътя вдигна меча със златна дръжка, завършваща с рубин с размерите на кокошо яйце. Въпреки възрастта на ножницата, когато оголи острието, то заблестя като наточено скоро. От ножницата изпадна нещо. Обикновен златен пръстен. Тя го взе, прибра го в джоба си и се затича още по-бързо, сякаш…

Ледът се размърда отново, а огромната опашка й се стори ужасяваща като движещата се под нея повърхност. Този път Селена остана права и приклекна, стиснала меча си. Част от нея се възхищаваше на баланса и красотата му. Лука обаче се подхлъзна и падна. Тя го стигна след няколко мига, хвана го за туниката и го изправи на крака. Не го пусна, когато ледът се раздвижи отново. И отново.

Стигнаха брега. Почти простена от удоволствие, когато видя белите камъни под краката си. Ледът зад тях експлодира и ги заля ледена вода, а после…

Не спря, когато онези ноздри изпухтяха. Метна Лука към Роуан, чието чело блестеше от пот, а огромните нокти одраха леда и оставиха четири дебели линии.

Тя пренесе момчето последните десет метра, докато стигнаха Роуан. Той въздъхна облекчено. Селена се обърна точно навреме, за да види как някакъв кошмар се опитва да изпълзи от леда. Червеното му око блестеше от гняв, а огромните зъби обещаваха жестока и ледена смърт. След въздишката на Роуан ледът се стопи, а създанието се плъзна надолу.

Стъпила на здрава земя и осъзнала, че ледът е бил и бариера, Селена отново сграбчи Лука, който изглеждаше готов да повърне, и изскочи от пещерата. Нямаше какво да спре това същество, ако то решеше да излезе от водата. Мечът й щеше да е полезен колкото и клечка за зъби. Кой знаеше колко бързо бе на суша?

Лука редеше списък с молитви към различните богове, докато Селена го дърпаше по скалистия път към яркото следобедно слънце. Когато стигнаха мъгливите гори, бяха почти заслепени. Избягваха дърветата повече на късмет и слизаха все по-надолу и надолу по хълма, докато…

Разнесе се рев, който разтърси камъните и накара птиците да излетят във въздуха. Листата изшумоляха. Това беше рев на глад и гняв, не на триумф. Създанието бе стигнало ръба на пещерата, но след хилядолетия тъмнина и влага, не издържа на слънчевата светлина. Селена не искаше да мисли какво щеше да стане, ако бе нощем. Какво все още можеше да стане, когато настъпи нощта.

След време усети как Роуан тича зад тях. Тя обаче се безпокоеше само за младежа, който стенеше и проклинаше по целия път към крепостта.

* * *

Когато Мъглив рид се появи пред тях, тя каза на Лука само едно нещо, преди да го отпрати напред — да си мълчи за пещерата. В мига, в който звуците от неговите крачки в храсталаците заглъхнаха, тя се обърна назад.

Роуан седеше задъхан и с оголен меч. Тя заби новото си острие в земята. Рубинът на дръжката заблестя на слънчевата светлина.

— Ще те убия — изръмжа тя и нападна.

Дори като елфа не бе бърза и силна колкото него. Той я избегна с лекота. Да се удари в дърво бе по-приятно, отколкото в крепостната стена на замъка, но не много. Зъбите й изтракаха, но тя се завъртя и отново застана до Роуан, който бе прекалено близо до нея, оголил зъби. Не успя да я избегне, когато го хвана за жакета и го удари.

Бе приятно да го удари в лицето, макар кокалчетата й да се спукаха и да пламнаха от болка. Той изръмжа и я хвърли на земята. Въздухът излезе от дробовете й, а кръвта, бликнала от носа й, слезе обратно в гърлото.

Преди да успее да седне върху нея, тя уви двата си крака около него и стисна с цялата си сила. И така го прикова. Очите му се разшириха от гняв и изненада.

След това отново го удари. Кокалчетата й потънаха в агония.

— Ако още веднъж намесиш някого в това — изпъшка тя и го удари в проклетата татуировка, — ако пак застрашиш някой друг както днес… — Кръвта от носа й падна по лицето му и се смеси с тази, която, тя установи с мрачно задоволство, бе бликнала от ударите й. — Ще те убия. — Нов юмрук. Смътно осъзна, че той се е отпуснал и понася наказанието си. — Ще ти разкъсам проклетото гърло — оголи зъби тя, — ясна ли съм?

