Сара Дж. Маас
Огнената наследница (63)

62

Манон удари Кийли и звярът изпищя, но се задържа, когато вещицата балансираше срещу напора на вятъра на седлото, където висеше Петра. Ръцете й бяха изтръпнали, а ръкавиците ги правеха дори по-непохватни, когато разсече с острие една след друга кожите. Абраксос изрева предупредително. Каньонът приближаваше.

Дано Тъмнината бъдеше милостива…

Манон освободи Петра. Синьокръвната наследница увисна като труп в ръцете й, а косата й я шибна през лицето като хиляда малки ножа. Уви парче кожа около себе си и Петра — веднъж, втори път. Върза го и прокара ръце между тези на Петра. Кийли остана стабилна. Каньонът се затвори около тях, всичко потъна в сянка. Манон изрева от тежестта, когато изтръгна вещицата от седлото и стремената. Скалите профучаха между тях, но сянка затъмни слънцето — Абраксос, който се бе спуснал към нея, малък и пъргав. Бе единственият уивърн, спускал се с такава скорост в каньона някога.

— Благодаря — каза тя на Кийли и изстреля себе си и Петра във въздуха.

Падаха около миг, прекалено бързо, но после Абраксос се появи с разперени нокти. Грабна ги и ги отнесе над ръба на каньона, високо във въздуха, в безопасност.

Кийли удари дъното на каньона с тътен, който отекна в планините, и не се изправи повече.

* * *

Черноклюните спечелиха военните игри, а Манон бе коронована за Водачка на крилото пред всичките натруфени и потни мъже на Адарлан. Тя обаче бе видяла лицето на баба си, когато свали Петра на наблюдателната площадка — видя отвращението, изписано върху него.

Манон пренебрегна Синьокръвната матрона, която бе паднала на колене от благодарност. Дори не видя Петра, докато се измъкваше. На следващия ден се разнесе мълва, че Петра не може да стане от леглото си. Нещо в душата й се прекършило със смъртта на Кийли.

Злощастен инцидент, причинен от неконтролируемите уивърни, бе казала матроната на Жълтоногите, а Искра й пригласяше. Манон обаче бе чула заповедта й за убийство.

Бе готова да я предизвика, но и Петра бе чула заповедта. Отмъщението се полагаше на нея.

Трябваше да остави вещицата да умре, й бе креснала баба й онази нощ и я бе зашлевявала отново и отново заради липсата на дисциплина, подчинение и жестокост.

Ала Манон не се извини. Не можеше да заглуши звука от удара на Кийли в земята. Малка част от нея, може би слаба и недисциплинирана, се зарадва, че животното не бе умряло напразно.

Манон получи похвала от всички останали и прие похвалите на всички прокълнати от боговете сборища, все едно от чия кръв бяха.

Водачка на Крилото. Повтори си го тихо, когато двете с Астерин, следвани от половината от останалите Тринадесет, приближиха столовата, където трябваше да се състоят празненствата.

Другата половина вече бяха там и търсеха възможни заплахи или клопки. Вече бе Водачка на Крилото и бе унизила Искра. Останалите щяха да са още по-свирепи. Щяха да искат да я победят и да вземат поста й.

Тълпата бе весела, навсякъде блестяха железни зъби, а в чашите се лееше истинска прясна бира, донесена от отвратителните мъже от Адарлан. Манон получи една, а Астерин й я взе, отпи малко и изчака за миг, преди да й я върне.

— Биха те отровили — рече Втората и й намигна, докато крачеха към предната част на залата, където я чакаха трите матрони. На игрите мъжете бяха направили малка церемония, ала тази бе за вещиците. За Манон.

Скри усмивката си, когато тълпата се раздели, за да я пусне.

Трите Върховни вещици седяха на импровизирани тронове, подобни на богато украсените столове, които бяха намерили. Когато Манон притисна два пръста в челото си, Синьокръвната матрона се усмихна. Жълтоногата не направи нищо, а баба й, която седеше в центъра, се усмихна съвсем леко.

