Сара Дж. Маас
Огнената наследница (23)

22

Огънят на Селена продължаваше да припуква, а дъждът капеше откъм входа на пещерата. Гората обаче бе притихнала. Малките очички, които я наблюдаваха, бяха изчезнали.

Тя изпъна крака, взе копие в едната си ръка и кол в другата, след което допълзя до входа на пещерата. Не можеше да види нищо от дъжда и огъня. Всяко косъмче по тялото й обаче бе настръхнало, а от гората пред нея лъхна ужасно зловоние на кожа и мърша. Бе различно от това, което надуши в могилите.

По-старо, по-земно и…

По-гладно.

Внезапно напускането й се стори като най-глупавото решение през живота й.

Да не палят огньове. Това бе едничкото правило на Роуан по пътя към крепостта. И да странят от пътищата, особено по-старите, обрасли в бурени. Като този, който бе забелязала наблизо.

Тишината стана по-плътна.

Тя влезе в подгизналата гора, като удряше пръстите на краката си в корени и коренища, докато очите й свикваха с тъмното. Но не спря да върви напред — надолу и надалеко от древния път.

Беше се отдалечила толкова, че пещерата на хълма над нея заприлича на далечна светлинка, осветяваща гората. Като проклет сигнал. Тя сведе кола и копието в по-добра позиция, когато блесна мълния.

Пред пещерата имаше три длъгнести високи силуета. Макар да стояха изправени като хора, тя осъзна до мозъка на костите си, които помнеха миналото на човешкия род, че не са такива. Не бяха и елфи.

По-тиха от лисица, тя направи още една крачка, а после още една. Те все още оглеждаха входа на пещерата. По-високи от мъже, ала не бяха такива, нито пък жени.

Роуан бе предупредил още в първия ден от тренировките, че кожоходите са излезли. Че търсят човешки кожи, които да отнесат в пещерите си. Бе твърде замаяна, за да разпита. Но сега това безгрижие и разточителство щяха да й костват живота.

Щяха да я одерат жива.

Вендлин. Земя на кошмари, придобили плът и кръв, в която легендите ходеха по земята. Въпреки годините тренировки в занаята на асасин, й се струваше, че всяка нейна стъпка отеква като пукот, че дишането й е прекалено шумно.

Прозвуча гръм и тя използва прикритието на звука, за да направи няколко крачки. Спря зад друго дърво, като дишаше колкото се може по-тихо, и се огледа към хълма зад нея.

Отново блесна мълния.

Трите фигури ги нямаше, но отвратителната миризма на мърша плъзна покрай нея.

Човешки кожи.

Тя огледа дървото, зад което се бе скрила. Дървесната кора бе твърде хлъзгава от мъха и дъжда, за да се покатери по нея, а клоните бяха твърде високо. Другите дървета бяха същите. А и какво добро щеше да излезе, ако се покатереше на дърво по време на гръмотевична буря?

Тя се стрелна към съседното дърво, като внимателно отбягваше клони и листа и ругаеше тихо колко бавно се движи. А после… Прокле и хукна да бяга. Мъховете правеха земята под краката й коварна. Виждаше дърветата и някои от по-големите камъни, но изкачването бе стръмно. Остана на крака, макар храстите зад нея да пукаха, и се затича все по-бързо и по-бързо.

Не посмя да отклони внимание от скалите и дърветата, докато слизаше надолу по склона. Отчаяно искаше да стъпи на здрава земя. Може би тази ловна зона приключваше някъде, а може би щеше да успее да ги надбяга до зори. Отиде на изток, като продължаваше да тича надолу, и се хвана за едно дърво, за да се завърти. Едва не падна, когато се блъсна в нещо твърдо и неподатливо.

Замахна с кола си, но я хванаха две силни ръце. Китките й пламнаха в агония, когато пръстите я стиснаха достатъчно силно, че да не може да удари с нито едно от оръжията си своя похитител. Завъртя се, вдигна крак да изрита нападателя си и тогава видя зъбите му… които не бяха зверски.

Нямаше и човешки кожи по него. Имаше само сребърна коса, блеснала от дъжда.

Роуан я повлече зад себе си и я притисна към нещо, което изглеждаше като хралупа на дърво.

Тя се опита да не стене, но дишането й не се улесни, когато елфът я завъртя за раменете и опря уста в ухото й. Тътенът на стъпките зад нея бе заглъхнал.

— Ще слушаш внимателно какво ти казвам. — Гласът му бе по-тих и от дъжда. — Или ще загинеш още тази нощ. Ясен ли съм? — Тя кимна и той я пусна, само за да извади меча си заедно с една злокобна на вид томахавка. — Твоето оцеляване зависи единствено от теб. — Миризмата отново се усили. — Искам да се превъплътиш сега. Или мудността ти на смъртна ще те убие.