Той се обърна настрани и започна да плюе кръв.

Сърцето й биеше толкова бясно, че всичките й задръжки паднаха. Тя опита да се бори с това, но разсейването й струва скъпо. Роуан се размърда и тя отново се озова под него.

Бе му смачкала физиономията, но на него явно не му пукаше.

— Ще правя каквото си искам — изръмжа той.

— Няма да замесваш други хора! — изпищя тя толкова силно, че птиците замлъкнаха. Започна да се бори под него и го хвана за китките. — Никой друг!

— Кажи ми защо, Елин.

Проклетото име! Богове! Заби нокти в китките му.

— Защото ми писна! — Преглъщаше шумно. Всеки дъх я разтърсваше, докато ужасът, от който се бе крила след смъртта на Нехемия, я връхлетя. — Казах й, че няма да помогна, и тя организира собствената си смърт. Смяташе… — Тя се изсмя. Прозвуча като луда. — Смяташе, че смъртта й ще ме накара да действам. Че мога да свърша повече работа от нея. Че мъртва ще е по-полезна. Но излъга. За всичко. Излъга ме, защото бях страхливка и я намразих заради това. Мразя я! Затова че ме изостави.

Роуан продължаваше да я притиска под себе си. Топлата му кръв капеше по лицето й. Бе го изплюла. Камъчето, което я давеше от седмици. Гневът се отдръпна от нея като вълна от бряг и тя пусна китките му.

— Моля те — въздъхна тя. Не й пукаше, че проси милостта му. — Моля те не замесвай други хора в това. Ще направя каквото искаш. Но това е границата, която не бива да пресичаш. Всичко друго, но не и това.

Погледът му бе замъглен, когато най-после я пусна. Тя погледна към листата. Нямаше да плаче пред него. Не и отново.

— Как умря?

Остави влагата да потъне в нея, да я охлади до кости.

— Манипулира наш познат така, че той да сметне, че смъртта й ще му помогне. Той нае асасин, погрижи се да не съм наоколо, и я уби.

О, Нехемия. Бе го направила от глупава надежда, без да осъзнава колко безсмислено. А можеше да се съюзи с безгрешния Галан Ашривер и да спаси света. Да намери истински ценен съюзник за трона.

— Какво стана с онези двамата? — Студен въпрос.

— Намерих асасина и го оставих на парчета в една уличка. А мъжът, който го нае… — Кръвта по ръцете, дрехите и косата й. Ужасеният поглед на Каол. — Изкормих го и изхвърлих тялото в една канавка.

Това бяха две от най-ужасните неща, които бе вършила. От омраза, гняв и жажда за мъст. Зачака лекцията. Роуан обаче само каза:

— Браво!

Бе толкова изненадана, че го погледна. И видя какво е направила. Не само синините и раните по окървавеното лице, не само разкъсаните жакет и риза, вече окаляни. Видя изгарянията по дрехите, по кожата, покрита с червени мехури.

Следи от дланите й. Бе изгорила татуировката на лявата му ръка. Веднага стана на крака. Запита се дали не трябва да коленичи и да помоли за прошка.

Сигурно го болеше адски, но бе понесъл всичко, докато не бе изрекла думите, които замъгляваха сетивата й вече толкова седмици.

— Аз… съжалявам — започна тя, но той вдигна ръка.

— Не бива да се извиняваш, че пазиш хората, за които те е грижа.

Допусна, че никога няма да получи по-голямо извинение от него. Кимна и той прие отговора.

— Ще задържа меча — извади тя оръжието от земята. Едва ли можеше да намери по-добро в целия свят.

— Не си го заслужила — отсече той. Притихна и после добави: — Но ще ти направя услуга. Нека остане в стаята ти, докато тренираме.

Бе готова да възрази, но това бе компромис, който той едва ли бе правил през последните сто години.

— Ами ако онова нещо слезе до крепостта, когато падне мрак?

— Дори да го стори, няма да може да мине през защитите. — Когато тя повдигна вежди, той добави: — В камъните около крепостта е сплетено заклинание, което държи враговете надалече. Дори магията не може да го пробие.

— О. — Това обясняваше защо я наричат Мъглив рид.