Като змия.

— Добре дошла, Водачко — рече баба й. Вещиците се развикаха, с изключение на Тринадесетте, които останаха сдържани и спокойни. Нямаше нужда да крещят. Те бяха безсмъртни, вечни и напълно смъртоносни.

— Какъв дар бих могла да ти дам, каква корона да положа на челото ти, та да почета това, което ще сториш за всички нас? — запита се баба й. — Имаш хубав меч, вярна дружина… — Тринадесетте си позволиха да се усмихнат. — Какво да ти дам, което още нямаш?

Манон сведе глава.

— Нищо не искам, освен честта, която вече си ми дала.

— А ново наметало? — изсмя се баба й.

Манон се изпъна. Не можеше да откаже, ала… това бе нейното наметало. Винаги бе било.

— Твоето е доста опърпано — продължи баба й, след което махна на някой в тълпата. — Ето го дара ни за Водачката на Крилото. Ново наметало.

Чуха се стенания и ругатни, ала тълпата ахна жадно и нетърпеливо, когато окована вещица с кафява коса бе замъкната от три Жълтоноги бабички и поставена на колене пред Манон. Ако съсипаните ръце, изпочупените пръсти, раните и изгарянията не подсказваха каква е, то кървавочервеното наметало го правеше.

Крочанската вещица вдигна очи, имащи цвета на току-що разорана земя, към Манон. Как можеше погледът й да блести така след ужасите по тялото й и как не се молеше за милост, Манон нямаше представа.

— Дар — каза баба й и протегна обкованата си в желязо ръка към крочанката, — достоен за внучката ми. Убий я и вземи наметалото.

Манон веднага разбра предизвикателството. И все пак изтегли кинжала. Астерин се приближи, без да изпуска от очи крочанката.

За миг Манон се загледа във вещицата, в своя смъртен враг. Крочанките ги бяха проклели. Бяха ги направили вечни изгнаници. Заслужаваха да умрат до последната.

Но не нейният глас изричаше тези думи в ума й. А този на баба й.

— Наслади се на момента, Манон — изгука баба й.

Крочанската вещица отново погледна към Манон и се изсмя задавено, въпреки напуканите си устни.

— Манон Черноклюна — прошепна тя по начин, който щеше да бъде мъркащ, ако зъбите й не бяха изпочупени, а гърлото — ранено. — Познавам те.

— Убий кучката! — извика вещица от дъното на залата. Манон погледна към лицето на врага си и повдигна вежди.

— Знаеш ли как те наричаме? — Кръв покапа от устните на крочанката, когато те се разтеглиха в усмивка. Присви очи, сякаш се наслаждаваше. — Наричаме те Белия демон. В списъка си. Списъкът на чудовищата, които бихме убили на място, ако намерим. И ти… — Тя отвори очи и се усмихна триумфираща, непримирима, гневна. — Ти си на първото място в списъка. Заради всичко, което си извършила.

— Това е чест — отвърна Манон на крочанката и се ухили така, че да разкрие железните си зъби.

— Отрежи й езика! — извика някой.

— Довърши я — изсъска Астерин.

Манон завъртя кинжала и го наклони така, че да прониже сърцето на крочанката.

Вещицата се изсмя, но звукът се превърна в кашлица, когато по пода пръсна синя кръв. Сълзи потекоха от очите й и Манон видя дълбоките инфектирани рани на гърдите й. Когато вдигна глава с кръв, оцапала краищата на устата й, тя се усмихна отново.

— Гледай колкото искаш. Виж какво ми сториха сестрите ти. Сигурно им е голяма болка, че не успяха да ме пречупят до края.

Манон загледа съсипаното й тяло.

— Знаеш ли какво е това, Манон Черноклюна? — попита крочанката. — Аз знам. Чух какво говорят за стореното от теб по време на игрите.

Манон не бе сигурна защо позволява на вещицата да говори, но и да искаше, не можеше да мръдне.

