Сара Дж. Маас
Огнената наследница (50)

49

Вече от седмици Каол не бе имал никакъв контакт с който и да е от приятелите си — или съюзници, каквито и да бяха. Затова отново се върна към ритъма на старите си задължения. Макар да му бе по-трудно от всякога да наблюдава официалните обеди на краля и да бе усилие да му докладва, го правеше. Не чу нищо нито от Едион, нито от Рен и все още не бе накарал Дориан да използва магията си, за да провери теорията му за заклинанието. Започна да се чуди дали не и изиграл ролята си в нарастващия бунт на Елин.

Бе събрал достатъчно информация, бе пресякъл достатъчно граници. Може би бе време да провери какво можеше да се свърши от Аниел. Щеше да е по-близо до Морат и може би щеше да разбере какво мъти кралят там. Владетелят бе приел плановете му да се върне като наследник в Аниел почти без възражения. Скоро щеше да представи и вариантите си за заместник.

Каол в момента стоеше на пост на официален обяд в голямата зала, на който присъстваха както Едион, така и Дориан. Вратите бяха отворени, за да влиза пролетен въздух, а хората на Каол стояха на всяка от тях, приготвили оръжия.

Всичко беше нормално, всичко вървеше както трябва, докато кралят не се изправи. Черният му пръстен сякаш погълна светлината на обедното слънце, промъкваща се през високите прозорци. Вдигна бокала и стаята притихна — но не както ставаше, когато заговореше Едион. Каол не можеше да спре да мисли за думите на генерала — да избере страна, нито пък за обвинението на Дориан — че отказва да приеме Селена и принца такива, каквито са. Разсъждаваше върху това отново и отново.

Нищо обаче не можа да подготви нито Каол, нито някой друг в тихата зала за усмивката, с която кралят дари присъстващите на масите под подиума му.

— Нося ви добри вести от Ейлве и от Севера. Справихме се с бунта в Калакула.

Не бяха чули нищо за такъв. Каол искаше да запуши ушите си, когато кралят добави:

— Ще трябва да работим здравата, за да напълним отново мините там и в Ендовиер, където също изличихме бунтовническата сган.

Каол бе щастлив, че се е облегнал на един стълб, но Дориан бе този, който се обади, пребледнял като смъртник.

— За какво говориш?

— Простете — усмихна се баща му, — изглежда, робите в Калакула са си наумили да започнат бунт след злощастната смърт на принцеса Нехемия. Ние не можехме да позволим този или други бунтове. За жалост нямахме и ресурсите да разпитаме всеки роб поотделно…

Каол разбра, че на Дориан му струва огромно усилие да не се разтрепери от ужас, докато пресмята наум колко хора са избити.

— Генерал Ашривер — рече кралят. Едион остана неподвижен. — С Гибелния легион ще сте радостни да научите, че след чистката в Ендовиер мнозина от бунтовниците на ваша територия повече няма… да ви безпокоят. Изглежда, не желаят да ги сполети съдбата на приятелите им в мините.

Каол нямаше представа откъде Едион намери сила и воля само да се усмихне и да сведе глава.

— Благодаря ви, Ваше Величество.

* * *

Дориан нахлу в кабинета на Сорша. Тя скочи с ръка на гърдите от мястото си на масата.

— Чу ли? — попита той и затвори вратата зад себе си.

Очите й бяха достатъчно червени, за да му подскажат, че да. Той се хвана за главата и притисна чело в нейното. Имаше нужда от тази хладна сила. Не знаеше как се е сдържал да не се разплаче, да не повърне или да не убие баща си на място. Но когато я погледна и вдиша от аромата й — на розмарин и мента, — узна защо.

— Искам да избягаш от замъка — каза той. — Ще ти дам пари, но искам да си тръгнеш веднага, щом намериш начин да го сториш, без да предизвикваш подозрения.

Тя се измъкна от хватката му.

— Да не си полудял?

Напротив, никога не бе виждал света по-ясен.

— Ако останеш и те хванат… Ще ти дам колкото пари трябва.

— Няма толкова пари, с които да ме убедиш да си тръгна.

— Ще те вържа за кон, ако е необходимо. Ще те измъкна оттук!