Докато се прибираха, между двамата настъпи спокойна, макар и не особено приятна тишина.

— Знаеш ли — каза хитро тя, — два пъти нещата се объркват в изпитанията, които ми даваш. Това те прави най-лошият учител, който съм имала.

— Изненадан съм, че го забелязваш чак сега — погледна я косо той.

Тя изсумтя. Когато приближиха крепостта, факлите и свещите блестяха, все едно за да ги посрещнат за добре дошли.

* * *

— Не съм виждал толкова жалка картина — изсъска Емрис, когато Роуан и Селена влязоха в кухнята. — Целите сте в кръв, прах и листа.

Наистина бяха голяма гледка. Лицата и на двамата бяха подути, възпалени и покрити с кръвта им. Косите им бе чорлави, а Селена леко накуцваше. Кокалчетата на два от пръстите й бяха напукани, а коляното я болеше от нараняване, което не помнеше как е получила.

— Като улични котки, които се боричкат денем и нощем — продължи Емрис и стовари две купи печено на масата. — Яжте и двамата, а след това се измийте. Елентия, довечера и утре си свободна от задълженията си в кухнята.

Селена отвори уста да възрази, но старецът вдигна ръка:

— Не искам да оцапаш в кръв всичко! Повече ще ми пречиш, отколкото ще ми помагаш!

Селена направи гримаса и се сви на пейката до Роуан, след което изруга от болката в краката, ръцете и лицето си. Наруга и задника, който седеше до нея.

— Я по полека с тая уста! — сопна се Емрис.

Лука се бе свил край пламъците ококорен и направи рязко режещо движение към врата си, сякаш за да предупреди Селена за нещо. Дори Малакай, който седеше в другия край на масата с двама стари стражи, я гледаше с повдигнати вежди.

Роуан вече се бе привел над масата и бодеше печеното си. Тя отново погледна към Лука, който нервно потропа ушите си.

Не се бе превъплътила. И сега всички бяха забелязали, въпреки кръвта, листата и мръсотията. Срещна погледа на Малакай и го подкани, предизвика го да каже нещо. Той обаче сви рамене и се върна към вечерята си. Не ги бе изненадала. Отхапа от печеното и сподави стона си. Дали елфическите сетива я заблуждаваха, или това бе най-хубавото печено, което бе яла?

Емрис ги наблюдаваше откъм огнището. Селена погледна предизвикателно и към него. Протегна се през воала и цялото тяло я заболя, когато се върна в човешката си форма. Старецът обаче донесе на нея и Роуан парче хляб и рече:

— Не ме интересува дали ушите ти са остри, или кръгли, нито колко дълги са зъбите ти. Но… — Той погледна към Роуан. — Не мога да не отрека, че ми е забавно да те видя ошамарен. — Роуан вдигна глава от купата и Емрис го посочи с лъжица. — Не ви ли писна да се пребивате? — Малакай се напрегна, но Емрис продължи: — Какъв е смисълът от това, освен да имам прислужница, чието лице плаши стражите? Мислите ли, че на всички ни е забавно да слушаме как си крещите всеки следобед? Млякото в цял Вендлин се вкисва от приказките ви!

Роуан сведе глава и промърмори нещо под нос.

За пръв път от много време Селена почувства как ъгълчетата на устните й се извиват нагоре.

Тогава отиде при стареца и коленичи пред него. Извини се, искрено. На Емрис, Лука и Малакай. Защото го заслужаваха. Приеха извиненията й, но Емрис още изглеждаше ядосан. Дори обиден. Срамът от това, което бе казала на възрастния мъж, на всички тях, нямаше да мине толкова лесно.

При мисълта за това стомахът й се сви, а дланите й се изпотиха. Въпреки че не споменаха имена, тя не се изненада, когато Емрис й съобщи, че както той, така и останалите стари елфи, са я разпознали и че майка й е работила за тях. Изненада се обаче, когато Роуан отиде до мивката и помогна да измият съдовете от вечерята.

Работеха в тишина. Все още имаше неща, които не си бе признала. Но може би когато събереше смелост да го направи, той нямаше да си тръгне.

Лука се бе ухилил доволно на масата. При вида на тази усмивка, която доказваше, че събитията от деня не са го белязали непоправимо, Селена погледна към Емрис и каза:

— Днес имахме голямо приключение.