— Това — каза крочанката — е напомняне. Смъртта ми, убийството ми от ваша страна е да напомни. Не на тях… — Тя си пое дълбоко въздух и прикова Манон с очите си в цвят на почва. — А на теб. Напомняне за какво си направена. Те са те направили такава.

— Знаеш ли каква е голямата крочанска тайна? — продължи тя. — Голямата истина, която пазим от вас с цената на живота си? Не е къде се крием, нито пък как да развалите проклятието. Вие знаете как да го сторите — знаете го пет столетия. Спасението ви е във вашите собствени ръце. Голямата ни тайна е, че ни е жал за вас.

Вече никой не говореше.

Крочанката обаче не сведе поглед от този на Манон, а Манон не удари с кинжала.

— Мъчно ни е за всяка от вас. За това, което правите с децата си. Те не са родени зли, ала вие ги карате да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук тази вечер, Манон. Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съюзничката си. — Тя опита да поеме въздух, а сълзите й рукнаха, когато оголи зъби. — Превърнали са ви в чудовища. Превърнали, Манон! И на нас ни е жал за вас!

— Достатъчно — излая матроната зад нея. Ала цялата зала бе притихнала и Манон бавно вдигна очи към баба си.

В тях видя обещание за насилие и болка, които ще последват неподчинението й. А зад това грееше само удовлетворение. Все едно Черноклюната знаеше, че крочанката говори истината.

А очите на крочанката блестяха с дързост, която Манон не можеше да проумее.

— Направи го — прошепна крочанката. Манон се запита дали някой друг разбира, че това не е предизвикателство, а молба.

Отново наклони кинжала, като го въртеше в ръката си. Не погледна към крочанката или към баба си, или към когото и да е, когато стисна вещицата за косата и издърпа главата й назад.

А след това й преряза гърлото.

* * *

Манон бе седнала на едно плато в планините Рюн, а краката й висяха от ръба на скалата. Абраксос се бе отпуснал на една страна и душеше цветята, цъфнали през нощта на пролетната ливада.

Нямаше друг избор, освен да вземе наметалото на крочанката и да постави старото си върху тялото, което падна, за да бъде разкъсано от насъбралите се вещици.

„Превърнали са ви в чудовища.“

Манон погледна към уивърна. Върхът на опашката му шаваше като на котка. Никой не бе забелязал, когато тя напусна празненствата. Дори Астерин пи от кръвта на крочанката и не видя как Манон изчезва в тълпата. Каза на Сорел, че ще види Абраксос. А третата по някакъв начин я остави да си тръгне сама.

Летяха, докато луната не се извиси и вече не можеше да чуе виковете и кикота на вещиците в Омега. Заедно седнаха на последната от планините Рюн. Тя се загледа в безкрайните поля между върховете и западното море. Нейде там, зад хоризонта, бе домът, който не познаваше.

Крочанките бяха лъжкини и обичаха да поучават. Вещицата вероятно бе харесала малката си реч. Последен подвиг.

„Жал ни е за вас.“

Манон потърка очи, опря лакти на коленете си и надникна в пропастта долу.

Не трябваше да обръща внимание на това. И нямаше, ако не бе погледът на Кийли, докато падаше, докато се бореше с последни сили да спаси своята Петра. Ако не бе крилото на Абраксос, пазило Манон от ледения дъжд.

Уивърните бяха създадени да убиват, да всяват ужас в сърца на враговете си, да разкъсват. И все пак…

И все пак. Манон погледна към обсипания със звезди хоризонт и остави лицето си на топлия пролетен вятър, доволна от спокойния силен спътник, застанал до нея. Бе странно. Да е благодарна, че някой друг го има.

А имаше и още едно странно чувство, което я притискаше, караше я да си повтаря сцените от столовата отново и отново. Не познаваше съжалението. Не и наистина.

Ала съжаляваше, че не знае името на крочанката. Че не знае кому е принадлежало новото наметало върху раменете й, откъде е дошла носителката му, как е живяла…

И макар вечният живот да си бе отишъл още преди десет години, тази мисъл я накара да се почувства невероятно тленна.