Тя се скова, но потърси следа от силите си. Не намери нищо. Трябваше да има някакъв спусък, някакво място, от което да я призове.

Звукът от стърженето на метал в камък отекна в дъжда. А после отново. И отново.

Точеха ножовете си.

— Магията ти…

— Те не дишат, затова няма смисъл да им спирам въздуха. Ледът ще ги забави, ала не ще ги спре. Вятърът ми вече издухва миризмата ни настрани от тях, но няма да е задълго. Превъплъти се, Елин.

Елин. Това не бе изпитание, не бе някакъв номер. Кожоходите не се нуждаеха от въздух.

Татуировката на Роуан просветна, когато мълния освети малкото им скривалище.

— Ще трябва да бягаме след само миг. Формата, в която ще стане това, е определяща за съдбата и на двама ни. Поеми си въздух и се превъплъти.

Макар всичките й инстинкти да крещяха срещу това, тя притвори очи. Пое си дълбоко дъх. После още веднъж. Дробовете й се изпълниха със свежия въздух и се успокоиха. Тя се запита дали Роуан й помага за това.

Помагаше. Не я бе оставил сама. Бе готов да понесе ужасна смърт, за да запази живота й. Не бе сама.

Той изруга тихо и стовари тялото си върху нея, за да я прикрие. Или не… за да прикрие светлината от превъплъщението.

Едвам усети болката — защото в мига, в който елфическите й сетива се разтвориха, трябваше да постави ръка на устата си, за да не повърне. Богове, каква смрад на гнилоч! По-лоша от който да е труп.

С деликатно изострените си уши вече можеше да чуе всяка крачка на троицата, която си проправяше път по хълма. Говореха с ниски и странни гласове — едновременно мъжки и женски. И всичките — неудържимо гладни.

— Вече са двама — изсъска единият. Тя не искаше да знае как така е способен да говори, след като не диша. — Елфически мъж е отишъл при женската. Искам го за себе си, ухае на северен вятър и стомана.

Селена се задави, когато вонята стигна до гърлото й.

— Женската ще вземем с нас. Зората е прекалено близо. После ще си я одерем както си му е редът.

Роуан се отдръпна. Вече нямаше нужда да е близо до нея, за да го чуе как описва гората около тях:

— Има бърза река на около половин километър на изток, в основата на голяма скала.

Дори не я погледна, когато извади двата й дълги кинжала, а тя не кимна в знак на благодарност, когато бавно пусна саморъчно изработените си оръжия и сграбчи дръжките им от слонова кост.

— Когато кажа да бягаме, ще тичаш все едно животът ти зависи от това. Стъпвай там, откъдето минавам аз, каквото и да стане, не се обръщай. Разделим ли се, тичай право напред. Ще чуеш реката.

Редеше заповеди като командир на бойното поле, силен и смъртоносен. Надникна иззад дървото. Вонята вече се стелеше навсякъде, бликаше от всеки ъгъл.

— Ако те хванат, знай, че не можеш да ги убиеш. Не и с оръжия на смъртна. Най-добрият вариант е да се измъкнеш и да избягаш. Ясен ли съм?

Тя отново кимна. Дишането й отново се учести. Валеше като из ведро.

— По мой знак — каза Роуан, надушвайки и чувайки неща, скрити дори за нейните изострени сетива. — Готови…

Тя приклекна заедно с него.

— Хайде, излезте де — изсъска едно от съществата, толкова близо, че все едно бе в хралупата с тях. Внезапно храсталакът на запад от тях изшумоля, все едно тичаха двама души. Вонята на кожоходите отслабна, когато се затичаха по пукащите клони и листа, отведени в грешна посока от вятъра на Роуан.

— Сега — изсъска той и изскочи от дървото.

Селена се затича или поне опита да го направи. Но дори с подобреното й зрение храстите, камъните и дърветата се оказаха пречка. Роуан се понесе към бученето на реката, придошла от пролетните дъждове. Темпото му бе по-бавно, отколкото бе очаквала… заради нея. Понеже това тяло на елфа бе различно, а тя го използваше неправилно и…

Хлъзна се, но една ръка я хвана за лакътя и я задържа на крака.

— По-бързо — каза само той. Веднага щом тя запази равновесие, елфът хукна отново и профуча като пума през дърветата.

Отне около минута преди зловонието отново да надвисне над нея, а чупенето на храсти да приближи. Нямаше да сваля обаче очи от Роуан и от светлика пред тях. Гората свършваше. Не оставаше много време, докато скочат, а после…

Четвърти кожоход изникна незабелязан от храста, в който се бе спотаил. Той се стрелна към Роуан и протегна кожестите си длъгнести крайници, осеяни с множество белези.