— Може ли да отгатна — свали надолу лъжицата си Малакай. — Свързано е с рева, който подплаши животните в обора.

Селена не се усмихна, но очите й светнаха.

— Какво знаете за създанието, което живее в езерото под… — Тя погледна към Роуан, за да я допълни.

— Плешивата планина. Но той няма откъде да знае тази история — отвърна Роуан. — Никой не я знае.

— Аз съм Пазител на приказките — напомни Емрис и го изгледа с гнева на желязната фигура, изобразена на камината. — Ще рече, че приказките, които събирам, може и да не са разказани от хора или елфи, но аз пак ги чувам. — Той седна на масата и скръсти ръце пред себе си. — Преди много време чух легенда от глупец, който решил да пресече Камбрийските планини и да влезе в кралството на Майев без покана. Връщаше се, едва оцелял след появата на дивите вълци на кралицата в проходите. Докарахме го тук и извикахме лечителите.

— Затова значи не го остави на мира — промърмори Малакай. Старите очи светнаха и Емрис му се усмихна свенливо.

— Имаше ужасна инфекция. Мислех, че може би е сънувал кошмар, но той ми разказа историята на пещера в основите на Плешивата планина. Направил си бивак там, понеже валял проливен дъжд, било студено и смятал да остане до изгрев. Унесъл се в сън и се събудил само защото по брега се удряли вълни. Мехури, идващи от центъра на езерото. Отвъд огъня, в глъбините, той видял как нещо плува. Било по-голямо от дърво или от който и да е друг звяр, който бил виждал.

— О, беше ужасно — намеси се Лука.

— А ти каза, че си с Бас и останалите следотърсачи да патрулираш! — излая Емрис и стрелна Роуан с такъв поглед, все едно смяташе да отрови следващото му ядене.

Старецът се прокашля и скоро отново се загледа в масата, потънал в мислите си.

— Глупецът научил онази нощ, че това създание е почти толкова старо, колкото и самата планина. Твърдяло, че е родено в друг свят, но се промъкнало в този, докато боговете гледали настрани. Хранело се с хора и елфи, докато един могъщ елфически воин не го предизвикал. По време на битката воинът извадил едното от очите му — от злоба или заради предизвикателството — и го проклел, че докато планината се издига, създанието ще живее под нея.

Чудовище от друг свят. Дали не бе пуснато по време на войните с Валгите, когато демоните бяха отваряли и затваряли портали към други светове по своя воля? Колко ли ужасни създания обитаваха тази земя заради отдавна отминалите битки за Ключовете на Уирда?

— Така заживяло в лабиринта от подводни пещери под планината. Няма име, тъй като е забравило как са го наричали в миналото, а срещналите го не се завръщали у дома.

Селена потри ръце и направи гримаса от пукнатините по кокалчетата си, които се опънаха при движението. Роуан се взираше в Емрис, навел леко глава на една страна. След това я погледна, за да е сигурен, че и тя слуша, и попита:

— Кой е воинът, извадил окото му?

— Глупецът не знаеше. Не е знаел и звярът. Но езикът, на който е говорил, е елфическия — архаична форма на Древния език, почти неразбираема днес. Помнело златния пръстен, който носел, ала не и как е изглеждал.

С върховно усилие на волята тя не извади пръстена от джоба си и не погледна меча, който бе оставила на вратата, нито пък рубина, който може би не беше рубин. Това обаче не бе възможно. Бе прекалено голямо съвпадение.

Може би щеше да се поддаде на изкушението да погледне, ако Роуан не бе посегнал към чашата вода. Той го скри добре и тя не сметна, че някой друг е забелязал, но когато ръкавът на жакета му се раздвижи, той направи съвсем лека гримаса. От изгарянията, които му бе причинила. Бяха станали на мехури и вероятно го боляха адски в момента.

— Без повече приключения — Емрис погледна кръвнишки към принца.

Роуан се обърна към Лука, който изглеждаше, сякаш ще избухне от възмущение.

— Съгласен.

Ала Емрис продължи:

— И без повече побои.

Роуан срещна погледа на Селена над масата. Изражението му остана неразгадаемо.

— Ще опитаме.

Дори Емрис сметна това за приемлив отговор.