— И кой ще се грижи за теб? Кой ще ти прави отварите? Ти вече не говориш дори с капитана си! Как мога да те оставя сега?

Той я хвана за раменете. Сорша трябваше да разбере. Трябваше да я накара да разбере. Верността й бе едно от нещата, които обожаваше в нея, но сега… само щеше да я убие.

— Той е убил хиляди с едно решение. Представи си какво ще направи, ако разбере, че ми помагаш. Има и по-лоши неща от смъртта, Сорша. Моля те, напусни.

Пръстите й се вплетоха в неговите.

— Ела с мен.

— Не мога. Тръгна ли си, ще стане по-лошо. Брат ми ще бъде обявен за наследник. Мисля… че има хора, които ще искат да го спрат. Ако съм тук, може би ще успея да им помогна.

О, Каол!

Вече разбираше защо е изпратил Селена във Вендлин и защо се връща в Аниел. Каол се бе продал, за да може тя да е в безопасност.

— Щом ти оставаш, аз също ще остана — отсече Сорша. — Не можеш да ме убедиш в противното.

— Моля те — каза той, понеже нямаше сили да вика, не и след смъртта на всички тези хора, надвиснала около него. — Моля те.

Но тя само прокара палец по бузата му.

— Заедно. Ще се справим с това заедно.

Постъпваше егоистично и ужасно, но повече не възрази.

* * *

Каол слезе в гробницата, за да остане сам, да скърби, да крещи. Ала там вече имаше някого.

Едион седеше на стъпалата на витото стълбище. Бе подпрял ръце на коленете си. Не се извърна, когато Каол остави свещта и седна до него.

— Какво, предполагаш — въздъхна Едион, загледан в тъмното, — мислят за нас хората на другите континенти, отвъд тези морета? Дали ни мразят, или им е жал за това, което си причиняваме? А може би и там е толкова зле. Може даже да е по-зле. Аз обаче знам в какво трябва да вярвам. Че някъде е по-добре оттук…

Каол не знаеше какво да отговори.

— Бил съм… — Зъбите на Едион просветнаха в тъмното. — Принуждавали са ме да правя много неща. Извратени и отвратителни. Нищо обаче не ме е карало да се чувствам по-противен от днес. Да благодаря на човека, изклал народа ми.

Не знаеше как да го утеши, какво да му обещае. Затова Каол остави Едион да се взира в мрака.

* * *

В кралския театър тази вечер нямаше и едно празно място. Всяка ложа, всеки балкон бе изпълнен с благородници, с търговци, с всеки, който можеше да си позволи билета. Бижута и коприна блестяха на светлината на стъклените полилеи. Богатствата на една триумфираща империя.

Новината за кланетата на роби бе пристигнала днес и плъзна от град на град като вълна от слухове, подир които оставаше само тишина. Балконите на театъра бяха необичайно тихи, все едно публиката бе дошла да я успокоят, да остави музиката да отмие петното.

Но по ложите се приказваше. За това какво означават новините за седналите в меките червени столове от кадифе — откъде могат да се намерят нови роби, за да не спира работата, как да се отнасят със собствените си роби.

Въпреки камбаните и подрънкването на полилеите, ложите притихнаха много по-бавно от обикновено.

Все още говореха, когато червените завеси се отдръпнаха, за да разкрият оркестъра. Бе чудо, че изобщо изръкопляскаха на диригента, който се яви на сцената.

Тогава забелязаха, че всички музиканти на сцената са облечени в черно. Затова и млъкнаха. А когато диригентът вдигна ръка, не симфония изпълни пространството.

А химнът на Ейлве.

После този на Фенхароу. На Мелисанде. И на Терасен. Всяка нация, която имаше хора в трудовите лагери.

И накрая, не за да триумфират, а за да оплачат това, в което са се превърнали, изпълниха химна на Адарлан.

Когато последната нота бе изсвирена, диригентът се обърна към тълпата, а музикантите се изправиха с него. Като един погледнаха към балконите, където бижута блестяха с кръвта на цял континент. И без да изричат дума, без да се покланят или без какъвто и да било жест, си излязоха.

Следващата сутрин театърът бе затворен с кралски декрет, а никой повече не видя нито музикантите, нито диригента.