Не, това не бяха белези. Бяха кръпки. Кръпки, които задържаха кожата цяла.

Тя изкрещя при скока на кожохода, но Роуан дори не забави крачка, приведе се и се завъртя с нечовешка скорост, като замахна едновременно с меча и томахавката си.

Ръката на кожохода падна в същия миг, в който главата се отдели от раменете му.

Селена щеше да се възхити на движенията му и на начина, по който убиваше, но Роуан така и не забави ход, затова тя продължи да тича след него, като погледна само веднъж към тялото, което елфическият воин бе оставил на части.

Парчетата кожа бяха паднали по мокрите листа като забравени дрехи. Но все още се движеха и шумоляха — сякаш очакваха някой да ги зашие.

Затича се по-бързо. Роуан все още бе пред нея.

Кожоходите приближиха подире им и пищяха от яд. След това притихнаха, докато…

— Мислите, че реката ще ви спаси? — изхриптя един от тях и след това се изсмя с кикот, който отекна до костите й. — Смятате, че ако се намокрим, ще изгубим формата си? Носил съм рибешки кожи във времената, когато смъртните бяха редки, момиче.

Тогава тя получи видение за хаоса, който я очакваше в реката — на плясъци, давене и замаяност, — докато някой не я дръпваше надолу към дъното.

— Роуан — простена тя, но него вече го нямаше. Едрото му тяло скочи от скалата с едно мощно движение.

А преследването не спря. Кожоходите щяха да скочат подире им. И нямаше начин, по който да ги убият, нямаше оръжие, което да използват.

В нея се надигна ярост, огромна, непоколебима и ужасна. Роуан бе казал, че никое оръжие на смъртен не може да ги засегне. А такова на безсмъртен?

Селена излезе от дърветата и се затича към ръба, като придаде сила на ръцете, дробовете и краката си, след което скочи.

Докато падаше, се завъртя към тях, за да ги посрещне. Три кльощави тела, скочили в дъждовната нощ. Надаваха триумфиращи писъци на предстоящо удоволствие.

— Превъплъти се! — бе единственото предупреждение, което даде на Роуан. Блесна светлина, която й подсказа, че той се е подчинил.

След това отприщи кладенеца в себе си с две ръце и изля яростта на изстиналото си от мъка сърце.

Докато падаше с коса, плющяща около лицето й, Селена вдигна ръце към кожоходите.

— Изненада — изсъска тя. Светът потъна в сини пламъци.

* * *

Селена потрепери на брега на реката, както от студ, така и от умора и ужас. Ужас от кожоходите и от това, което бе направила. Роуан, чиито дрехи бяха останали сухи заради превъплъщението, стоеше на няколко крачки и наблюдаваше скалата. Селена бе изпепелила кожоходите. Дори не бяха имали време да изкрещят.

Тя обгърна коленете си с ръце. Гората и от двата края на реката гореше. В радиус, който нямаше нервите да изчисли. Силата й бе оръжие. Различно от остриетата, стрелите или ръцете й. Проклятие.

Отне й известно време, но накрая проговори.

— Можеш ли да го изгасиш?

— Ти можеше да го направиш. Стига да бе опитала. — След като тя не отвърна нищо, той каза: — Почти приключих.

След миг огньовете над най-близките скали угаснаха. Колко ли време му бе отнело да ги задуши?

— Не ни трябва още нещо, което да забележи пламъците.

Щеше да отговори на заяждането, ако не бе толкова уморена и изстинала. Дъждът изпълни света й и за известно време се възцари тишина.

— Защо бе толкова важно да се превъплътя? — попита тя накрая.

— Защото това те ужасява — каза той. — Да го овладееш е първата крачка към контрола над собствените ти сили. Без такъв контрол можеш да се изпепелиш в ситуация като тази.

— Какво имаш предвид?

Той отново я погледна навъсено.

— Какво е усещането, когато докосваш тази сила?

Тя се замисли, след което каза:

— Все едно точа вода от кладенец.

— Почувства ли дъното?

— Нима има дъно? — Молеше се да има.

— Всяка магия има дъно. Точка на пречупване. Тези със слаба дарба го стигат лесно, а после лесно го и запълват отново. Могат да използват магията си наведнъж. Ала онези със силна дарба могат да използват магията си с часове, преди да стигнат дъното, да използват всичките си сили.

— Ти колко дълго можеш?

— Цял ден.

Тя подскочи.