* * *

Въпреки умората, която я повали като стена, Селена не успя да заспи. Не можеше да спре да мисли за съществото, за меча и пръстена, който бе разглеждала около час, без да научи нищо, за контрола, който, макар и крехък, бе имала над леда. Отново и отново обаче се връщаше към това, което бе сторила на Роуан — колко лошо го бе изгорила.

„Явно носи много на болка“ — помисли си тя, докато се въртеше на матрака си, свита в студа на стаята. Погледна кутийката с мехлем. „Трябва да иде при лечител за тези рани.“ Тя се повъртя още пет минути, преди да си обуе ботушите, да грабне кутийката и да излезе. Вероятно отново щяха да й откъснат главата, но нямаше да може и да мигне, ако се измъчваше от угризения. И, богове, да, чувстваше се виновна.

Тя потропа на вратата. Донякъде се надяваше той да не е там. Когато обаче чу сърдитото „Какво?“, направи гримаса и влезе.

Стаята му бе топла и уютна, макар и доста стара и занемарена — особено износените килими, покриващи сивия каменен под. Огромно легло заемаше голяма част от пространството. Легло, което бе оправено и празно. Роуан седеше на бюрото пред камината, без риза и взиращ се в карта, която, изглежда, показваше местоположението на телата на убитите.

Очите му блеснаха с раздразнение, но тя не му обърна внимание, загледана в масивната татуировка, която слизаше от лицето надолу по врата и раменете, за да покрие цялата му лява ръка чак до пръстите. Сега успя да се възхити на красивите несекващи редици — ако не се брояха подобните на окови изгаряния по китката. И по двете китки.

— Какво искаш?

Не бе разглеждала тялото му досега. Гърдите му имаха тен, който свидетелстваше, че той изкарва доста време без риза. Бяха изваяни от мускули и покрити с тънки белези от битки и войни с боговете знаеха какво. Тяло на воин, което бе калявал векове наред.

Тя му подхвърли мехлема.

— Реших, че това ще ти потрябва.

Той го хвана с една ръка, без да сваля очи от нея.

— Заслужих си го.

— Това не означава, че на мен трябва да ми е драго от това.

Той завъртя кутийката в пръстите си. По дясната част на гърдите му имаше дълъг и отвратителен белег. Откъде ли бе дошъл?

— Това подкуп ли е?

— Щом ще се държиш като задник, ми го върни.

Тя протегна ръка.

Той обаче сключи пръсти около кутийката и я остави на работната си маса.

— Можеш да се изцериш и сама, знаеш ли — каза той. — Дори да изцериш мен. Нищо специално, но имаш дарбата.

Тя го знаеше. Понякога магията лекуваше раните й, без да го осъзнава.

— Това е… афинитет към водата, който наследих по линия на Маб. — Огнената магия идваше от баща й. — Мама… — От думите й прилоша, но по някаква причина ги произнесе. — Тя казваше, че капката вода в магията ми е за самосъхранение и изкупление. — Той кимна и тя призна: — Исках да я използвам като останалите лечители. Това беше много отдавна. Но така и не ми разрешиха. Казаха… че няма да е много полезно, тъй като имам малко от нея, пък и кралиците не ставали лечителки.

Трябваше да спре да говори. По някаква причина стомахът й се сви, когато той каза:

— Лягай да спиш. След като ти е забранено да ходиш в кухнята, ще тренираме от сутринта.

Е, след такова изгаряне си заслужаваше да я прокудят. Затова се обърна да си ходи. Може би изглеждаше толкова жалка, колкото се и чувстваше, понеже той внезапно каза:

— Чакай. Затвори вратата.

Тя се подчини. Той не я покани да седне, затова само се облегна на дървената врата и зачака. Остана с гръб към нея. Тя видя как мощните му мускули се разширяват и прибират, докато си поемаше дълбока глътка въздух. После още една. И още една. А после…

— Когато вречената ми почина, ми отне много време, докато се съвзема.

За миг не знаеше какво да отговори.

— Кога се случи това?

— Преди двеста и три години и двайсет и седем дни. — Той посочи татуировката на лицето, врата и ръцете си. — Това разказва историята за станалото. За срама, който ще нося до последния си дъх.

Воинът, дошъл онзи ден, имаше толкова празен поглед…

— И други са идвали да татуират позора си.

— Гавриел изгуби трима войници от засада в южната планина. Те загинаха, а той оцеля. Откакто е воин, татуира имената на загиналите под негово командване. Но татуировката не е за обвинение.

— А ти виновен ли беше?

Той бавно се завъртя. Не напълно, но достатъчно, за да я погледне.

— Да. Когато бях млад, бях… свиреп. Държах да спечеля слава за себе си и рода си. Ходех навсякъде, където ме пратеше Майев. По пътя срещнах женска от нашата раса. Лирия. — Произнесе името почти с благоговение. — Продаваше цветя на пазара в Доранел. Майев не одобри връзката ни, но когато срещнеш вречената си, няма какво да сториш. Тя бе моя и никой не можеше да ми каже другояче. Вричането ни ми коства благоволението на Майев, но аз още държах да се доказвам. Когато войната дойде и кралицата ми предложи шанс да изкупя вината си, го приех. Лирия ме помоли да не го правя. Аз обаче бях арогантен и наивен. Оставих я в планината и отидох на война. Оставих я сама.

Той отново погледна към Селена.

„Ти ме изостави“ — бе му казала тя. Тогава се бе пречупил. Тогава болката от векове се бе издигнала, за да го погълне, точно както правеше и нейното собствено минало.

— Нямаше ме месеци наред. Спечелих каквато слава търсех. Тогава разбрахме, че враговете ни са търсели начин да проникнат в Доранел през планинските проходи.

Сърцето й потъна в петите. Роуан прокара ръка през косата си.

— Полетях към дома. Никога не съм летял по-бързо. Когато се върнах, разбрах, че е била бременна. Но въпреки това те я бяха убили, а след това — изпепелили дома ни. — Той поклати глава. — Изгубиш ли вречената си, не се възстановяваш. Не знаех къде съм, кой съм. Излових ги, всичките мъже, които я бяха наранили. Убивах ги бавно. Тя бе бременна, още от момента, преди да я напусна. Аз обаче бях толкова опиянен от амбицията си, че не го надуших. Оставих бременната си вречена самичка.

Гласът й потрепери, но тя попита:

— Какво стори, след като ги уби?

Лицето му бе изопнато, а очите — загледани нанякъде.

— За десет години нищо. Изчезнах. Полудях. По-лошо — не изпитвах нищо. Просто напуснах. Скитах из света в различните си превъплъщения, не забелязвах сезоните, хранех се само когато ястребът ми казваше, че трябва, че иначе ще умра. Щях да се оставя да умра, но… не можех да се реша… — Той млъкна и се изкашля. — Може би щях да остана така завинаги, но Майев ме намери. Тя каза, че съм тъгувал достатъчно. Че ще й служа като принц и командир, че заедно с още шепа воини ще пазим кралството. Тогава проговорих за пръв път от деня, в който намерих Лирия. За пръв път чух името си. За пръв път си го спомних.

— И отиде с нея?

— Нямах си нищо. Никого. Тогава се надявах, че ще загина в служба за нея и ще видя Лирия отново. Когато се върнах в Доранел, изписах историята на позора си по тялото си. След това дадох кръвен обет на Майев. Оттогава насам й служа.

— Как се възстанови след такава загуба?

— Не се възстанових. Все още не съм на себе си. Едва ли някога ще бъда.

Тя кимна, сви устни и погледна през прозореца.

— Но може би — каза той толкова тихо, че тя отново го погледна. Не се усмихна, но очите му я пронизваха — Може би ще успеем да се възстановим заедно.

Нямаше да се извини. Нито за днес, нито за вчера, нито за нищо. А тя нямаше да иска това от него. Сега разбра защо през всичките седмици, докато тренираха заедно, бе усещала, че гледа в огледало. Нищо чудно, че го бе презирала.

— Мисля — каза тя с глас, съвсем малко по-висок от шепот, — че това ще ми хареса.

— Значи заедно — протегна ръка той.

Тя огледа белязаната мазолеста ръка, татуираното лице с изписана на него някаква мрачна надежда. Това бе някой, който може би разбираше какво е да си осакатен до мозъка на костите си. Някой, който се мъчеше да излезе от бездната.

Може би никога нямаше да успеят. Може би никога нямаше да се възстановят. Но…

— Заедно — каза тя и стисна ръката му.

А някъде в нея светлинката припламна отново.