— Преди битка се готвим така, че на бойното поле да бъдем в най-добра форма. Можеш да правиш и други неща по същото време, но част от теб иска още и още, докато стигнеш дъното.

— А когато го стигнеш, всичко се излива като гигантска вълна?

— Ако искаш. Може и на по-малки залпове или продължително. Но е трудно да го удържаш. Понякога, когато използваш такава магия, не можеш да различиш приятеля от врага.

Когато бе използвала магията от другата страна на портала, бе усетила тази липса на контрол, бе знаела, че може да нарани Каол с такава лекота, с каквато и демона, срещу който се бе изправил.

— И колко време ти трябва да се възстановиш?

— Няколко дни, до седмица, ако съм изхабил всяка капка от силата си. Някои правят грешката да се пробват да поемат повече, отколкото са готови, или продължават да използват магията прекалено дълго. Тогава полудяват или буквално изгарят. Не трепериш само заради реката. Тялото ти се опитва да ти каже да не правиш това отново.

— Заради желязото в кръвта ни, което пречи на магията?

— Понякога враговете ни, ако нямат собствена магия, се опитват да ни спрат по този начин. Покриват всичко с желязо. — Явно бе видял как веждите й се повдигат, затова добави: — Веднъж ме плениха. По време на кампания на изток, в кралство, което вече не съществува. Оковаха ме от глава до пети, за да не изтръгна дъха от дробовете им.

— Измъчвали са те? — подсвирна тя.

— Две седмици бях на масите им, преди хората ми да дойдат и да ме спасят. — Той разкопча бронята на дясната си ръка и дръпна ръкава, за да разкрие дебел грозен белег, който стигаше чак до лакътя. — Режеха ме малко по малко, след което стигнаха костите и…

— Виждам какво е станало. Знам точно как е направено.

Стомахът й се сви. Не заради раната. Заради Сам. Сам бе прикован на маса, разрязан и начупен от един от най-жестоките убийци, който бе познавала някога.

— На теб ли са го правили — попита Роуан тихо, но не и мило, — или на някой друг?

— Закъснях. Той не оцеля. — Настъпи тишина и тя се прокле, задето му е казала. Бе постъпила като глупачка. Ала накрая изграчи: — Благодаря, че ме спаси.

Той сви рамене. Почти не помръдна. Все едно благодарността й му бе по-трудна за възприемане от омразата и мълчанието.

— Прикован съм от ненарушима клетва към кралицата. Нямах друг избор, освен да се погрижа за оцеляването ти.

Част от по-ранната тежест отново налегна вените й.

— Но — продължи той — не бих оставил никого в ръцете на кожоходите.

— Нямаше да е лошо да ме предупредиш.

— Още преди седмици ти казах, че вилнеят. Но и да те бях предупредил вчера, нямаше да ме послушаш.

Това беше вярно. Тя отново потрепери, този път толкова силно, че тялото й се превъплъти обратно в светлина и болка. Бе смятала, че й е студено в тялото на елфа, но това бе нищо пред мраза да си отново човек.

— Какво ти помогна да се превъплътиш одеве? — попита той, все едно този миг бе почивка от реалния свят и ледената буря и придошлата река заглушаваха думите им от боговете. Тя потърка ръце, отчаяно търсейки някаква топлина.

— Нищо. — Мълчанието му изискваше информация за информация — честна сделка. Тя въздъхна. — Да кажем, че бе страх, нужда и невероятно силен инстинкт за самосъхранение.

— Не изгуби контрол след превъплъщението. Когато най-после използва магията си, дрехите ти не пламнаха, нито пък косата. Кинжалите ти не се стопиха.

Все едно спомнил си току-що, че те още са в нея, той й ги взе.

Беше прав. Магията не я бе заляла в мига, в който се превъплъти, нито дори когато експлодира във всички посоки. Бе имала достатъчно контрол, за да се опази. Не си бе опърлила нито косъм.

— Какво бе различното сега? — настоя той.

— Не исках да умреш, докато ме защитаваш — призна си тя.

— Би ли могла да се превъплътиш, за да опазиш и себе си?

— Мнението ти за мен е сходно с моето, така че знаеш отговора.

Той остана притихнал за толкова дълго, че тя се запита дали не започва да разбира всичко за нея.

— Няма да си тръгваш — каза накрая Роуан, скръстил ръце. — Няма да те пращам на двойна смяна в кухните, но оставаш.

— Че защо?

Той свали плаща си.

— Защото аз казвам, затова!

Можеше да му отвърне, че това е най-лошата причина, която някога бе чувала, че е надменен перко… но той й подхвърли плаща си, топъл и сух. След това остави и жилетката си в скута й.

Когато тръгна обратно към крепостта, тя го последва.